Детската душа - Психоанализата и детските неврози - Част 9

9. Изводи и проблеми

Не зная дали от предложеното описание на анализа читателят е успял да си състави ясна представа за възникването и развитието на болестта на моя пациент. Опасявам се, че това по-скоро не е така. Но колкото и малко обикновено да защитавам изкуството на своето изложение, този път бих искал да се позова на някои смекчаващи обстоятелства. Пред мен стоеше задача, с която никой преди това не се беше заемал: да опиша едни толкова ранни фази и такива дълбоки слоеве на душевния живот. И по-добре е тази задача да бъде решена лошо, отколкото да избягам от нея, защото това бягство, освен всичко друго, би трябвало да крие и известни опасности за уплашилия се. И така, най-добре е смело да покажеш, че не се спираш дори и когато осъзнаваш своето несъвършенство.
Самият случай не беше особено благоприятен. Изучаването на детето през призмата на възрастния, което направи възможно получаването на голямо изобилие от сведения за детството, трябваше да се компенсира с това, че анализът беше разделен на съвсем дребни части. Именно това доведе до съответното несъвършенство на описанието. Личните особености и чуждият за нашето светоусещане национален характер поставиха големи трудности пред необходимостта да се вживеем в личността на болния. Пропастта между милата, стараеща се да сътрудничи личност на болния, неговият интелект, благородният образ на мислите и съвършено неукротимите пориви на влеченията направиха необходима една много дълга подготвителна и възпитателна работа, благодарение на която яснотата още повече пострада. Но пациентът изобщо не е виновен, че характерът на този случай поставя най-трудни задачи пред описанието. В психологията на възрастния ние успешно съумяхме да разделим душевните процеси на съзнателни и несъзнавани и да ги опишем достатъчно ясно. По отношение на детето това различие е почти невъзможно. Често не се решаваш сам да покажеш кое би трябвало да се вземе за съзнателно, и кое — за несъзнавано. Психичните процеси, които бяха станали господствуващи и които, съдейки по тяхната по-късна проява, би трябвало да бъдат отнесени към съзнателните, все още не бяха осъзнати от детето. Лесно е да се разбере защо съзнанието при детето още не е придобило всички характеризиращи го признаци: то се намира в процес на развитие и не притежава още способността да се изявява в словесни представи. Обикновено ние винаги грешим, когато смесваме феномена като възприятие в съзнанието с неговата принадлежност към някоя предполагаема психична система, която условно би трябвало да наречем някак, но която ние също така наричаме съзнание (системата Bw — _Bewußtsein_, съзнание). Тази бъркотия е безобидна при психологичното описание на възрастния, но подвеждаща при описанието на душевния живот на детето. Въвеждането на „предсъзнаваното“ едва ли помага тук, защото предсъзнаваното на детето също толкова малко съвпада с предсъзнаваното на възрастния. Затова се налага да се задоволим с констатацията, че съзнаваме всички тъмни страни на въпроса.
От само себе си се разбира, че случай, подобен на описания тук, би могъл да послужи като повод за дискусия по всички резултати и проблеми на психоанализата. Това би било безконечна и с нищо неоправдана работа. Трябва да си признаем, че от един случай не узнаваме нищо, с него едва ли ще решим всички проблеми, и да се задоволим с това, че ще го използуваме за целите на онова, което той най-ясно разкрива. Задачата да се даде обяснение, която стои пред психоанализата изобщо, е тясно ограничена. Набиващите се в очи симптоми трябва да бъдат обяснени, като се разкрие техният произход. Не е нужно да бъдат обяснявани психичните механизми и влечения, към които се стига по този начин, те могат да бъдат само описани. За да можем да стигнем до нови общи положения от това, което е констатирано по отношение на тези последни пунктове, трябва да имаме огромно количество такива — добре и дълбоко анализирани — случаи. Те не могат да бъдат получени лесно, всеки от тях изисква дългогодишна работа. Затова в тази област е възможен само много бавен прогрес. Естествено затова е доста примамливо да се „остържат“ от психичната повърхност на известно количество лица някакви данни, а останалото да бъде заменено с общи съображения, които после да бъдат поставени под закрилата на някое философско направление. В полза на такъв метод може да бъде приведена и практическата необходимост, но изискванията на науката не могат да бъдат удовлетворени с никакъв сурогат.*
[* Намеква се за Stekel.]
Искам да се опитам да нахвърля синтетичен обзор на сексуалното развитие на моя пациент, при което мога да започна от най-ранните прояви. Първото, което чуваме от него, е нарушаването на удоволствието от яденето, в което аз, въз основа на опита си от други случаи, но без каквато и да било категоричност, съм склонен да видя резултат от някакъв процес в сексуалната област. Първата явна сексуална организация трябва да видим в така наречената _канибална_ или _орална_ фаза, в която главна роля още играе първоначалната връзка между сексуалната възбуда и влечението към яденето. На тази фаза не се очаква да се наблюдават непосредствени прояви, но при настъпването на някои смущения в тази област съответните прояви трябва да са налице. Нарушението на влечението към яденето — което, разбира се, може да има и други причини — насочва вниманието към факта, че организмът не е успял да се справи със сексуалната възбуда. Сексуалната цел на тази фаза би могъл да бъде само канибализмът, изяждането. При нашия пациент това се проявява като регресия от по-висока степен, във вид на страх, че ще бъде изяден от вълка. Известно е, че при момичетата в доста по-напреднала възраст — по време на настъпване на половата зрялост или скоро след това — се среща невроза, изразяваща отричане на сексуалността посредством _анорексия_. Тя може да бъде свързана с тази орална фаза от сексуалния живот. На висотата на пароксизма на влюбеността („бих могъл да те изям от любов“) и при ласкавото общуване с малките деца, при което възрастният сам се държи като дете, любовната цел на оралната организация се появява отново. На друго място аз изказах предположението, че бащата на моя пациент е имал навика да го ругае ласкаво, че е играел с детето на вълк или куче и на шега го е заплашвал, че ще го изяде. Пациентът потвърди това предположение със странното си поведение в пренасянето. Веднага щом — отстъпвайки пред трудностите на лечението — се обръщаше към „пренасянето“, той ме заплашваше, че ще ме изяде, излапа, а по-късно и с всевъзможни други изтезания, които бяха само израз на нежност.
В разговорния език се е запазил отпечатък на тази орална сексуална фаза. Говорят за „апетитен“ любовен обект, наричат любимата „сладка“. Спомняме си, че нашият малък пациент е искал да яде само сладки неща. Сладкишите и бонбоните в съновидението обикновено заемат мястото на ласките и сексуалното удовлетворение.
Явно към тази фаза се отнася страхът (в случай на заболяване, разбира се), който се проявява като страх за живота и може да се прикачи към всичко, което детето реши, че е подходящо. При нашия пациент този страх е бил използуван за това, да накарат детето да преодолее нежеланието да яде и дори като свръхкомпенсация на това нежелание. Оставайки единствено в рамките на предположението, за което толкова много говорих, и помнейки, че наблюдаването на коитуса, което в много отношения е оказало огромно влияние върху неговото бъдеще, се отнася към възрастта от една година и половина — несъмнено по-рано от времето, когато са настъпили затрудненията с храненето, — ние можем да допуснем мисълта, че възможните източници на това нарушение са смущенията в приемането на храната. Може би не е неоправдано да предположим, че това наблюдение е ускорило процесите на половото съзряване и с това е оказвало своите непосредствени, макар и незабележими, влияния.
На мен, разбира се, също така ми е известно, че симптоматиката на този период, страхът от вълка, смущенията в приемането на храна могат да се обяснят по-просто, без да се взима под внимание сексуалността и прегениталната степен на нейната организация. Който охотно игнорира признаците на невротика и взаимовръзките между явленията, ще предпочете другото обяснение и аз няма да мога да му попреча да стори това. Трудно е да се разбере нещо за тези зачатъци на сексуален живот, освен по указания заобиколен път.
Сцената с Груша (на две години и половина) ни показва детето в началото на едно развитие, което трябва да бъде признато за нормално, с изключение може би на известната преждевременност в идентифицирането с бащата и на _уретралната еротика_ като замяна на мъжествеността. Цялото развитие се намира под влиянието на „първичната сцена“. До този момент ние не разбираме идентифицирането с бащата като нарцистично, но взимайки под внимание съдържанието на „първичната сцена“, не можем да отречем, че то вече съответствува на степента на генитална организация. Мъжкият орган е започнал да играе своята роля и под влияние на съблазняването от страна на сестрата е продължил да я играе.
Получава се обаче впечатлението, че съблазняването не само способствува за развитието, но и в много по-голяма степен го нарушава и отклонява от нормалния път. То създава пасивна сексуална цел, която по същество е несъвместима с активността на мъжките гениталии. При първото външно препятствие, при намека на бавачката за кастрация (на три години и три месеца) още плахата генитална организация се руши и регресира към предшествуващата я степен на садистично-анална организация, която в противен случай може би щеше да бъде премината с такива леки признаци като при другите деца.
В садистично-аналната организация лесно може да се познае по-нататъшното развитие на оралната. Насилствената мускулна активност, проявявана над обекта, с която се отличава садистично-аналната организация, намира своето място като подготвителен акт за поглъщане, което в такъв случай става сексуална цел. Този подготвителен акт става самостоятелна цел (при садистично-аналната организация). Новото в сравнение с предишната степен се състои по същество в това, че възприемащият пасивен орган, отделен от устата, се развива в аналната зона. Тук сами по себе си се налагат биологичните паралели или възгледът за прегениталните човешки организации като за остатъци от такова устройство, което остава завинаги у някои класове животни. Конституирането на изследователското влечение от неговите компоненти характеризира именно така този етап.
Аналната еротика не бие много на очи. Под влиянието на садизма изпражненията променят значението си като израз на нежност в израз на агресивност. Превръщането на садизма в мазохизъм се извършва не без участието и на чувството за вина, насочващо вниманието ни към процесите на развитие в други сфери освен сексуалната.
Съблазняването продължава да оказва своето влияние, поддържайки пасивността на сексуалната цел. Сега то превръща по-голямата част от садизма в неговата пасивна противоположност — мазохизма. Под съмнение е дали на последния може изцяло да се припише характерът на пасивност само поради обстоятелството, че реакцията на едно и половина годишното дете към наблюдавания коитус е била предимно пасивна. Заразяването със сексуално възбуждане се е изразило в изпражнението, в което обаче трябва да се различи и активна част. Заедно с мазохизма, господствуващ в сексуалните стремежи и изразяващ се във фантазиите на пациента, се запазва и садизмът, който се проявява по отношение на малките животни. Неговите сексуални изследвания започват след съблазняването и по същество са посветени на два проблема (откъде се появяват децата и може ли да се лиши от гениталиите си) и се преплитат с проявата на неговите влечения. Именно тези изследвания насочват неговите садистични наклонности към малките животни, както и към малките деца.
Нашето описание стигна почти до четвъртата година от неговия живот, до момента, когато след съновидението започва закъснялото влияние на наблюдавания коитус. Не можем нито напълно да разберем, нито напълно да опишем разиграващите се сега процеси. Оживяването на картината, която сега става понятна благодарение на прогресиралото интелектуално развитие, действува като свежо събитие, но също така и като нова травма, като удар отстрани, аналогичен на съблазняването. Нарушената генитална организация веднага се възстановява отново, но постигнатият в съновиденията успех не може да бъде запазен. Процесът, който може да бъде поставен редом само с изместването, води до отказване от новото и до замяната му с фобия.
По такъв начин садистично-аналната организация се запазва също и в настъпилата сега фаза на фобия от животни, с тази разлика, че към нея се добавя и появата на страх. Детето продължава да проявява садистични и мазохистични влечения, но само реагира със страх на някои техни части. Превръщането на садизма в неговата противоположност навярно бележи по-нататъшни успехи.
От анализа на кошмарното съновидение ние разбираме, че изтласкването се свързва с признаването на кастрацията. Новото се отрича, защото неговото приемане би му струвало пениса. По-внимателното разглеждане открива приблизително следното: изтласкана се оказва хомосексуалната нагласа в генитален смисъл, образувана под влияние на новото знание. Но тази нагласа се запазва в несъзнаваното, образувайки изолиран дълбок слой. Двигател на това изтласкване очевидно е нарцистичната мъжественост на гениталиите, встъпваща във вече отдавна подготвяния конфликт с пасивността на хомосексуалната цел. По такъв начин изтласкването е следствие на мъжествеността.
Изкушавам се, изхождайки от това положение, да изменя част от психоаналитичната теория. Струва ми се, че сякаш напипваме конфликт между мъжките и женските стремежи, т.е. бисексуалност, която именно и води към изтласкване и образуване на неврозата. Но този възглед се отличава с непълнота. От двете борещи се сексуални ориентации едната е приемлива за Аз-а, а другата оскърбява нарцистичния интерес, затова тя бива подложена на изтласкване. И в този случай Аз-ът отново създава изтласкване в полза на една от сексуалните ориентации. В другите случаи такъв конфликт между мъжествеността и женствеността няма. Налице е само един сексуален стремеж, който успява да вземе превес, но е неприемлив за някои сили на Аз-а и затова се отстранява. Много по-често, отколкото в пределите на самата сексуалност, се срещат други конфликти, възникващи между сексуалността и моралните тенденции на Аз-а. Такъв е моралният конфликт в нашия случай. Подчертаването на бисексуалността като мотив на изтласкването би се оказало твърде ограничено. Посочването на конфликта между Аз-а и сексуалните стремежи (_либидото_) покрива всички възможности.
Срещу учението за „мъжкия протест“, разработено от Адлер, може да се възрази, че изтласкването по никакъв начин не застава единствено на страната на мъжествеността, като се отнася винаги към женствеността. В много чести случаи именно мъжествеността се подлага на изтласкване от страна на Аз-а.
Правилната оценка на изтласкването в нашия случай води до оспорване на твърдението, че нарцистичната мъжественост е единственият мотив на изтласкването.
Хомосексуалната нагласа, възникваща по време на съновидението, е толкова интензивна, че Аз-ът на малкия човек се оказва неспособен да я овладее и се защитава от нея чрез процеса на изтласкването. За тази цел на помощ се вика противоположната на тази хомосексуалност нарцистична мъжественост на гениталиите. Само за да избегнем недоразуменията, е нужно да кажем, че всички нарцистични душевни движения произлизат от Аз-а и остават в него. А процесите на изтласкване са насочени против либидинозните привързаности към обектите.
Да се обърнем от процеса на изтласкване, с който не успяхме да се справим докрай, към състоянието, създало се при събуждането след съновидението. Ако наистина по време на процеса на съновидението мъжествеността е победила хомосексуалността (женствеността), то би трябвало да открием господството на активния сексуален стремеж с изразен мъжки характер. За това обаче не става дума, същността на сексуалната организация не се е променила, садистично-аналната фаза продължава съществуването си, тя остава доминираща. Победата на мъжествеността се проявява само в това, че в отговор на пасивните сексуални цели на господствуващата организация (мазохистична, но не женска) сега се появява реакцията на страха. Няма победоносна мъжка сексуална ориентация, налице е само ориентация към пасивност и съпротива срещу нея.
Мога да си представя колко трудно за читателя е да постигне необичайното, но неизбежно делене на _активно мъжко_ и _пасивно женско_ и затова няма да избегна повторенията. Състоянието след съновидението може да бъде описано по следния начин: сексуалните стремежи са се разцепили, в сферата на несъзнаваното е достигната степента на генитална организация и е конституирана много интензивна хомосексуалност. Над тях (вероятно в съзнанието) се намират садистичната и предимно мазохистичната сексуална ориентация. В общи линии Аз-ът е изменил своето отношение към сексуалността и със страх отклонява господствуващите мазохистични цели, по същия начин както и на по-дълбоките хомосексуални цели е реагирал с образуването на фобии. Следователно резултатът на съновидението се е състоял не толкова в победата на мъжкото направление, колкото в реакцията против женската, пасивната ориентация. Би било прекалено много да се иска да припишем на тази ориентация характера мъжественост. При Аз-а няма никакви сексуални стремежи, а само интерес към самосъхранение и задържане на своя нарцисизъм.
Сега да разгледаме фобията. Тя възниква на равнището на гениталната организация, като ни показва сравнително прост механизъм на истерията на страха. Аз-ът се защитава, като развива страх от това, което оценява като твърде висока опасност — хомосексуалното удовлетворение. Въпреки това процесът на изтласкване оставя твърде явна следа. Обектът, с който е била свързвана внушаващата страх сексуална цел, в съзнанието е трябвало да бъде заменен с друг. Съзнава се не страхът от _бащата_, а от _вълка_. Нещата не се ограничават само с образуването на фобия с подобно съдържание. След известно време вълкът е заменен от лъва. Садистичните душевни движения по отношение на малките деца се конкурират от фобията към тях като към представители на съперниците, възможните малки деца (на майката). Особено интересно е възникването на фобията от пеперудата. Тя като че ли повтаря механизма, създал по време на съновидението фобията от вълка. Един случаен тласък съживява старото преживяване — сцената с Груша, чиято заплаха за кастрация започва да действа след известно време. Тази заплаха не е оказвала никакво въздействие, когато е била произнесена.*
[* Както е показано по-горе, пациентът си спомня сам сцената с Груша. Конструкциите или поведението на лекаря не са взимали никакво участие при възникването на този спомен. Празнините в спомена за нея бяха запълнени от анализа по такъв начин, който може да се нарече безупречен, ако изобщо се придава някаква ценност на метода на аналитичната работа. Рационалистичното тълкуване на тази фобия би могло само да каже: няма нищо необикновено в това, че предразположеното към боязливост дете изпада в пристъп на страх дори от пеперуда с жълти ивици на крилата, като следствие на вродената си склонност към страх (срв. _Stanley Holl_, A Synthetic Genetic Study of Fear. _American Journal of Psychology_, XXV, 1914). Без да знае причините за това, детето търси някаква връзка в детството за този страх и използува случайното сходство на името и еднаквостта на ивиците, за да си изгради фантазията за приключението с бавачката, за която все още пази спомен. Но ако страничните условия на едно невинно само по себе си събитие — миенето на пода, метлата, кофата — проявяват такава сила на въздействие върху по-нататъшния живот, че завинаги и натрапчиво обуславят избора на обекта за този човек, то фобията от пеперудата придобива непонятно значение. Положението на нещата става поне толкова забележително, колкото и предполаганото от мен, и цялата изгода от рационалистичното разбиране на тази сцена се губи. Сцената с Груша е особено ценна за нас, тъй като с нейна помощ ние можем да се подготвим за разбирането на не по-малко достоверната „първична сцена“.]
Може да се каже, че страхът, който взима участие при образуването на тази фобия, е кастрационен страх.
Това мнение не противоречи на възгледа, че страхът е произлязъл от _изтласкването на хомосексуалното либидо_. С двете формулировки се обозначава същият процес, а именно че Аз-ът отнема либидото от хомосексуалното желание и това либидо се превръща в свободно витаещ страх, който след това успява да бъде концентриран във фобията. В първата формулировка бе само набелязан също и мотивът, от който се ръководи Аз-ът.
При внимателно разглеждане се оказва, че това първо заболяване на нашия пациент не се изчерпва само с фобията (без да се взима под внимание нарушеният прием на храна), а трябва да бъде разбрано като истинска истерия, състояща се освен от симптоми на страх и от явления на конверсия. Част от хомосексуалните душевни движения се запазват в болезнените явления, от които са обхванати органите. Започвайки от това време и до късно, стомахът се държи като истерично болен орган. Несъзнаваната изтласкана хомосексуалност се е концентрирала върху функцията на стомаха. Именно тази част от истерията впоследствие ни оказа най-ценна услуга при аналитичното разрешаване на заболяването.
Сега би трябвало да имаме достатъчно смелост, за да разгледаме още по-сложните условия на натрапчивата невроза. Да си представим още един път цялата ситуация: господствуващата мазохистична и изтласканата хомосексуална ориентация, а от друга — Аз-ът, обхванат от истеричното отстраняване на двете. Какви процеси превръщат това състояние в натрапчива невроза?
Превръщането не става спонтанно, благодарение на вътрешното развитие, а се дължи на определени външни влияния. Явното следствие от него е, че стоящото на първо място отношение към бащата, което до този момент е намирало своя израз във фобията от вълка, сега се самоизразява като натрапчива набожност. Не мога да не кажа, че при нашия пациент този процес идва в потвърждение на възгледа, изказан от мен в „Тотем и табу“ за отношението на животното тотем към божеството. Там аз застъпвам възгледа, че представата за божеството не е по-нататъшно развитие на тотема, а възниква независимо от него — като негова смяна — от общия им корен. Тотемът е първият заместител на бащата, а Бог — по-късният, в който бащата отново придобива своя човешки образ! Същото е налице и при нашия болен. Във фобията с вълка пациентът реализира тотемистичната степен на заместване на бащата, степен, която после се отхвърля и вследствие на новите отношения между него и бащата се сменя с фазата на религиозна набожност.
Влиянието, породило това превръщане, изхожда от религиозното учение и свещената история, с които той се запознава чрез майката. Резултатите съответствуват на това, което възпитанието е искало да постигне. Садистично-мазохистичната организация бавно отива към своя край, фобията от вълка бързо изчезва, на мястото на страхливото отричане на сексуалността идва нейната висша форма. Набожността става господствуващ фактор в живота на детето. Но всичко това се извършва не без борба, признак за която са богохулствените мисли. Вследствие на тях се утвърждава натрапчивото преувеличаване на религиозния церемониал.
Ако не взимаме под внимание всички тези патологични феномени, можем да кажем, че в дадения случай религията е изпълнила всичко, заради което е била въведена във възпитанието. Тя укротила сексуалните стремежи на детето, давайки им възможност да се сублимират и да се опрат на нещо твърдо, намалила е значението на неговите семейни отношения и е предотвратила заплашващата го изолация благодарение на това че е открила за него връзката с великата общност на хората. Дивото, наплашено дете е станало социално, нравствено и поддаващо се на възпитание.
Главен двигател на религиозното влияние е идентифицирането с образа на Христос, който му става особено близък благодарение на чиста случайност — деня на неговото раждане. Тук твърде силната любов към бащата, извършила необходимото изтласкване, най-накрая намира изход в идеалната сублимация. В образа на Христос е можело да се обича бащата, наричан сега Бог, с неимоверно усърдие, което упорито е търсело изход по отношение на земния баща. Пътищата, по които тази любов е могла да бъде проявена, са показани от религията. Те са лишени от чувството за вина, което не може да се отдели от индивидуалните любовни въжделения. Ако по такъв начин най-дълбокото, вече сразено в качеството си на неосъзната хомосексуалност сексуално въжделение все още е можело да бъде дренирано, то повърхностното мазохистично въжделение си е намерило несравнима сублимация в разказите за мъките на Христос, който се подложил на изтезания и мъки по заръка на своя божествен баща. По такъв начин благодарение на смесването на удовлетворението, сублимацията и абстрахирането от сетивното в полза на чисто духовните процеси, както и благодарение на откриването на социалните отношения, давани от религията на вярващия, последната е постигнала своето при отклонилото се от правия път дете.
Неговото противодействие на религията отначало е имало три различни изходни пункта. Първо, това е било отклонение от всички нови неща — примери за което вече видяхме. Той защищавал всяка веднъж заета позиция на либидото от страх да не загуби нещо при отказа си от нея и поради съмнението във възможността да й намери пълна замяна в новата позиция. Това е важната и фундаментална психологическа особеност, която описах в трите студии по теория на сексуалността като _способност за закрепване_. Юнг е искал, наричайки я психическа „инертност“, да я обяви за главна причина за всички неудачи на невротиците. Мисля, че не е прав. Тя отива много по-далеч и играе значителна роля също и в живота на нормалните хора. Леката подвижност или инертност на либидинозната, а също и на другите видове енергетична привързаност представлява особена характерна черта на редица нормални хора и заедно с това не се среща при всички невротици. Дотогава не е била намерена връзката между тази черта и другите особености на психиката; тя, както и простите числа, не се дели на никакви съставни части. Знаем само, че свойството подвижност на психичните привързаности на (либидинозната) енергия забележимо намалява с възрастта. За нас това е едно от показанията за установяване възможните граници на психоаналитично въздействие. Но се срещат хора, при които тази психична пластичност се запазва доста по-дълго от обикновено, а при други изчезва в много ранна възраст. Ако последното е характерно за невротиците, то с огорчение откриваме, че при еднакви условия те явно не успяват да отстранят такива изменения, с които другите лесно успяват да се справят. Затова и при превръщането на психичните процеси се налага да се съобразяваме с понятието _ентропия_, високата степен на която спомага за изчезването на вече изтласканото.
Вторият пункт за нападение за него е бил фактът, че в основата на самото религиозно учение няма еднакво отношение към бога-баща, че то е проникнато от признаците на амбивалентна нагласа, господствуваща при възникването на това учение. Той веднага почувствувал тази амбивалентност благодарение на голямото развитие на тази черта у него самия и е свързал с нея острата критика, наличието на която така ни порази у едно петгодишно дете.
Но най-голямо значение е имал несъмнено третият момент, на чието влияние трябва да припишем патологичните последици от борбата му срещу религията. Ориентацията, която се е стремяла към мъжа и е трябвало да бъде подложена на сублимиране с помощта на религията, вече не е била свободна, а частично изолирана благодарение на изтласкването. Вследствие на това тя не е могла да бъде сублимирана и е останала свързана със своята първоначална сексуална цел. Благодарение на тази връзка изтласканата част се е стремяла да си прокара път към сублимираната част или да я привлече към себе си. Първите размишления, отнасящи се до личността на Христос, са съдържали вече въпроса за това, може ли възвишеният син да материализира и заседналото в подсъзнанието сексуално отношение към бащата. Отказът от тези стремежи не е имал други последствия освен като че ли появата на богохулствени натрапчиви мисли. В тях се е проявила физическата нежност към бога под формата на неговото унижаване. Жестоката борба против тези компромисни образувания е трябвало да доведе до натрапчиво преувеличаване на всички действия, в които съгласно с религиозното предписание са намирали изход набожността и чистата любов към бога. В края на краищата религията побеждава, но нейната основа, кореняща се във влеченията, се оказва несравнимо по-силна от устойчивостта на продуктите на нейното сублимиране. Веднага след като животът му дава нов заместител на бащата, под влиянието на който се насочва срещу религията, той се отказва от нея и я заменя с друго. Да си припомним още и интересното усложнение, а именно — че неговата набожност се развива под влияние на жената (майката, бавачката), а мъжкото влияние способствува за освобождаването му от нея.
Развитието на натрапчивата невроза на почвата на анално-садистичната сексуална организация в общи линии потвърждава това, което на друго място аз определих като „предразположения към натрапчива невроза“.* Но предшествуващата тежка истерия прави нашия случай неясен в това отношение.
[* _Internationale Zeitschrift für ärztliche Psychoanalyse_, I. Bd., 1913, S. 525.]
Искам да завърша обзора за сексуалното развитие на нашия болен с кратко изложение на по-нататъшните негови изменения.
С настъпването на половата зрялост при него се появява силна чувственост, която би следвало да се приеме за нормална, т.е. мъжка ориентация, имаща за сексуална цел гениталната организация, чиито преживявания запълват целия период, предшествуващ вторичното заболяване. Те са непосредствено свързани със сцената с Груша, заимствуват от нея натрапчивия характер на появяващата се на пристъпи и изведнъж изчезваща влюбеност, която трябва да се бори отгоре на това със задръжките, изхождащи от остатъците на инфантилната невроза. Накрая посредством силния пробив към жената той завоюва пълна мъжественост. От този момент той здраво се държи за този сексуален обект, но не изпитва радост от това, защото силната сега напълно несъзнавана склонност към мъжа, концентрирала в себе си всички сили на предишните фази на развитие, постоянно го откъсва от жената и го кара силно да преувеличава в промеждутъците своята зависимост от женския обект. Пристъпвайки към лечението, той се оплакваше, че не може дълго да остава верен на жена и всичко беше насочено към това, да му бъде разкрито неговото несъзнавано отношение към мъжа. Използувайки една по-кратка формулировка, може да се каже, че отличителна черта на неговото детство е колебанието между активността и пасивността, в младежките години — борбата за мъжественост, а в периода на живота от момента на заболяването — борбата за превръщането му в обект на мъжките стремежи. Поводът за неговото заболяване не съвпада с нито един от „типовете невротични заболявания“, които аз обединих като специални случаи на „несъстоятелността“, и по такъв начин насочва вниманието ни към известни празноти в изброяването на редица типове. Той се разболява, когато органичната болест на гениталиите пробужда у него страха от кастрация, нанася смъртен удар по неговия нарцисизъм и го кара да се откаже от очакването за изключителната благосклонност от страна на съдбата към него. Следователно той се е разболял благодарение на нарцистичната си „несъстоятелност“. Тази огромна сила на неговия нарцисизъм напълно се съгласува с другите признаци на сексуално развитие, протичащо със задръжки, а именно че при цялата си енергия, неговият хетеросексуален любовен избор е съдържал изключително малко психични стремежи и че хомосексуалната нагласа, толкова близка до нарцисизма, мощно се е проявила при него като несъзнавана сила. Разбира се при такива нарушения психоаналитичното лечение не може да предизвика внезапни промени и да изравни неговото развитие с нормалното. То само може да отстрани препятствието и да разчисти пътя към това, жизнените влияния да могат да дадат на неговото развитие по-добра посока.
Към особеностите на неговата психична същност, разкрити от психоанализата, но неизяснени и съответно неподложени на непосредствено въздействие, аз причислявам и споменатата вече устойчивост на неговата фиксация, невероятното развитие на наклонността към амбивалентност и като трета черта на конституцията, заслужаваща названието архаична, способността да запазва едновременно годни за функциониране най-различни и противоположни либидинозни привързаности. Постоянното колебание между тези привързаности, дълго време като че ли изключващо всяко окончателно изживяване и придвижване напред в лечението, преобладава в цялата картина на болестта от последния период, който тук мога да засегна само с две думи. Извън всякакво съмнение това е черта, характерна за несъзнаваното, но преминала и към достигналите съзнанието процеси. При него тя се проявява само върху резултатите от афектните преживявания, в областта на чистата логика той демонстрира точно обратното — изключително умение да схваща противоречията и неразбираемото. Благодарение на това неговият душевен живот прави същото впечатление, както и древната египетска религия, толкова недостижима за нас, тъй като тя запазва всички степени на развитие едновременно с крайните резултати, най-древните богове и значения на божеството — заедно с най-последните, разполага в една плоскост това, което в хода на развитие на другите е резултат от дълбоки наслоения.
Доведох докрай това, което исках да съобщя за този случай на заболяване. Само още два от многочислените проблеми, които този случай засяга, ми се струват достойни да бъдат споменати. Първият се отнася до филогенетично наследените схеми, под влияние на които жизнените впечатления като под ръководството на философски „категории“ се подреждат в определена йерархия. Готов съм да защитя твърдението, че те са остатъци от историята на човешката култура. Едиповият комплекс, обхващащ отношението на детето към родителите, принадлежи към числото на тези схеми, или по-точно — представлява известен пример от този род. В онези случаи, когато преживяванията не съответствуват на наследената схема, се извършва преработка на техните фантазии, чиято работа би било полезно да се проследи в детайли. Именно тези случаи най-добре от всичко могат да ни покажат самостоятелното съществуване на схемите. Често можем да забележим, че схемата побеждава индивидуалното преживяване, както например в нашия случай, когато бащата се превръща в кастратор и заплаха за детската сексуалност въпреки отрицателния в общи линии Едипов комплекс. Друго влияние на тази схема се изразява в това, че кърмачката заема мястото на майката или се слива с нея. Противоречията между преживяването и схемата представят явно богат материал на детски конфликти.
Вторият проблем стои близо до формулирания по-горе, но е несравнено по-значителен. Ако вземем под внимание отношението на седемгодишното дете към оживялата „първична сцена“*1 или дори ако само помислим за доста по-простите реакции на осемнадесетмесечното дете при преживяването на тази сцена, то не може да не се съгласим с мнението, че у детето при това се проявява и влиянието на своего рода трудно определимо знание, нещо, което прилича на подготовка към разбиране.*2 Какво би могло да бъде то, ние нямаме никаква представа. Притежаваме само великолепната аналогия с дълбокото и _инстинктивно_ познание при животните.
[*1 Мога да не се съобразявам с това, че подобно поведение е получило своя словесен израз едва десетилетия по-късно, защото цялото влияние, приписвано от нас на тази сцена, се изразява под формата на симптоми, натрапчиви неврози и т.н. още в детството, дълго преди анализа. При това е напълно безразлично дали ще я смятаме за „първична сцена“ или за първична фантазия.]
[*2 Отново трябва да подчертая, че всички тези разсъждения биха били напълно излишни, ако съновидението и неврозата не се отнасяха към периода на детството.]
Ако човек притежаваше инстинктивно знание, едва ли щеше да ни учудва фактът, че то се отнася предимно към процесите на сексуалния живот, макар по никакъв начин да не се изчерпва с тях. Подобно инстинктивно знание би образувало ядрото на несъзнаваното, примитивната душевна дейност, която впоследствие е детронирана и сведена до нула от развиващия се в човека разум. Но често то — може би при всички — запазва способността си да притегля към себе си висшите душевни сили. Изтласкването следователно би могло да се разглежда като връщане към това инстинктивно стъпало. По такъв начин човек се разплаща за своите велики завоевания със склонността си към невроза, а самата възможност за възникване на неврозите доказва съществуването на предишната инстинктивна предварителна степен на психическо развитие. Значението на ранните травми в детството в такъв случай се състои в това, че последните доставят материала на това _несъзнавано_, който го предпазва от пълно поглъщане в процеса на следващото развитие.
Известно ми е, че подобни мисли, подчертаващи наследения филогенетично придобит момент в душевния живот, са се изказвали от различни страни. Смятам, че на тях им се е отделяло прекалено много място в психоаналитичните възгледи. Те ми се струват допустими само тогава, когато психоанализата, спазвайки напълно коректно линията, очертана от различните инстанции в добития от нея материал, стига до следите на наследеното едва след като е проникнала през всички наслоения на индивидуално придобитото.