Детската душа - Психоанализата и детските неврози - Част 6

6. Натрапчивата невроза

За трети път той е подложен на влияние, което по решителен начин променя неговото развитие. Когато бил на четири години и половина и страховете и състоянието му на раздразнителност все още не били преминали, майка му решила да го запознае с Библията с надеждата, че ще го разсее и ще повдигне духа му. Тя успяла: въвеждането на религията във възпитателната система сложило край на предшествуващата фаза, но повлякло след себе си замяната на симптомите на страх със симптомите на натрапчивост. Преди това той заспивал трудно, защото се страхувал, че ще сънува такива ужасни неща, както и през нощта преди Рождество. Сега, преди да си легне, той трябвало да целуне всички икони в стаята, да се моли и да се кръсти безконечно, прекръствайки и леглото си.
Явно детството му се разделя на следните периоди: първо, времето преди съблазняването (три години и половина), когато се е разиграла „първичната сцена“, второ, времето от промяната на характера до страшното съновидение (четири години), трето, от зараждането на зоофобията до момента на запознаването му с религията (четири години и половина), а от този момент — периодът на натрапчива невроза, продължил до десетгодишна възраст включително. По силата на собствената природа на нещата и обстоятелствата внезапната и гладка замяна на една фаза с друга не е било характерно явление. Не е било така и с нашия пациент, за когото, точно обратното, било характерно запазването в сила на всичко минало и едновременно с това съществуването на най-различни ориентации. Лошият му нрав не изчезнал, когато настъпил периодът на страха, и постепенно намалявайки, се запазил и по време на набожността. Но в тази последна фаза вече не се споменава за фобията от вълци. Натрапчивата невроза е протичала с прекъсвания: първият пристъп е бил най-продължителен и интензивен, следващите са били на осмата и десетата година, и всеки път те били свързани с повод, който се намирал в явна връзка със съдържанието на неврозата. Майка му сама му разказва свещената история и освен това нарежда на бавачката да му чете от книга, украсена с илюстрации. Разбира се, най-голямо значение тук се е отдавало на историята на страстите господни. Бавачката, която била много набожна и суеверна, му давала по този повод собствени обяснения, но въпреки това трябвало да се вслушва в съмненията и мненията на малкия критик. И ако колебанията и борбата, които сега започнали да го вълнуват, в края на краищата завършили с победа на вярата, то това станало не без влиянието на бавачката.
Това, което той ми разказа като спомен за своите реакции на запознанството с религията, отначало срещна от моя страна решително недоверие. Казвах си, че подобно нещо не би могло да съществува в мислите на едно четири и половина — петгодишно дете. Вероятно той е пренесъл в ранното минало онова, което е било плод от размишленията на тридесетгодишен възрастен човек. Също така аз предприемах нееднократни опити да придвижа историята на заболяването поне с една година напред, т.е. да отнеса съблазняването към възрастта от четири години и половина, а съновидението — към петата година. В интервалите нищо не можеше да се промени, но и в това отношение пациентът ми оставаше непоколебим, въпреки че не успяваше да отстрани последните ми съмнения. За впечатлението, което се получава от неговата история на заболяването, както и за всички свързани с нея изводи и съображения такава едногодишна отсрочка очевидно би била напълно без значение.
Но пациентът ми не искаше и да чуе за такава поправка. Не успях да го убедя да направи това, както и да вникне в многото други различия във възгледите ни. Връзката между припомняните от него мисли и симптомите, за които той съобщаваше, както и фактът, че те съвършено пасваха на неговото сексуално развитие, в края на краищата ме принуди да му повярвам. Тогава си казах, че критиката на религиозните учения, която не исках да допусна при едно дете, се упражнява всъщност само от минималното количество възрастни хора.
Сега ще дам материала на неговите спомени и едва след това ще потърся пътя, който води до разбирането му.
По неговите думи разказите на свещената история първоначално оставили в него неприятно впечатление. Отначало той се възмущавал от страдалческия характер на личността на Христос, а после и от цялата му история. Той насочил своята недоволна критика против Бога-Отец. След като е толкова всемогъщ, значи той е виновен, че хората са толкова лоши, че измъчват другите и после отиват в ада. Бог е трябвало да ги направи добри. Той самият носи отговорност за цялото зло и всички мъки. Детето се възмутило от божията заповед, която повелява да подложиш и другата си страна, ако те ударят по едната, и от това, че на кръста Христос не е искал да се спаси от злата си участ. Но също и от обстоятелството, че не е станало чудо, което да докаже, че той е син Божи. Неговият остър ум е бил вече пробуден и с неумолима строгост е разкривал слабите места на светата легенда.
Но скоро към тази рационалистична критика се присъединяват и мъдруванията и съмненията, които разкриват влиянието на спотаени душевни движения. Един от първите въпроси, поставени на бавачката, е дали Христос е имал задни части. Бавачката отвърнала, че той е бил Бог, но също така и човек. Като човек той е имал — и е правел — всичко като другите хора. Това изобщо не го задоволило, но момчето успяло да се успокои, като си помислило, че задната част всъщност е само продължение на краката. Едва затихналият страх пред принудителното унижение на светата особа се разгорял отново, когато в ума му възникнал нов въпрос: ходел ли е по голяма нужда Христос? Той не се решавал да постави този въпрос на благочестивата бавачка, но сам намерил изход, по-добър от който и тя не би могла да посочи. Така както Христос е успял да направи вино от нищо, по същия начин той сигурно е можел да превърне и храната в нищо и следователно да се избави от нуждата да екскрементира.
Ще се приближим към разбирането на тези разсъждения, ако започнем с описаната по-рано част за неговото сексуално развитие. Известно ни е, че след отпора, който му бил даден от бавачката, неговият сексуален живот и свързаното с отпора потискане на започващата генитална дейност се развили по посока на садизма и мазохизма. Той измъчвал животни, фантазирал си, че нанася удари на коне, а от друга страна, че бият престолонаследника.*1 В садизма си той запазва най-старата идентификация с бащата, а в мазохизма избира баща си за сексуален обект. Той изцяло се намира във фазата на прегениталната организация, в което виждам и предразположеността му към натрапчиви неврози. В резултат на съновидението, което го поставя под влияние на „първичната сцена“, той би могъл да се придвижи напред към гениталната организация и да превърне мазохизма си по отношение на бащата в женствена нагласа също към него, в хомосексуализъм. Но това съновидение не постига такъв успех, то завършва с чувството за страх. Отношението към бащата, което би трябвало от сексуалната цел, състояща се в желанието да изпита от него телесно наказание, да го доведе до следващата цел — да има като жена полово сношение с баща си, благодарение на противодействието на неговата нарцистична мъжественост било изтласкано на още по-примитивно равнище. Посредством натрапчивата идея за замяна на бащата с вълка то се обособява по-късно като страх да не бъде изяден от вълка, но с това в никакъв случай не се изчерпва. Ние можем да разберем това изглеждащо ни толкова сложно положение на нещата, ако непрекъснато помним, че при него едновременно съществуват три сексуални стремежа, насочени към бащата. От времето на съновидението той е бил хомосексуален в несъзнаваното, а в неврозата — на нивото на канибализма*2; господствуваща обаче остава предишната мазохистична нагласа. Всичките три ориентации имат пасивни сексуални цели; обектът е един и същ, налице са едни и същи сексуални стремежи, които обаче се разцепват на три различни равнища.
[*1 Става дума за положението, известно във философията като „бръснача на Окам“ — същностите, или принципите, не трябва да се умножават без необходимост. (Бележката е с номер 19 при бележките на стр. 381 от хартиеното издание, а препратката към нея е с номер 20; на хартията обаче липсва препратка с номер 19 и бележка с номер 20. — Бел.ел.кор.)]
[*2 Изразяващ се в страха (желанието) да бъде изяден от вълка-баща.]
Запознаването със светата история му дава възможност да сублимира господствуващата мазохистична нагласа към бащата. Той става Христос, което е било много лесно благодарение на еднаквите рождени дати. С това той става нещо по-голямо, а също и — на което все още не се е придавало голямо значение — мъж. В съмнението дали Христос е имал задни части се отразява изтласканата хомосексуална нагласа, тъй като цялото това разсъждение не би могло да има някакво друго значение, различно от въпроса, може ли да бъде използуван от баща си като жена, т.е. като майката в „първичната сцена“. Когато стигнем до решението на втората натрапчива идея, ще видим, че това тълкуване се потвърждава. Изтласкването на пасивната хомосексуалност съответствува на съображението, че заслужава строго порицание за това, че свързва светата особа с подобни нечестиви предположения. Неговите старания да освободи новите си сублимации от придатъка, който те са получили от източниците на изтласканото, са забележителни, но безуспешни.
Все още не разбираме защо той е въставал също така против пасивния характер на Христос и против изтезанията от страна на бащата, като по този начин е започнал да отрича предишния си мазохистичен идеал дори в неговата сублимирана форма. Можем да предположим, че този втори конфликт е бил особено благоприятен за проявлението на унижаващи натрапчиви мисли от първия конфликт (между господствуващата мазохистична и изтласканата хомосексуална ориентация), защото е напълно естествено в душевния конфликт да се сумират всички противоположни ориентации, идващи дори от най-различни източници. От новите съобщения, направени от него, ние узнаваме мотива за съпротивата му и за проявената критика на религията.
Неговите сексуални изследвания също печелят от разказите за светата история. До този момент той не е имал никакво основание да смята, че децата се раждат само от жените. Напротив, бавачката му дава повод да мисли, че той е детето на татко, а сестрата — на майката, и това по-тясно отношение с бащата за него е било много ценно. Сега той чул, че Мария се нарича Богородица. Значи децата произлизат от майката и на думите на бавачката не бива повече да се вярва. По-нататък благодарение на този разказ той вече не е знаел кой именно е бил бащата на Христос. Бил склонен да мисли, че това е Йосиф, защото чул, че те винаги са живеели заедно, но бавачката казала, че Йосиф е бил само _като баща_, докато истинският баща е бил Бог. Тука той вече нищо не може да разбере. Схванал само това, че щом по този въпрос може да се спори, то отношенията между сина и бащата изобщо не са толкова близки, както винаги си ги е представял.
В известна степен детето е чувствувало онази амбивалентност на чувствата към бащата, която намира отражение във всички религии, и напада своята религия поради отслабването на тези отношения към бащата. Разбира се, неговата опозиция скоро престава да се изразява просто в съмнения относно истинността на учението и се насочва направо срещу божествената личност. Бог сурово и жестоко се отнася със своя син, но не по-добро е отношението му и към хората. Той принася сина си в жертва и иска същото и от Авраам. Детето започнало да се страхува от Бога.
Щом той е Христос, значи тогава баща му е Бог. Но богът, натрапен му от религията, не можел да замени истински бащата, когото той обичал и не искал да му отнемат. Любовта към този баща се превръща в източник на неговото критично остроумие. Той се съпротивлява на Бога, за да има възможност да запази бащата, и при това, собствено казано, е защитавал стария баща против новия. Наложило му се да извърши трудната работа по отдръпване от привързаността към бащата.
И така, това е била стара, проявила се в най-ранно детство любов към бащата, от която той черпел енергия за борба срещу Бога и острота на ума си за критика на религията. Но, от друга страна, тази враждебност към новия бог не е била първоначален акт, тя е имала първообраза си във враждебните душевни пориви към бащата, появили се под влияние на страшното съновидение, и по същество е била само тяхно обновление. Двете противоположни движения на чувството, което е трябвало да управлява целия му следващ живот, се сблъскват тук за амбивалентна борба около темата религия. Това, което се получило от тази борба като симптом — богохулните мисли, натрапчивостта, която го е владеела и го е карала да мисли, че бог е изпражнение, бог е свиня, — е било истински компромисен резултат, както ще ни покаже анализът на подобни идеи във връзка с аналната еротика.
Някои други симптоми за натрапчивост с по-малко типичен характер също водят несъмнено към бащата, но дават и възможност да се открие връзка между натрапчивата невроза и предишните случаи.
Към богоугодния церемониал, с който в края на краищата той изкупвал своето богохулство, се отнасяло и изискването при определени условия да се диша тържествено. По време на кръстеното той всеки път е трябвало дълбоко да си поема дъх и силно да издиша. На неговия роден език издишването, дъхът (_Hauch_) означава и дух (_Geist_). Следователно издишването е изпълнявало ролята на Светия Дух. Момчето е трябвало да вдъхне Светия Дух или да издиша злите духове, за които е чувало и чело.* На тези зли духове той приписва също така и богохулните мисли, заради които е бил принуден да си наложи толкова покаяние. Но той е трябвало да издиша, когато е виждал бедни, сакати и стари, предизвикващи жалост хора, и не е разбирал каква е връзката между тази натрапчива мисъл и духовете. Мислел си е само, че прави това, за да не стане като тях.
[* Както ще научим по-нататък, този симптом се развива по време на шестата му година, когато вече е умеел да чете.]
Тук свързаният със съновидението анализ ни довежда до обяснението, че издишането при вида на хора, внушаващи съжаление, е започнало на седмата година от живота му и е било свързано с бащата. Няколко месеца той не бил виждал баща си, когато веднъж майка му съобщила, че ще заведе децата в града и ще им покаже нещо, което много ще ги зарадва. Тя ги завела в санаториума, в който те се видели с бащата. Той изглеждал зле и синът му изпитал съжаление. Следователно бащата е бил първообразът на всички сакати, просяци и бедняци, в присъствието на които той е трябвало да издишва, както и в случаите, когато той е бил първообраз на муцуните, които виждал в състояние на страх, и на карикатурите, които рисували за осмиване. На друго място научаваме още, че тази нагласа на състрадание се съотнася също и с някои особени детайли на „първичната сцена“, която толкова късно се проявила в натрапчивата невроза.
Желанието да не стане като недъгавите, мотивиращо издишването в тяхно присъствие, следователно е било стара идентификация с бащата, превърната в негатив. Все пак той е копирал бащата и в положителен смисъл, защото дълбокото поемане на въздух било подражание на шума, който по време на коитуса чул да издава бащата.* Светият дух дължал своя произход на този признак на сетивно възбуждане у мъжете. Благодарение на изтласкването това дишане се превръща в зъл дух, за който има също така и друга генеалогия, а именно — маларията, от която пациентът боледувал по време на „първичната сцена“.
[* Ако се допусне реалността на „първичната сцена“.]
Отрицанието на тези зли духове явно съответствува на аскетизма, който се проявява и в други реакции. Когато пациентът чул, че Христос веднъж е вселил зли духове в свинете, които по-късно паднали от стръмнината, той си спомнил, че в първите си детски години, още преди времето, когато е можел да помни, сестра му паднала по една скалиста пътечка и се изтъркаляла на брега. Значи тя също е била такъв зъл дух и свиня. Оттук краткият път води до бога-свиня. Отецът, както изглежда, сам е бил подвластен на чувствеността.
Когато пациентът чул историята за първите хора, той обърнал внимание на сходството между неговата съдба със съдбата на Адам. По време на разговор с бавачката той лицемерно се учудил, че Адам е позволил на една жена да му навлече толкова нещастия и обещал на бавачката, че никога няма да се ожени. В този момент рязко се проявява враждебното отношение към жената вследствие съблазняването от страна на сестрата. Тази враждебност често ще му пречи по време на неговия бъдещ любовен живот. Задълго сестрата се превръща за него във въплъщение на изкушението и греха. Когато се изповядвал, той си мислел, че е чист и безгрешен, а после му се струвало, че сестра му го дебне, за да го тласне отново към греха, и преди да успее да се опомни, той провокирал някой спор със сестрата, заради който отново се превръщал в грешник. По такъв начин той е бил принуден наново да възпроизвежда факта на съблазняването. Между другото, колкото и да са го измъчвали богохулните му мисли, той никога не е разказвал за тях по време на изповед.
Незабелязано преминахме към симптоматиката на натрапчивата невроза от по-късните години и затова, пропускайки много неща, които са се случили през това време, ще разкажем за нейния край. Вече знаем, че тази невроза, която никога не се е прекратявала окончателно, периодично се засилвала от време на време. Един път — това все още е трудно за разбиране, — когато на улицата умряло момче, с което той се идентифицирал. На десетгодишна възраст при него пристигнал възпитател немец, който скоро придобил голямо влияние върху него. Много е поучително, че цялата му набожност изчезнала и никога повече не се подновявала, след като той забелязал — и по време на поучителните беседи с учителя разбрал, — че този заместник на бащата не придава никакво значение на набожността и не вярва в истинността на религията. Набожността изчезва заедно със зависимостта от бащата, който е бил заменен от друг, по-общителен баща. Това, разбира се, става не без един последен взрив на натрапчива невроза, от която особено силно е запомнил натрапчивата идея да си спомня за светата троица всеки път, когато вижда на улицата три купчинки тор, лежащи една до друга. Той никога не се поддавал на някакво въздействие, без да направи опит да задържи обезцененото. Когато учителят му го убедил да не бъде жесток по отношение на дребните животни, той сложил край и на тези лоши постъпки, но не пропуснал да се задоволи до насита още един път с реженето на гъсеници. Така се държеше и по време на аналитичното лечение, проявявайки „прехождаща“ и „отрицателна“ реакция. След всяко окончателно разрешаване на симптома той за кратко се опитваше да отрича неговото въздействие посредством задълбочаване на разрешения симптом. Известно е, че децата се държат именно така по отношение на забраните. Когато им се накараш за това, че шумят, то преди да прекратят, те още веднъж вдигат шум. По този начин те като че ли искат да покажат, че са престанали да шумят доброволно, а не защото са им забранили.
Под влияние на учителя немец се развива нова и по-добра сублимация на садизма, който взима превес над мазохизма в тясна връзка с наближаващото по това време полово съзряване. Той започва да мечтае за военни игри, униформи, оръжия и коне и непрекъснато изпадал в подобни блянове. По такъв начин под влиянието на мъжа той се освободил от пасивната нагласа и отначало поел по доста нормален път на развитие. Като отзвук на зависимостта от учителя, който го напуснал малко след това, в по-нататъшния живот той винаги предпочитал немския елемент (лекари, санаториуми, жени) пред родния (заместване на бащата), което създаваше големи предимства за преноса в лечението.
Към времето преди освобождаването с помощта на учителя се отнасяше едно съновидение, за което споменавам, защото то беше забравено до съответствуващия случай по време на лечението. Сънувал, че бил на кон, преследван от огромна гъсеница. Познава в този сън намек за предишното съновидение от периода, предшествувал появата на учителя, което ние отдавна вече изтълкувахме. В това предишно съновидение той видял дявол в черни дрехи, във вертикалното положение, което навремето така го плашело при вълка и лъва. С протегнат пръст дяволът му показвал огромен охлюв. Той веднага разбрал, че този дявол е демонът от известна поема, а самото съновидение — преработка на една много разпространена картина, на която е представена любовна сцена между демон и девойка. Охлювът е замествал жената като изключително женски сексуален символ. Ръководени от указващия жест на демона, ние бързо успяхме да стигнем до заключението, че смисълът на съня се състои в това, че сънуващият тъгува по някого, който би му дал последните недостигащи му наставления относно загадката на половото общуване, както навремето в „първичната сцена“ бащата му е дал първите.
По повод на едно по-късно съновидение, в което женският символ е заменен с мъжки, той си спомни едно определено преживяване малко преди съновидението. Веднъж, отивайки в имението, минал на кон покрай един спящ селянин, до когото лежал неговият син. Момчето събудило баща си и му казало нещо, след което бащата започнал да ругае и да гони конника, така че той побързал да се отдалечи с коня си. Към това се присъединява втори спомен, че в същото имение имало дървета, които били съвсем бели, защото били нападнати от гъсеници. Разбираме, че преди реализацията на фантазията той също е тичал, че синът е спял с бащата и че е намесил белите дървета, намеквайки за кошмарния сън с белите вълци на ореха.
Следователно това е било само взрив от страх пред феминистката нагласа към мъжа, от която той отначало се защитавал посредством религиозна сублимация, а скоро след това — посредством войнската, още по-реална нагласа.
Но би било голяма грешка да се мисли, че след прекратяването на симптомите на натрапчивата невроза натрапчивите идеи не оставят у него никакви трайни следи. Процесът довежда до победата на благочестивата вяра над критически-изследователския протест и предпоставка за това е било изтласкването на хомосексуалната нагласа. Двата фактора довеждат до устойчиви дефекти. След това първо голямо поражение интелектуалната му дейност е пострадала много. Не демонстрира прилежност в учението и повече не проявява онзи остър ум, който в периода на ранното детство — на петгодишна възраст — разрушава със своята критика религиозното учение. Извършеното по време на онзи кошмарен сън изтласкване на твърде силната хомосексуалност е запазило това душевно движение с огромна важност за несъзнаваното, задържало го е по този начин в неговата първоначална целева нагласа и го е отнело на всички онези сублимации, към които то обикновено се насочва. Затова моят пациент не притежаваше онези социални интереси, които придават смисъл на живота. Само когато в процеса на лечение успяхме да разбием тази скованост от хомосексуалността, положението на нещата можа да приеме по-добър обрат и беше много интересно да се наблюдава как без непосредственото участие на лекаря всяка освободена част от хомосексуалното либидо се стремеше да намери своето приложение в живота и да се приобщи към голямата обществена дейност на човечеството.