Детската душа - Анализ на фобията на едно петгодишно момче - Част 6

„На 24 април аз и жена ми успяваме да обясним на Ханс, че децата израстват вътре в майката и после при силни болки, с помощта на напрягане, като _Lumpf_, се появяват на бял свят.
След обяд ние седим пред къщата. При него вече се забелязва значително подобрение — той тича след колите и само обстоятелството, че не се решава да се отдалечи много от вратата, подсказва за наличието на остатъци от страх.
25 април. Ханс връхлита върху мен и ме удря с глава в стомаха, което веднъж вече се бе случвало. Питам го дали не е коза. Той казва: «Не, овен.» — «Къде си виждал овен?»
Той: «В Гмунден. Фриц имаше овен» (Фриц имаше една истинска малка овца, с която си играеше).
Аз: «Разкажи ми за овчицата, какво правеше тя?»
Ханс: «Фройлайн Мици (учителката, която живееше в къщата) винаги слага Ана върху овчицата, така че овчицата не може да стане и да боде. А когато от нея се отдалечават, тя боде с рогата, защото има рогчета. Фриц я води с връвчица и я връзва за едно дърво. Той винаги я връзва за дърво.»
Аз: «А теб овчицата бола ли те е?»
Ханс: «Тя скочи срещу мен. Веднъж Фриц ме подлъга. Приближих се до нея и не знаех, че е бодлива, а тя изведнъж скочи насреща ми. Беше много весело — не се уплаших.»
Това, разбира се, не е вярно.
Аз: «Обичаш ли татко?»
Ханс: «О, да!»
Аз: «А може би не?»
Ханс си играе на малко конче. В този момент кончето пада. Той вика: «Кончето падна! Виж какъв шум вдига!»
Аз: «Ти малко се сърдиш на татко за това, че той обича мама.»
Ханс: «Не.»
Аз: «Защо винаги плачеш, когато мама ме целува? Защото си ревнив ли?»
Ханс: «Да, може би.»
Аз: «Иска ли ти се да бъдеш татко?»
Ханс: «О, да.»
Аз: «И какво би искал да направиш, ако ти беше татко?»
Ханс: «А ти — Ханс? Тогава всяка неделя щях да те водя в Лайнц, не, всеки божи ден. Ако бях татко, щях да бъда съвсем добър.»
Аз: «А какво би правил с мама?»
Ханс: «Също бих я взимал в Лайнц.»
Аз: «И какво още?»
Ханс: «Нищо.»
Аз: «А защо ревнуваш?»
Ханс: «Не зная.»
Аз: «В Гмунден също ли ревнуваше?»
Ханс: «В Гмунден не ревнувах (това не е вярно). В Гмунден си имах собствени неща, градина и деца.»
Аз: «Можеш ли да си спомниш как кравата си роди теленце?»
Ханс: «О, да. То пристигна с количка. (Това навярно му е разказано в Гмунден. И тук е нанесен удар по теорията за щъркела.) А друга крава го измъкна от задницата си.» (Това е обяснение, което той иска да приведе в съответствие с «теорията за количката».)
Аз: «Не е вярно, че е дошло с количка, нали е излязло от кравата, която е стояла в обора.»
Оспорвайки това, Ханс казва, че сутринта е видял количката. Обръщам му внимание върху факта, че вероятно са му разказали историята с количката. В края на краищата той допуска това: «Сигурно ми го е разказала Берта, или не, може би хазаинът. Той беше там и всичко стана през нощта, значи всичко е така, както ти казвам. Или, струва ми се, че никой не ми е говорил за това, а аз съм си го измислил през нощта.»
Ако не греша, теленцето беше откарано с количка, оттук и цялата бъркотия.
Аз: «Защо не си си мислел, че щъркелът го е донесъл?»
Ханс: «Не исках да си мисля това.»
Аз: «Но ти си мислел, че щъркелът е донесъл Ана?»
Ханс: «На сутринта (след раждането) си мислех така. Татко, а господин Райзенбихлер (хазаинът) беше ли там, когато теленцето излезе от кравата?»*
[* Ханс, който има основание да се отнася с недоверие _към показанията_ на възрастните, сега се пита дали хазаинът не заслужава повече доверие от баща му.]
Аз: «Не зная. А ти как мислиш?»
Ханс: «Мисля, че да… Татко, ти често ли си виждал на улицата нещо черно около устата на конете?»
Аз: «Виждал съм го много пъти на улицата в Гмунден.»*
[* Връзката тук е следната: бащата дълго не е искал да му вярва по повод на историята за черното около устата на конете, докато най-накрая истината не била изяснена.]
Аз: «Често ли си влизал в леглото на мама в Гмунден?»
Ханс: «Да!»
Аз: «И си си представял, че ти си татко!»
Ханс: «Да!»
Аз: «И тогава те е било страх от татко?»
Ханс: _«Нали ти знаеш всичко, а аз нищо не знаех.»_
Аз: «Когато Фриц падна, ти си помисли: „да беше паднал татко“, и когато овчицата те бодна, ти си помисли: „да беше боднала татко“. Можеш ли да си спомниш погребението в Гмунден?» (Първото погребение, което Ханс видя. Той често си спомня за него — несъмнено покриващ спомен.)
Ханс: «Да, а какво имаше там?»
Аз: «Тогава ти си помисли, че ако татко беше умрял, ти щеше да заемеш неговото място?»
Ханс: «Да!»
Аз: «Всъщност от какви коли още изпитваш страх?»
Ханс: «От всички.»
Аз: «Но това не е вярно, нали?»
Ханс: «Не ме е страх от файтоните и кабриолетите. От омнибусите и товарните коли — само когато са натоварени, а когато са празни — не. Когато колата е натоварена догоре и в нея е впрегнат един кон, аз се страхувам, а когато е натоварена и са впрегнати два коня, не се страхувам.»
Аз: «Ти се страхуваш от омнибусите, защото в тях има много хора?»
Ханс: «Защото на покрива има толкова много неща.»
Аз: «А когато мама получи Ана, не беше ли също натоварена?»
Ханс: «Мама отново ще бъде натоварена, когато получи дете, докато отново порасне едно и докато отново бъде там вътре.»
Аз: «Ти искаш ли това?»
Ханс: «Да!»
Аз: «Ти каза, че не искаш мама да получи още едно бебе.»
Ханс: «Тогава тя повече няма да бъде натоварена. Мама казва, че ако не поиска повече, то и Бог няма да пожелае.» (Ясно защо вчера Ханс е питал дали мама няма още деца. Аз му казах, че няма и че ако Бог не пожелае, в нея няма да растат деца.)
Ханс: «Но на мен мама ми каза, че ако тя не поиска, у нея повече няма да растат деца, а ти казваш — ако Бог не поиска.»
Казах му, че е точно така, както аз твърдя, на което той отговаря: «Ти си бил тогава там и сигурно го знаеш по-добре.» Той помоли майка си да се включи в разговора и тя помири двете страни, като каза, че ако тя не поиска, то и Бог няма да иска.*
[* _Се que femme veut, dieu le veut_ (това, което иска жената, го иска и бог — (_фр._). — Бел.ред.). Умният Ханс и тук е достигнал до много сериозен проблем.]
Аз: «Струва ми се, че ти все пак би искал мама да си има дете.»
Ханс: «Не бих желал да има дете.»
Аз: «Но искаш ти да имаш дете.»
Ханс: «Да, искам.»
Аз: «Знаеш ли защо? Защото ти се иска да бъдеш татко, нали?»
Ханс: «Да… Като в онази история ли?»
Аз: «Каква история?»
Ханс: «Таткото няма деца, и как после гласеше историята, според която исках да стана татко?»
Аз: «Ти би искал да бъдеш татко и да си женен за мама, да си голям като мен, да имаш същите мустаци като моите и мама да има дете.»
Ханс: «Татко, когато се оженя, ще имам дете, когато поискам, а когато не поискам, и бог няма да поиска.»
Аз: «А на теб иска ли ти се да си женен за мама?»
Ханс: «О, да.»“
Тук ясно се вижда как във фантазията му радостта още е помрачена от несигурността относно ролята на бащата и поради съмненията от кого зависи раждането на децата.
„Когато го слагат да спи вечерта на същия ден Ханс ми казва: «Знаеш ли какво правя сега? Сега до 1 часа ще говоря с Грета, тя е в леглото ми. Децата ми винаги са в леглото ми. Можеш ли да ми кажеш какво означава това?» Тъй като той е вече почти заспал, аз му обещавам да запиша това утре и той заспива.“
От предишните записки се вижда, че от времето на завръщането от Гмунден Ханс винаги фантазира за своите „деца“, разговаря с тях и т.н.*
[* Не е необходимо в тази страст за притежаване на деца да се вижда женска черта. Тъй като най-щастливите си преживявания той е изпитал заедно с майка си като дете, сега ги възпроизвежда в активна роля, при което самият той изобразява майката.]
„26 април. Питам го: защо винаги говори за своите деца?
Ханс: _“Защо ли? Защото толкова ми се иска да имам деца, но аз не искам това, не ми се иска да имам."_*
[* Това толкова удивително противоречие е същото, както и противоречието между фантазията и действителността, между „да желаеш“ и „да имаш“. Той знае, че в действителност е детето и другите деца биха му пречили, а в своята фантазия той е майката и иска да има деца, за да може да повтори върху тях преживените от него ласки.]
Аз: „Ти винаги ли си си представял, че Берта, Олга и другите са твои деца?“
Ханс: „Да, Фриц, Франц, Паул (неговият приятел от Лайнц) и Лоди“ (измислено име, негова любимка, за която той най-често приказва. Отбелязвам тук, че тази Лоди се появи не в последно време, а съществува от деня на последното разяснение (24 април).
Аз: „Коя е Лоди? Тя в Гмунден ли живее?“
Ханс: „Не.“
Аз: „А наистина ли съществува?“
Ханс: „Да, аз я познавам.“
Аз: „Коя именно?“
Ханс: „Онази, която аз имам.“
Аз: „Как изглежда?“
Ханс: „Как ли? Черни очи, черна коса; веднъж я срещнах с Марика (в Гмунден), когато отивах в града.“
Когато искам да узная подробностите, се оказва, че всичко това е измислено.*
[* Възможно е Ханс да си е създал идеал по образа на някое случайно срещнато момиче, което, впрочем, по описанието на цвета на очите и косите напомня за майката.]
Аз: „Значи ти си мислеше, че си мама?“
Ханс: „Аз наистина бях мама.“
Аз: „И какво правеше с децата?“
Ханс: „Слагах ги да спят при мен — и момчетата, и момичетата.“
Аз: „Всеки ден ли?“
Ханс: „Да, разбира се.“
Аз: „Говореше ли с тях?“
Ханс: „Когато всички деца не можеха да се поберат в леглото, слагах някои от тях на дивана, а други — в детската количка, а когато оставаха още деца, ги носех на тавана и ги оставях в сандък. Там имаше още деца и аз ги слагах в друг сандък.“
Аз: „Значи сандъците на щъркела са стояли на тавана?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Когато твоите деца се появиха, Ана беше ли се вече появила?“
Ханс: „Да, отдавна.“
Аз: „А ти как мислиш, от кого получи тези деца?“
Ханс: _„Ами, от мен.“_*
[* Ханс не може да отговори по друг начин освен от гледна точка на автоеротизма.]
Аз: „Но тогава ти още не знаеше, че децата се раждат от някого*.“
[* Поправка на оригинала: Отпечатано: „някога“. — Бел.ел.кор.]
Ханс: „Мислех си, че щъркелът ги донася.“ (Очевидно, лъжа и извъртане — това са деца на фантазията, на онанизма.)
Аз: „Вчера си беше родил Грета, но ти знаеш, че момчетата не могат да имат деца.“
Ханс: „Ами да, но аз все пак вярвам в това.“
Аз: „Как ти дойде наум името Лоди? Ти не познаваш нито едно момиче с такова име. Може би Лоти?“
Ханс: „О, не, Лоди. Не зная, но нали все пак е красиво име?“
Аз (на шега): „Може би си мислиш за _софилоди_!“
Ханс (веднага): „Да, _Soffilodi_,* защото аз много обичам да ям колбаси и салами.“
[* _Sarfaladi_ — сервилатен колбас. Жена ми понякога разказва, че леля й винаги казвала _Soffilodi_. Ханс може би е чувал това.]
Аз: „Я ми кажи, не прилича ли _Soffilodi_ на _Lumpf_?“
Ханс: „Да!“
Аз: „А как изглежда _Lumpf_?“
Ханс: „Черен. Както и това“ (показва мустаците и веждите ми).
Аз: „И как още — кръгъл като _Soffilodi_?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Когато седеше на цукалото и когато излизаше _Lumpf_ ти си мислеше, че се появява дете, нали?“
Ханс (смее се): „Да, на улицата и тук.“
Аз: „Ти знаеш как са падали конете в омнибуса. Нали колата изглежда като детски сандък и когато черният кон е падал, то е било същото…“
Ханс (допълва): „Както когато имат деца.“
Аз: „А какво си помисли, когато той започна да тропа с крака?“
Ханс: „Ами, когато не искам да седна на гърнето, защото искам да играя, аз тропам с крака.“ (Тук той тропа с крак.)
При това той се интересува от въпроса, дали хората имат охотно или неохотно деца.
Днес през цялото време Ханс си играе на багажни сандъци, товари ги и ги разтоварва, иска да има мъничка кола играчка с такива сандъци. В двора на митницата най-много го интересува товаренето и разтоварването на колите. Най-много той се плашеше от момента, когато натоварената кола трябваше да тръгне. „Конете ще паднат (_fallen_).“* Той наричаше вратите на митницата „дупки“ (_Loch_) (първа, втора, трета… дупка). Сега той казва _Podlloch_ (_anus_).
[* Дали това не означава _niederkommen_ (да се освободя от бременност, букв. — _да падна долу_), когато жената ражда?]
Страхът почти напълно е изчезнал. Ханс се старае само да остава близо до къщата, за да може бързо да се върне в случай на уплаха. Но той не се втурва в къщата и през цялото време остава на улицата. Неговата болест, както е известно, започна с това, че той се върна с плач от разходка, и когато за втори път го накараха да излезе на разходка, стигна само до градската станция „Митница“, от която се виждаше нашата къща. Когато жена ми раждаше, него, разбира се, го отстраниха от нея и сегашният страх, който му пречеше да се отдалечи от къщата, съответствува на тогавашната тъга по майката."