Детската душа - Психоанализата и детските неврози - Част 5

5. Няколко принципни съображения

Както казват, бялата мечка и китът не могат да воюват помежду си и не могат да се разберат един друг, защото всеки от тях е ограничен в пределите на собствената си стихия. Точно така аз не мога да водя дискусия с работещите в областта на психологията или неврологията, които не признават изходните постановки на психоанализата и смятат, че нейните резултати са изкуствени. Заедно с това през последните години се разви и опозиция от страна на други автори, които — според тях самите — стоят на почвата на анализа, не оспорват неговата техника и резултатите му и си запазват само правото да стигат от този материал до други изводи и по друг начин да го разбират.
Но в по-голямата си част теоретичните възражения остават безплодни. Щом започнеш да се отдалечаваш от материала, от който трябва да се тръгне, веднага се излагаш на опасността да се опияниш от собствените си възгледи и дори да защитаваш мнения, противоречащи на всяко наблюдение. За това ми се струва, че е много по-целесъобразно да се борим с противоположните възгледи, като ги подлагаме на изпитание във всеки отделен случай и по всеки конкретен проблем.
По-горе споменах, че мнозина сигурно ще приемат за невероятно това, „че едно дете на година и половина е в състояние да получи възприятие за такъв сложен процес и с такава голяма точност да го запази в подсъзнанието си, второ, че по-късно, на четиригодишна възраст, достигналата до съзнателно разбиране обработка на този материал е станала възможна и, накрая, че с някакъв метод подробностите от тази сцена, преживяна и разбрана при такива обстоятелства, могат да се доведат до убедителен и свързан образ в съзнанието“.
Последният въпрос е чисто прагматичен. Който се реши да прави анализ в такива дълбини с помощта на описаната техника, ще се убеди, че това е напълно възможно. Който не направи това и прекъсне анализа в някой по-горен слой, ще бъде лишен от възможността да съди за това. Но по такъв начин едва ли ще разбере това, което е добито чрез дълбинния анализ.
Двете ми други съображения изхождат от пренебрежителната оценка по отношение на ранните детски впечатления, за които не се допуска такова продължително действие. Причината за неврозите се търси изключително в сериозните конфликти от по-късен период на живота и се предполага, че значението на детството се преувеличава в анализа поради склонността на невротиците да изразяват своите интереси от настоящето чрез спомени и символи от далечното минало. При такава оценка на инфантилния момент отпадат много неща, които принадлежат към най-интимните особености на анализа, разбира се, също така и неща, които предизвикват съпротива и подронват доверието на страничните наблюдатели. И така, предлагаме дискусия по повод на възгледа, че такива сцени от ранното детство, които изчерпателният анализ на неврозата разкрива например в нашия случай, не са репродукция на събития от настоящето, на които може да бъде приписано влияние върху по-нататъшния начин на живот и върху симптомообразуването. Тук става дума само за образуване на фантазии, които възникват в периода на съзряването и са предназначени в известна степен за символична замяна на реалните желания и интереси. Те дължат своето възникване на регресивната тенденция, на отдръпването от задачите на сегашната действителност. Ако това е така, то, разбира се, няма нужда да се правят такива странни допускания по повод на душевния живот и интелектуалните способности на децата в най-ранна възраст. Въпреки общото за всички нас желание за рационализация и опростяване на трудните задачи този възглед съответствува също и на някои фактически отношения. Появява се също така и възможност да се отстранят съмненията, възникващи именно у практичния аналитик. Налага се да признаем, че ако гореспоменатият възглед относно инфантилните сцени е верен, то при провеждането на анализа отначало не се променя нищо. Ако при невротика е налице вредната склонност да се откъсва от настоящето и да се насочва към подобни регресивни моменти в своята фантазия, то не ни остава нищо друго, освен да го последваме по този път и да доведем до съзнанието му тези несъзнавани продукции. Независимо от реалната си незначителност те са изключително ценни за нас като временни носители и собственици на интереса, който ние искаме да освободим и да насочим към задачите на настоящето. Анализът трябва да се води точно така, като че ли тези фантазии се приемат за истина с едно наивно доверие. Различията възникват едва в края на анализа, след откриването на тези фантазии. Налага се да кажем на болния: „Е, добре, вашата невроза протича така, сякаш в детските си години сте имали такива и такива впечатления и след това те са продължили своето действие. Но вие виждате, че това е невъзможно, те са били продукт на вашата фантазия, който е трябвало да ви отвлече от стоящите пред вас реални задачи. Сега ни позволете да изследваме какви са били тези задачи и какви свързващи пътища съществуват между тях и вашите фантазии.“ След като приключим с детските фантазии, ние пристъпваме към втората част от лечението, която е ориентирана към реалния живот.
Съкращаването на този път, т.е. модифицирането на употребяваното до този момент психоаналитично лечение е технически недопустимо. Ако тези фантазии не бъдат доведени до съзнанието на болния в техния пълен обем, ние не можем да му дадем възможност да осъзнае свързания с тях интерес. Ако го отвлечем от тях, когато започнем да се досещаме за тяхното съществуване и за техния пълен обем, тогава по такъв начин само ще поддържаме дейността на изтласкването, благодарение на което те са се оказали неподвластни на усилията на болния да се освободи от тях. Ако преждевременно ги обезценим в неговите очи, като му разкрием, че става дума само за фантазии, които нямат никакво реално значение, то от негова страна никога няма да срещнем съдействие за довеждането им до неговото съзнание. Поради тази причина аналитичната техника не бива да се изменя, независимо от оценката на тези инфантилни сцени.
Споменах, че в разбирането на тези сцени като агресивни фантазии можем да се опрем на някои фактически моменти. Преди всичко на следното: тези инфантилни сцени се репродуцират в лечението — доколкото се простира моят опит — не като спомени, а като резултат на конструкцията. Ясно е, че изхождайки само на това признание, мнозина ще решат, че спорът е вече решен.
Не бих искал да ме разбират неправилно. Всеки един аналитик знае, и много пъти се е убеждавал, че при удачно лечение пациентът съобщава много спомени от детството си, за чието появяване — може би първично появяване — лекарят не се чувствува виновен, защото с никакви конструктивни опити той не е натрапвал на болния спомени с подобно съдържание. Тези несъзнавани преди спомени изобщо не е задължително да са винаги верни. Наистина те могат да бъдат и верни, но често представляват изопачена истина, смесени са със създадените от фантазията елементи, а също и със запазилите се в паметта така наречени _покриващи спомени_. Искам да кажа само едно. Сцени като тази при моя пациент — от такъв ранен период и с такова съдържание, на които придаваме такова изключително значение в историята на този случай, се възпроизвеждат обикновено не като спомени. Те се откриват — конструират — трудно и постепенно от цял ред намеци. Като доказателство е напълно достатъчно да кажа, че такива сцени в случаите на натрапчиви неврози не стигат до съзнанието като спомени. В противен случай ще трябва да се огранича само с този случай, който разглеждаме.
Не се придържам към мнението, че тези сцени трябва задължително да бъдат фантазии, защото те не възникват отново като спомени. Струва ми се, че те са напълно равнозначни на спомена, ако — както в нашия случай — се заменят от съновидения, чийто анализ винаги довежда до тази сцена и които, неуморимо преработвайки материала, възпроизвеждат всяка отделна част от своето съдържание. Да сънуваш, означава, също да си спомняш, макар и през нощта, и под формата на съновидения. С това постоянно повторение в съновиденията аз си обяснявам факта, че у самия пациент постепенно се създава дълбоката вяра в реалността на „първичната сцена“, вяра, която с нищо не отстъпва на убеждението, основано на спомена.*
[* Като доказателство за това, колко рано съм започнал да се занимавам с този проблем, може да послужи едно място от моето първо издание на „Тълкуване на сънищата“ от 1900 година (вж. бълг. издание, 1993 г., с. 279). Там срещащата се в анализа на съновидението реплика: _това вече го няма_ принадлежи на самия мен. Няколко дни преди това с нея аз заявих, че „най-ранните детски спомени са вече недостъпни като спомени (_тях не може повече да ги има_ като спомени), но се заменят с «пренос» и сънища в течение на анализа“.]
Разбира се, не е нужно противниците да се отказват от борбата против тези доказателства като от нещо безнадеждно. Както е известно, сънищата могат да се управляват.* А убеждението на анализирания може да бъде резултат от внушението, което все още търси своята истинска роля в играта на психическите сили при аналитичното лечение. Един психотерапевт от стария тип би внушил на своя пациент, че е здрав, че е преодолял задръжките си и т.н. _А психоаналитикът му внушава, че като дете той е имал едно или друго преживяване, което сега трябва да си спомни, за да оздравее._ Именно в това се състои разликата между двамата.
[* Механизмът на съновидението не се поддава на влияние, но съдържанието на съновидението частично се поддава на въздействие.]
Трябва да уточним, че опитът на противниците да дадат обяснение на тези сцени се свежда до много по-радикално унищожаване на инфантилните сцени, отколкото това е ставало преди. Психоаналитикът работи не с действителност, а с фантазии. Сега става ясно, че фантазиите принадлежат не на болния, а на самия аналитик, който ги натрапва на анализирания с помощта на някакви личностни комплекси. Наистина аналитикът, чуващ този упрек, ще си припомни за свое собствено успокоение как постепенно се е създавала конструкцията на тази като че ли внушена от него фантазия, как образуването й в много моменти е ставало напълно независимо от лекарското въздействие, как, започвайки от една определена фаза на лечението, всичко като че ли води до нея и как при синтетичния подход тя резултира в най-различни и забележителни успехи. Големите и най-незначителните проблеми и особености на историята на заболяването намират своето решение само в тази конструкция. Той ще подчертае и обстоятелството, че не може да допусне за себе си такава проницателност, която да конструира събитие, отговарящо на всички тези изисквания. Но и тази защита няма да повлияе на противната страна, която сама не е преживяла анализа. Изтънчена самоизмама — ще кажат едни, несъстоятелни съждения — други. И този спор не може да бъде решен.
Да се спрем на друг момент, който подкрепя възгледа на противниците за конструираната инфантилна сцена.
Той се състои в следното: всички процеси, на които се позовават за обяснение на такова спорно образувание като фантазиите, наистина съществуват. Необходимо е да се признае тяхното голямо значение. Загубата на интереса към задачите на реалния живот,* наличието на фантазии като ерзац на несъвършените действия, регресивната тенденция, проявяваща се в тези образувания — регресивна в широкия смисъл на думата, тъй като е свързана едновременно с оттегляне от живота и връщане към миналото, всичко това са факти, които могат винаги да бъдат потвърдени от анализа. Някои ще решат, че това е напълно достатъчно за обяснението на въпросните ранни детски спомени. Подобно обяснение, изхождащо от принципа за икономия в науката, би имало съвсем определено предимство пред другите, които не могат да минат без нови и странни предположения.
[* Въз основа на сериозни аргументи аз предпочитам да казвам _оттеглянето на либидото_ от актуалните _конфликти_.]
Тук ще си позволя да обърна внимание на обстоятелството, че възраженията в съвременната психоаналитична литература са подчинени на принципа _pars pro toto_ (част вместо цяло). От един много сложен ансамбъл се извлича част от действуващи фактори, обявява се за истинна и в името на тази истина се издигат възражения против останалата част или против цялото. Ако се опитаме да разберем коя точно група ползува това предимство, ще открием, че това е именно групата, която съдържа вече известното от други източници или най-пълно се доближава до него. Такива фактори са _актуалността_ и _регресията_ при Юнг, _егоистичните мотиви_ при Адлер. Останалите, отхвърлени като заблуждение, се оказва, че са именно тези, които са нови в психоанализата и които съставляват нейната специфика. По такъв начин най-добре може да се отразят революционните удари на неудобната психоанализа.
Едва ли е излишно да се подчертава, че Юнг не изпитва необходимост от това, да представя като ново учение съвкупността от моментите, приведени от противната гледна точка за обясняване на сцените от детството. Актуалният конфликт, отдръпването от реалността, ерзац-удовлетворението във фантазията, регресията към материала от миналото — всичко това и в същия ред, може би само с незначителни изменения в терминологията, винаги е било съставна част на моето учение. При това те не изчерпват цялото учение, а репрезентират само една негова част, изясняваща причините, които действуват в регресивна посока от реалността към образуването на неврозата. Освен това аз съм оставил и свободно място за друго прогресиращо влияние, което действува от детските впечатления и показва пътя на либидото, което се отдръпва от живота, и което обяснява непостижимата по друг начин регресия към детството. Двата момента при образуването на симптомите действуват според мен именно по такъв начин, но ми се струва, че и предишното съвместно въздействие също има голямо значение. Аз твърдя, че _влиянието на детството се усеща още в първоначалната ситуация на образуването на неврозата, тъй като по решителен начин то съдействува за определянето на това, дали индивидът се оказва неадекватен — и в какво точно — при преодоляването на реалните житейски проблеми_.
Следователно спорът е за значението на инфантилния момент. Задачата ни е да намерим такъв случай, който може да докаже това значение несъмнено. Точно такъв е толкова подробно разглежданият от нас тук случай, който се отличава с това, че неврозата, настъпила в по-късен период от живота, е била предшествувана от невроза в периода на ранното детство. Затова именно избрах този случай за публикуване. Ако някой реши, че той не отговаря на набелязаната цел, защото фобията от животни му се струва недостатъчно важна, за да я приеме за самостоятелна невроза, аз искам да му кажа, че без какъвто и да било интервал към тази фобия се присъединяват натрапчиви действия и мисли, за които ще стане дума по-долу.
Преди всичко невротичното заболяване през петата или четвъртата година показва, че детските преживявания сами по себе си се оказват в състояние да продуцират невроза и че за това не е нужен отказ от поставената житейска задача. Ще ми възразят, като кажат, че и на детето непрекъснато му се натрапват изисквания, от които то би искало да се отърси. Така е, но животът на детето в предучилищна възраст може да се види като на рентген, да се изследва дали в него има такава „задача“, която може да се окаже причина за неврозата. Но обикновено се забелязват само влеченията, чието удовлетворяване е невъзможно за детето, което няма сили да ги превъзмогне, и източниците, от които тези влечения произтичат.
Огромното съкращаване на интервала между възникването на неврозата и времето, когато се развихрят детските преживявания, за които става дума, довежда, както и би следвало да се очаква, до крайно намаляване на регресивната част на причинните моменти и води до открита манифестация на тяхната прогресивна част, до разкриване влиянието на ранните впечатления. Надявам се, че приведената история на заболяването ще даде ясна картина на тези обстоятелства. Съществуват обаче и други причини тази детска невроза да даде категоричен отговор на въпроса за природата на „първичните сцени“, или на най-ранните открити от анализа детски преживявания.
Да допуснем, че никой не възразява, че подобна „първична сцена“ е конструирана технически правилно, че тя е необходима за обобщеното решение на всички загадки, които възникват пред нас благодарение на симптоматиката на детското заболяване, че от тази сцена произтичат всички влияния, подобно на това, както към нея водят всички нишки на анализа. Тогава, ако се вземе под внимание нейното съдържание, тя не може да бъде нищо друго освен репродукция на преживяната от детето реалност. Защото детето — както и възрастният индивид — може да продуцира фантазии само с помощта на материал, получен по определен начин. Някои начини за получаване на подобен материал (например четенето) са частично недостъпни за детето; времето, с което то разполага за получаването му, е ограничено и може лесно да се изучи, за да се открият материалните източници.
В нашия случай „първичната сцена“ съдържа картината на половото общуване между родителите в поза, която е особено благоприятна за някои наблюдения. Ако бяхме открили тази сцена у болен, чиито симптоми, т.е. влиянието на сцената, се проявяват в някой по-късен период от живота, тогава това изобщо не би доказало реалността на тази сцена. Такъв болен може в най-различни моменти в един дълъг интервал от време да придобие тези впечатления, представи и знания, които впоследствие превръща във фантастична картина, проектира я върху детството и я свързва с родителите си. Но ако действията от такава сцена се проявяват на четвъртата или на петата година от живота, детето е трябвало да види тази сцена в още по-ранна възраст. Но тогава цялата си сила запазват всички онези изводи, до които стигнахме посредством анализа на инфантилната невроза. Нима някой може да си позволи да твърди, че пациентът несъзнателно е съчинил не само „първичната сцена“, но също така и промяната на характера, страха от вълка и религиозната натрапчивост? Такова мнение направо би противоречало на неговия обикновен здрав разум и на добрите традиции на неговото семейство. И така, трябва да се примирим със следното: или че анализът, произлизащ от детската невроза, представлява безсмислена шега, или че всичко е именно така, както съм го изложил по-рано.
По-горе ни се стори странна двусмислеността на онова място, в което се говори, че особената любов на пациента към женските _nates_* и към коитуса в такова положение, при което тези части са особено подчертани, явно трябва да произлиза от наблюдавания коитус при родителите, докато това предпочитание е обща черта на предразположените към натрапчива невроза архаични конституции. Тук обяснението, разрешаващо противоречието като свръхдетерминирано, се налага от само себе си. Лицето, при което той е наблюдавал това положение при коитуса, е бил родният му баща, от когото той е можел да наследи тази конституционална особеност. Това не противоречи нито на последвалото заболяване на бащата, нито на историята на семейството. Братът на бащата, както вече казахме, е умрял в състояние, което трябва да се приеме като тежка форма на натрапчивост.
[* Задни части (лат.). — Бел.ред.]
Във връзка с това си спомняме, че сестрата, съблазнявайки три и половина годишното момче, е изказала по адрес на бавачката странната клевета, че обръщала всички с главата надолу и се докосвала до гениталиите им. Тук се налага мисълта, че може би и сестрата в също толкова ранна възраст е наблюдавала същите сцени, каквито по-късно и братът, и това я е довело до мисълта, че при полов акт партньорите застават на главите си. Това допускане би съдържало и указание за източника на нейното собствено преждевременно сексуално развитие.
Първоначално нямах намерение да продължа тук обсъждането на въпроса за реалната стойност на „първичната сцена“, но тъй като бях принуден да засегна тази тема в моите „Лекции по увод в психоанализата“ в по-широк аспект и не с полемична цел, то би могло да се получи недоразумение, ако не приложа решаващите там гледни точки към разглеждания тук случай. Затова продължавам с допълнения и поправки към казаното. Възможно е още едно разбиране на „първичната сцена“, лежаща в основата на съновидението, което значително променя приетото по-рано решение и ни избавя от много затруднения. Учението, което свежда инфантилните сцени до регресивните символи, не печели нищо и при тази модификация. Изобщо то ми се струва окончателно опровергано с този — както и с всеки друг — анализ на детска невроза.
Предполагам, че можем да си представим положението на нещата и по следния начин. Не трябва да се отказваме от предположението, че детето е наблюдавало коитус, чийто вид го е довел до убеждението, че кастрацията може да бъде и нещо повече от една обикновена заплаха. Също така значението, което придобива положението на мъжа и жената за развитието на страха, и условията на любовта не ни оставят никакъв друг избор, освен да направим заключението, че това е бил коитус _a tergo, more ferrarum_. Но другият момент не е толкова забележим и от него можем да се откажем. Може би детето е наблюдавало коитус не между родителите си, а между животни, като си е направило извода, че родителите постъпват по същия начин.
В полза на това говори преди всичко фактът, че в съновидението вълците всъщност представляват овчарски кучета и на рисунката изглеждат точно такива. Малко преди съновидението момчето нееднократно е посещавало стадата овце, където е можело да види такива големи бели кучета и вероятно ги е наблюдавало по време на коитус. Бих искал във връзка с това да приведа цифрата 3, която сънуващият изтъкна без каквато и да било по-нататъшна мотивировка, и да допусна, че в паметта му се е запазило обстоятелството, че той е направил три такива наблюдения над кучетата. Възбуден от очакването през нощта, когато е сънувал, той е пренесъл възприетата неотдавна картина, запечатана в паметта му, с _всички_ детайли върху родителите си, вследствие на което са станали възможни тези могъщи действия на афектите. Сега изведнъж се появява разбирането на тези впечатления, възприети може би няколко седмици или месеци преди това — процес, който всеки от нас може да изпита върху себе си. Преносът от съвкупяващите се кучета върху родителите се е извършил не във вид на словесен извод, а благодарение на това че в спомените е изплувала реалната сцена на нежност между родителите, която се е сляла със ситуацията на коитуса. Всички установени от анализа на съновидението детайли на сцената могат да бъдат възпроизведени достатъчно вярно. Това наистина станало един следобед през лятото, когато детето е боледувало от малария, родителите — и двамата в бяло — били там в момента, когато детето се е събудило, но сцената е била съвсем невинна. Всичко останало е било прибавено после от желанието на любопитното дете да погледа любовното общуване на родителите си въз основа на неговия опит с кучетата, и тогава измислената по този начин сцена го е довела до онези последствия, които й приписваме — такива, каквито биха били, ако тя беше напълно реална и не беше съставена от две части — една по-ранна — индиферентна, и една по-късна, която е оставила много силно впечатление у него.
Напълно очевидно е колко по-малко изисквания се предявяват към нас в последния случай. Няма защо повече да допускаме, че родителите са извършвали коитус в присъствието дори и на много малкото си дете — представа, която не ни беше много приятна.
Значително се намалява и моментът на закъсняване на действията. Сега той се отнася само до няколко месеца от четвъртата година на детето и изобщо не достига до далечните първи детски години. В поведението на детето, което осъществява пренос от кучетата върху родителите си и се страхува от вълка вместо от баща си, няма нищо странно. Детето се намира във фазата на развитие на неговия мироглед, която в „Тотем и табу“ наричаме връщане към тотемизма. Учението, което иска да обясни „първичните сцени“ на неврозите с обратно фантазиране на преживяванията от по-късни години, получава в нашето наблюдение, въпреки ранната четиригодишна възраст на нашия невротик, ясно потвърждение. Колкото и да е млад, той все пак е успял да замени впечатлението от четвъртата си година с измислена травма, когато е бил на година и половина. Но регресията не е нито загадъчна, нито тенденциозна. Сцената, която е трябвало да бъде създадена, е трябвало да отговаря на известни условия, които благодарение на обстоятелствата в живота на сънуващия са можели да бъдат налице в ранните години, например обстоятелството, че той се е намирал в спалнята на родителите си.
Но по-голямата част от читателите ще придадат направо решаващо значение на това, което от аналитичните резултати на други случаи мога да прибавя в полза на правилността на изказания по-горе възглед. Сцената на наблюдавания коитус на родителите в ранното детство — независимо дали е реален спомен или фантазия — изобщо не е рядко явление при анализа на невротични хора. Може би тя също така често се среща и при хора, които не са станали невротици. Може би тя представлява постоянна част на тяхното — съзнателно или несъзнавано — съкровище от спомени. Но всеки път, когато благодарение на анализа съм успявал да развия подобна сцена, тя е имала същите особености, които ни смущават и в дадения случай: отнасяла се е до коитус _a tergo_, който единствен дава възможност за зрително възприятие на гениталиите. Тук вече няма място за съмнение, че става въпрос само за фантазия, която може би винаги се предизвиква при наблюдаването на сексуално общуване между животни. Нещо повече, вече отбелязах, че моето описание на „първичната сцена“ остава недовършено, тъй като отложих за по-късно съобщението, по какъв начин детето пречи на общуването на родителите. Трябва да добавя, че и начинът, по който то прави това, е един и същ във всички случаи.
Мога да си представя какви тежки подозрения съм си навлякъл от страна на читателите с тази история на заболяването.
След като разполагам с тези доказателства в полза на такова разбиране на „първичната сцена“, как бих могъл да защищавам друго разбиране, което ми се струва толкова абсурдно? Или може би в промеждутъка между написването на тази история на заболяването и предложеното допълнение аз съм придобил нов опит, който ме е накарал да изменя на моето първоначално разбиране, и по някакви неизвестни причини не съм искал да си призная това? Но затова пък си признавам нещо друго: този път аз се каня да приключа обсъждането на въпроса за реалната стойност на „първичната сцена“ с _non liquet_. Тази история на заболяването още не е завършена. В по-нататъшното й развитие изплува един момент, който ще наруши сегашната ни увереност. Тогава няма да ни остава нищо друго, освен да се опрем на онова място в моите „Лекции“, където аз обсъждам проблема за първичните фантазии, или „първичните сцени“.