Детската душа - Анализ на фобията на едно петгодишно момче - Част 4

„Прибирам се у дома и беседвам с жена си, която направила някои покупки и ми ги показва. Между тях са и едни дамски жълти панталони. Ханс много ги казва «пфу», хвърля се на земята и започва да плюе. Жена ми казва, че той вече няколко пъти прави така, когато виждал панталони.
Питам го: «Защо казваш „пфу“?»
Ханс: «Заради панталоните.»
Аз: «Защо? Заради цвета ли, защото са жълти и ти напомнят за _wiwi_ или _Lumpf_?»
Ханс: «_Lumpf_ не е жълт, той е черен или бял.»
Непосредствено след това: «Слушай, лесно ли се прави _Lumpf_, когато ядеш сирене?» (Бях му казал това веднъж, когато ме попита защо ям сирене.)
Аз: «Да.»
Ханс: «Затова ти винаги рано сутрин отиваш да правиш _Lumpf_. Бих искал да изям един сандвич със сирене.»
Вчера, когато си играеше на улицата, той ме попита: «Истина ли е, че след като много си скачал, лесно правиш _Lumpf_?» Дейността на стомаха му открай време е свързано с известни затруднения, често се налага да му даваме мед и разни други неща. Веднъж обичайният запек толкова се засили, че жена ми се обърна за помощ към доктор Л. Той изрази мнение, че Ханс е прехранен, което съответствуваше на действителността, и ни посъветва да намалим количеството на приеманата храна, което веднага даде добри резултати. През последните дни запекът отново се засили.
След обяд аз му казвам: «Пак ще пишем на професора» — и той ми диктува: «Когато видях жълтите панталони, казах „пфу“, плюх, легнах на пода, затворих очи и не гледах.»
Аз: «Защо?»
Ханс: «Защото видях жълти панталони, и когато видях черни* панталони, аз също направих нещо от този род. Черните са също панталони, само че са черни (спира). Слушай, много съм радостен. Когато мога да пиша на професора, винаги съм много радостен.»
[* От няколко седмици жена ми има панталони за каране на велосипед.]
Аз: «Защо каза „пфу“? Противно ли ти беше?»
Ханс: «Да, защото ги видях. Помислих си, че трябва да направя _Lumpf_.»
Аз: «Защо?»
Ханс: «Не зная.»
Аз: «Кога видя черни панталони?»
Ханс: «Отдавна, когато у нас беше Ана (слугинята), у мама, тя току-що ги беше донесла от магазина.»
(Жена ми потвърждава казаното.)
Аз: «И на теб ти беше противно?»
Ханс: «Да.»
Аз: «Виждал ли си мама с такива панталони?»
Ханс: «Не.»
Аз: «А когато тя се съблича?»
Ханс: «Жълтите вече ги бях виждал, преди да ги купи» (противоречие! — той видя за първи път жълтите панталони едва когато майка му ги купи). «С черните е обута днес (вярно!), защото видях как сутринта тя ги свали.»
Аз: «Как? Сутринта е събула черните панталони?»
Ханс: «Сутринта, когато излизаше, тя събу черните панталони, а когато се върна, тя отново ги обу.»
Това ми изглежда като безсмислица и аз разпитвам жена си. И тя казва, че всичко е вярно. Разбира се, не си е преобувала панталоните преди излизане.
Тогава питам Ханс: «Но мама казва, че това не е вярно.»
Ханс: «Така ми се струва. Може би съм забравил, че не е свалила панталона. (С неудоволствие.) Остави ме най-накрая намира.»“
За да обясня тази история с панталоните, аз трябва да отбележа следното: Ханс очевидно лицемери, когато се преструва на доволен, канейки се да говори на тази тема.
Накрая той сваля маската си и става дързък по отношение на бащата. Разговорът се води за неща, които преди това са му доставяли _голямо удоволствие_ и които сега, след настъпилото изтласкване, предизвикват у него срам и дори отвращение. В този случай той дори лъже, измисляйки за наблюдаваната от него смяна на панталоните на майка си други поводи. Всъщност свалянето и слагането на панталоните се намира във връзка с комплекса за дефекация. Бащата много точно знае как стоят нещата тук и Ханс се мъчи да скрие това.
„Питам жена си дали Ханс често е присъствувал, когато тя отива в тоалетната. Тя казва: «Да, често, той хленчи дотогава, докато не му разреша. Така постъпват всички деца.»“
Да запомним добре това вече изтласкано сега удоволствие да се гледа майката по време на дефекация.
„Излизаме навън. Ханс е много весел и когато тича, правейки се на кон, аз го питам: «Кой от нас всъщност е конче-вихрогонче? Аз, ти, или мама?».
Ханс (веднага): «Аз, аз съм младото конче.»
В периода, когато го спохождаше силен страх при вида на движещи се коне, аз, за да го успокоя, му казвах: «Това са млади коне!»
Когато се връщаме, на стълбата, почти без да мисля, аз го питам: «В Гмунден играл ли си с децата на конче?»
Той: «Да (замисля се). Струва ми се, че там се сдобих с моята глупост.»
Аз: «Кой беше кончето?»
Той: «Аз, а Берта беше кочияшът.»
Аз: «Ти падна ли, когато беше конче?»
Ханс: «Не! Когато Берта ме караше да бързам, аз тичах бързо, почти в галоп.»*
[* Той е играл също и на кончета със звънчета.]
Аз: «А никога ли не сте си играли на омнибус?»
Ханс: «Не — на обикновени коли и на кончета без коли. Когато кончето е впрегнато, то може да си остане у дома, а когато не е — то тича.»
Аз: «Често ли си играехте на кончета?»
Ханс: «Много често. Фриц (синът на хазаина) веднъж беше конче, а Франц — кочияш, и Фриц тичаше толкова бързо, че изведнъж стъпи на камък и от крака му потече кръв.»
Аз: «Може би е паднал?»
Ханс: «Не, той потопи крака си във вода и после го завърза с кърпа.»*
[* Вж. по-нататък — бащата с пълно основание допуска, че именно Ханс е паднал.]
Аз: «Ти често ли беше конче?»
Ханс: «О, да.»
Аз: «И там се сдоби с глупостта си?»
Ханс: «Защото там те винаги казваха „заради коня“, „заради коня“ (той набляга на това „заради“ — _wegen_), затова аз се сдобих със своята глупост.»“*
[* Според мен Ханс не иска да каже, че глупостта се е появила _тогава_, а че е _свързана_ с тези събития. Обикновено става именно така, както и в теорията, според която този предмет, който преди това е предизвиквал висша наслада, по-късно става обект на фобия. И аз мога да допълня вместо детето, което не може да каже това, че думичката „заради“ (_wegen_) е открила пътя за разпространяването на фобията от коня върху колата. (На своя детски език Ханс нарича колата _Wägen_ вместо _Wagen_.) Не бива да се забравя колко конкретно, за разлика от възрастните, се отнасят децата към думите и колко значими би трябвало да бъдат за тях асоциациите по словесно сходство.]
Известно време бащата провежда безплодни изследвания по други пътища.
Аз: „Децата разказваха ли тогава нещо за конете?“
Ханс: „Да!“
Аз: „Какво именно?“
Ханс: „Забравил съм.“
Аз: „Може би са казвали нещо за техния _Wiwimacher_?“
Ханс: „О, не!“
Аз: „Там страхуваше ли се вече от конете?“
Ханс „О, не, изобщо не се страхувах.“
Аз: „Може би Берта е разказвала за това, че конят…“
Ханс (прекъсва ме): „Прави _wiwi_. Не!“
10 април. Мъча се да продължа вчерашния разговор и искам да разбера какво означава „заради коня“. Ханс не може да си спомни. Той знае само, че на сутринта няколко деца стояли пред вратата и викали „заради коня“, „заради коня“. Самият той също стоял там. Когато ставам по-настойчив, той заявява, че децата изобщо не са викали „заради коня“, че не си е спомнил правилно.
Аз: „Нали често ходехте в конюшнята и навярно сте си говорили за конете?“ — „Нищо не си говорехме.“ — „А за какво разговаряхте?“ — „За нищо.“ — „Били сте толкова много деца и не сте си говорили за нищо?“ — „Говорехме си, но не за коне.“ — „А за какво?“ — „Вече не помня.“
Оставям тази тема, защото съпротивата явно е твърде силна* и го питам: „С удоволствие ли си играеше с Берта?“
[* Всъщност тук не би могло да се извлече нищо повече освен словесната асоциация, която е убягнала на бащата. Добро натрупване на условия, при които психоаналитичните опити завършват с неуспех.]
Той: „Да, с голямо удоволствие, а с Олга — не. Знаеш ли какво направи Олга? Грета веднъж ми подари топка от хартия, а Олга я разкъса на парчета. Берта никога не би го направила. С Берта си играех с удоволствие.“
Аз: „Виждал ли си как изглежда Wiwimacher-ът на Берта?“
Той: „Не, виждал съм Wiwimacher-а на коня, защото винаги стоях при конете.“
Аз: „И тогава ти стана интересно да видиш как изглежда Wiwimacher-ът на Берта и на мама?“
Той: „Да.“
Напомням му оплакванията, че момиченцето винаги искало да гледа как той прави _wiwi_.
Той: „Берта също винаги гледаше (без обида, с голямо удоволствие), много често. В малката градина, там където са посадени репичките, аз правех _wiwi_, а тя стоеше до вратата и гледаше.“
Аз: „А когато тя правеше _wiwi_, ти гледаше ли?“
Той: „Тя ходеше в клозета.“
Аз: „И на теб ти ставаше интересно?“
Той: „Ами че аз бях вътре, в клозета, когато и тя беше там.“
(Това отговаря на истината. Хазаите веднъж ни казаха това и аз си спомням, че ние забранихме на Ханс да прави така.)
Аз: „Ти каза ли й, че искаш да отидеш?“
Той: „Аз влизах сам, защото Берта ми беше разрешила. Това не е срамно.“
Аз: „На теб щеше ли да ти бъде приятно да видиш нейния _Wiwimacher_?“
Той: „Да, но аз не го видях.“
Припомням му съня в Гмунден относно играта на предмети и го питам: „В Гмунден искаше ли ти се Берта да ти помогне да се изпишкаш?“
Той: „Никога не съм й го казвал?“
Аз: „А защо не си й го казвал?“
Той: „Защото никога не съм си мислил за това (прекъсва се). Когато напиша за всичко това на професора, глупостта ще се махне, нали?“
Аз: „Защо искаше Берта да ти помогне да се изпишкаш?“
Той: „Не зная. Защото тя гледаше.“
Аз: „Ти си мислел за това, че тя ще постави ръка върху твоя _Wiwimacher_?“
Той: „Да. (Отклонява се.) В Гмунден беше много весело. В малката градинка, където са посадени репички, има малка купчина пясък, там си играех с лопатката.“ Това е градината, където той правеше _wiwi_.)
Аз. „А когато в Гмунден си лягаше да спиш, пипаше ли с ръка своя _Wiwimacher_?“
Той: „Не, още не. В Гмунден спях така добре, че още не мислех за това. Правех го само в предишния апартамент и сега.“
Аз: „Берта пипала ли е с ръце твоя _Wiwimacher_?“
Той: „Никога не го е правила, защото никога не съм й казвал да го направи.“
Аз: „Кога ти се искаше това?“
Той: „Струва ми се веднъж в Гмунден.“
Аз: „Само веднъж ли?“
Той: „Не, по-често.“
Аз: „Винаги ли, когато ти правеше _wiwi_, тя гледаше, може би й е било интересно да гледа как правиш _wiwi_?“
Той: „Може би й е било интересно да види как изглежда моят _Wiwimacher_.“
Аз: „Но и на теб ти е било интересно, само че по отношение на Берта?“
Той: „Берта и Олга.“
Аз: „И кой още?“
Той: „Никой още.“
Аз: „Това не е вярно. Сигурно и по отношение на мама?“
Той: „Да, на мама, разбира се.“
Аз: „Но сега вече не ти е любопитно. Ти знаеш как изглежда Wiwimacher-ът на Ана.“
Той: „Но той ще расте, нали така?“*
[* Той иска да бъде сигурен, че неговият _Wiwimacher_ ще расте.]
Аз: „Да, разбира се… Но когато порасне, той все пак няма да прилича на твоя.“
Той: „Зная това. Той ще бъде както сега, само че по-голям.“
Аз: „В Гмунден ти беше интересно да гледаш как мама се съблича?“
Той: „Да, и при Ана, когато я къпеха, аз видях малък _Wiwimacher_.“
Аз: „И при мама ли?“
Той: „Не!“
Аз: „Беше ли ти неприятно да гледаш панталоните на мама?“
Той: „Само черните, когато тя ги купи и аз ги видях и плюх. А когато тя ги обуваше и събуваше, тогава не плюех. _Тогава аз плюех, защото черните панталони са черни като Lumpf, а жълтите — като wiwi, и когато ги гледам, ми се струва, че трябва да направя wiwi._ Когато мама носи панталони, не ги виждам, защото отгоре тя носи рокля.“
Аз: „А когато се съблича?“
Той: „Тогава не плюя. Но когато панталоните са нови, те изглеждат като _Lumpf._ А когато са много стари, боята се изтрива и те стават мръсни. Когато ги купуват, те са нови, а когато не ги купуват, са стари.“
Аз: „Значи старите панталони не предизвикват отвращение у теб?“
Той: „Когато са стари, те са малко по-черни от _Lumpf_, нали? Мъничко по-черни.“*
[* Нашият Ханс не може да се справи с темата, която не знае как да изложи. И на нас ни е трудно да го разберем. Може би той мисли, че панталоните предизвикват у него отвращение само след тяхното купуване. Върху тялото на майката те повече не предизвикват у него асоциация с _Lumpf_ или с _wiwi_. Тогава те го интересуват вече в друго отношение.]
Аз: „Често ли си бил с мама в клозета?“
Той: „Много често.“
Аз: „Там противно ли ти беше?“
Той: „Да… Не!“
Аз: „Охотно ли стоиш, когато мама прави _wiwi_ или _Lumpf_?“
Той: „Да, много.“
Аз: „Защо?“
Той: „Не зная това.“
Аз: „Защото си мислиш, че ще видиш _Wiwimacher_?“
Той: „Да, аз също така мисля.“
Аз: „Защо в Лайнц никога не искаше да ходиш в клозета?“
(В Лайнц той винаги ме молеше да не го водя в клозета. Един път се уплаши от шума на водата, пускана за измиване на тоалетната чиния.)
Той: „Защото когато дърпат ръчката надолу, там се получава голям шум.“
Аз: „Страхуваш ли се от това?“
Той: „Да.“
Аз: „А тук, в нашия клозет?“
Той: „Тук не. В Лайнц се страхувам, когато пускаш водата. И когато съм в клозета и водата се стича надолу, също се плаша.“
За да ми покаже, че в нашата квартира не се страхува, той ме кара да отида в клозета и да пусна водата. После ми обяснява: „Отначало шумът е голям, а после отслабва. Когато шумът е силен, аз оставам в клозета, а когато е слаб, предпочитам да изляза от клозета.“
Аз: „Защото се страхуваш?“
Той: „Защото винаги ужасно искам да видя голям шум (поправя се), да чуя, и предпочитам да остана вътре, за да го чуя добре.“
Аз: „За какво ти напомня големият шум?“
Той: „Че съм в клозета и че трябва да правя _Lumpf_“ (същото, както при вида на черните панталони).
Аз: „Защо?“
Той: „Не зная. Не, зная, че силният шум ми напомня за шума, който се чува, когато правиш _Lumpf_ Силният шум ми напомня за _Lumpf_ слабият — за _wiwi_“ (срв. черните и жълтите панталони).
Аз: „Чакай малко, а омнибусът не беше ли със същия цвят като _Lumpf_?“ (По негови думи — черен на цвят.)
Той (поразен): „Да!“
Тук трябва да вмъкна няколко думи. Бащата разпитва твърде много и изследва по готов план, вместо да даде на момчето възможност да се изкаже свободно. Вследствие на това анализът става неясен и съмнителен. Ханс върви по свой път и когато искат да го отклонят от него, той мълчи. Очевидно неговият интерес, неизвестно защо, е насочен сега към _Lumpf_ и _wiwi_. Историята с шума е изяснена също толкова малко, както и историята с черните и жълтите панталони. Готов съм да мисля, че неговият тънък слух е отбелязал разликата в шума, който се създава при уринирането и дефекирането. Читателят, който все още сам не е извършвал психоанализа, мога да посъветвам да не се стреми да разбере всичко наведнъж. Необходимо е към всичко да се подхожда безпристрастно и да се чакат по-нататъшните резултати.
„11 април. Днес сутринта Ханс отново идва в спалнята и, както винаги през последните дни, веднага бива изведен навън.
След това той разказва: «Слушай, мислих си това-онова. _Седя във ваната,*1 тогава идва един шлосер и я отвинтва.*2 После взима една голяма бургия и ме удря в корема._»“
[*1 Ханс винаги е къпан от майката.]
[*2 За да я вземе за поправка.]
Бащата превежда тази фантазия по следния начин: „Аз съм в леглото при мама. Идва татко и ме изгонва. Със своя голям пенис той ме отблъсква от мама.“
Да оставим засега нашето заключение неизказано.
„По-нататък той ми разказва нещо друго, което си е измислил: «Ние пътуваме във влака, който отива в Гмунден. На гарата започваме да си обличаме горните дрехи, но не успяваме да направим това и влакът тръгва заедно с нас.»
По-късно го питам: «Виждал ли си как конят прави _Lumpf_?»
Ханс: «Да, много пъти.»
Аз: «И тогава той издава силен шум?»
Ханс: «Такъв шум има, когато _Lumpf_ пада в цукалото.»
Конят, който пада и вдига шум с краката, навярно е и _Lumpf_ който при падането си издава звук. Страхът от дефекацията, както и страхът от претоварената кола, съответствува преди всичко на страха от претоварения стомах.“
По тези околни пътища бащата започва да си изяснява истинското състояние на нещата.
„11 април. Днес сутринта Ханс отново идва в спалнята и, както винаги през последните дни, веднага бива изведен навън.
След това той разказва: «Слушай, мислих си това-онова. _Седя във ваната,*1 тогава идва един шлосер и я отвинтва.*2 После взима една голяма бургия и ме удря в корема.»_
[*1 Ханс винаги е къпан от майката.]
[*2 За да я вземе за поправка.]
Бащата превежда тази фантазия по следния начин: «Аз съм в леглото при мама. Идва татко и ме изгонва. Със своя голям пенис той ме отблъсква от мама.»“
Да оставим засега нашето заключение неизказано.
„По-нататък той ми разказва нещо друго, което си е измислил: «Ние пътуваме във влака, който отива в Гмунден. На гарата започваме да си обличаме горните дрехи, но не успяваме да направим това и влакът тръгва заедно с нас.»
По-късно го питам: «Виждал ли си как конят прави _Lumpf_?»
Ханс: «Да, много пъти.»
Аз: «И тогава той издава силен шум?»
Ханс: «Такъв шум има, когато _Lumpf_ пада в цукалото.»
Конят, който пада и вдига шум с краката, навярно е и _Lumpf_ който при падането си издава звук. Страхът от дефекацията, както и страхът от претоварената кола, съответствува преди всичко на страха от претоварения стомах.“
По тези околни пътища бащата започва да си изяснява истинското състояние на нещата.
„11 април, по време на обяда Ханс казва: «Хубаво би било, ако в Гмунден имаме вана, за да не ми се налага да ходя на баня.» Работата е там, че в Гмунден го водеха в съседната баня, и той обикновено се противопоставяше на това с плач. И във Виена той винаги се сърди за това, че когато го къпят, го слагат в голямата вана. Той трябва да се къпе прав или на колене.“
Тези думи на Ханс, който със своите самостоятелни показания сега започва да дава материал за психоанализата, установяват връзката между двете последни фантазии (за шлосера, който демонтира ваната, и за провалилото се пътуване до Гмунден). От последната фантазия бащата напълно правилно е стигнал до извода за отвращението от Гмунден. Освен това тук ние отново имаме добър пример за това, как изплуващото от областта на несъзнаваното става разбираемо не с помощта на предидущото, а с помощта на следващото по-късно.
„Питам го от какво и защо се страхува в голямата вана.
Ханс: «Защото ще падна там.»
Аз: «Защо преди никога не се страхуваше, когато те къпеха в малката вана?»
Ханс: «Ами аз седях в нея, не можех да легна там, защото тя беше твърде малка.»
Аз: «А когато в Гмунден се возеше на лодка, не се ли страхуваше, че ще паднеш във водата?»
Ханс: «Не, защото там се държах с ръце и тогава не можех да падна. Страхувам се, че ще падна, само тогава, когато се къпя в голяма вана.»
Аз: «Нали мама те къпе. Страхуваш се, че ще те остави във ваната?»
Ханс: «Че тя ще си дръпне ръцете и аз ще падна с главата надолу във водата.»
Аз: «Но ти знаеш, че мама те обича, тя няма да си дръпне ръцете.»
Ханс: «Така си помислих.»
Аз: «Защо?»
Ханс: «Не зная точно.»
Аз: «Може би защото си лудувал и затова си мислел, че тя повече не те обича?»
Ханс: «Да.»“
Мисля, че бащата е отгатнал това напълно правилно.
„12 април. По обратния път от Лайнц във второкласния вагон при вида на черната тапицерия Ханс казва: «Пфу, аз плюя, когато виждам черни панталони и черни коне, а също плюя, когато трябва да направя _Lumpf_.»
Аз: «Може би при мама си видял нещо черно, което те е уплашило?»
Ханс: «Да.»
Аз: «Какво?»
Ханс: «Не зная, черна блузка или черни чорапи.»
Аз: «Може би си видял черните косми на Wiwimacher-а, когато си бил любопитен и си надзъртал?»
Ханс (оправдава се): «Но _Wiwimacher_ не съм виждал.»“
Когато веднъж той отново изпита страх при вида на кола, която излизаше от отсрещната врата, аз го попитах: „Не ти ли прилича тази врата на _popo_?“
Той: „А конете на _Lumpf_?“ След това всеки път при вида на излизаща от вратата кола той казва: „Виж, идва _Lumpfi_.“ Той употребяваше израза _Lumpfi_ за първи път. Звучи като умалително име. Моята балдъза нарича детето си _Wumpfi_.
13 април. При вида на парченце дроб в супата той казва: „Пфу, _Lumpf_.“ Яде с явна неохота и кълцано месо, което по форма и цвят напомня _Lumpf_.
Вечерта жена ми разказва, че Ханс е бил на балкона и й е казал: „Помислих си, че Ана е на балкона и е паднала долу.“ Често съм му казвал, че когато Ана е на балкона, той трябва да внимава да не се доближи към парапета, който някакъв майстор-сецесионист* бе направил доста нелепо, с големи отвори. Тук изтласканото желание на Ханс е доста прозрачно. Майка му го попитала дали няма да му бъде по-приятно, ако Ана изобщо я нямаше. На този въпрос той отговаря утвърдително.
[* _Сецесион_ — наименование на редица обединения на немски и австрийски художници от края на 19 и началото на 20 век.]
14 април. Темата, отнасяща се до Ана, все още е на първи план. От предишните записки можем да си спомним, че той изпитал антипатия към новороденото, което му отнело част от родителската любов. Тази антипатия и сега не е изчезнала и само отчасти се компенсира с преувеличена нежност. Той често говори за това, щъркелът да не носи повече деца, да дадем на щъркела пари, за да не носи повече деца от _големия сандък_, в който се намират децата. (Вж. страха от мебелния фургон. Не прилича ли омнибусът на голям сандък?) Ана така плаче, че той трудно може да понесе това.
Веднъж неочаквано заявява: „Можеш ли да си спомниш как дойде Ана? Тя лежеше на леглото до мама толкова мила и чудесна“ (тази похвала звучи подозрително фалшиво).
После ние сме долу пред къщата. Отново можем да установим голямо подобрение. Дори каруцарите предизвикват у него по-малък страх. Изведнъж той радостно вика: „Ето, идва кон с черно на устата“ — и аз най-накрая мога да констатирам, че това е кон с кожен намордник. Но Ханс не изпитва никакъв страх при вида на този кон.
Веднъж той удря с пръчката си по паважа и пита: „Слушай, тук не лежи ли човек… който е погребан… или така е само на гробищата?“ Сега го занимава загадката не само на живота, но и на смъртта.
Като се връщаме, виждам в антрето сандък и Ханс казва:*1 „Ана пътуваше с нас в Гмунден в такъв сандък. Всеки път, когато ходехме в Гмунден, тя беше с нас в сандъка. Отново ли не ми вярваш? Така е, татко, това е самата истина. Повярвай ми, ние намерихме голям сандък, пълен с деца, и те седяха там, във ваната. (В този сандък беше опакована ваната.) Аз ги сложих там, така е. Добре си го спомням.“*2
[*1 За нас е ясно защо темата „Ана“ възниква непосредствено след темата _„Lumpf“_: самата Ана е _Lumpf_ всички новородени деца са _Lumpf_.]
[*2 Тук той започва да фантазира. Ние научаваме, че за него сандък и вана означават едно и също нещо — това е пространство, в което има деца. Да обърнем внимание на неговите повторни уверения.]
Аз: „Какво още си спомняш?“
Ханс: „Че Ана пътуваше в сандъка, после, че аз не съм забравил това. Честна дума!“
Аз: „Но нали миналата година Ана пътува с нас в купето?“
Ханс: _„Но преди тя винаги пътуваше с нас в сандъка.“_
Аз: „Този сандък не е ли на мама?“
Ханс: „Да, той беше при мама.“
Аз: „Къде?“
Ханс: „У дома на пода.“
Аз: „Може би тя го е носила със себе си?“*
[* Сандъкът, разбира се, е коремът на майката. Бащата иска да насочи Ханс към разбирането на това.]
Ханс: „Не! Когато сега заминем за Гмунден, Ана отново ще пътува в сандъка.“
Аз: „Как е излязла от сандъка?“
Ханс: „Измъкнаха я.“
Аз: „Мама ли?“
Ханс: „Аз и мама. После се качихме в каретата. Ана яздеше коня, а кочияшът караше. Кочияшът седеше на капрата. Ти беше с нас. Дори и мама го знае. Мама всъщност не го знае, защото пак го е забравила, но не бива нищо да й казваме.“
Карам го да повтори всичко отначало.
Ханс: „После Ана излезе.“
Аз: „Но тя не можеше да ходи!“
Ханс: „Тогава ние я носехме на ръце.“
Аз: „Как е можела да се крепи на коня, когато миналата година тя изобщо не можеше да седи.“
Ханс: „О, да, тя седеше и подвикваше: дий! дий! И удряше с камшика, който преди беше мой. Конят нямаше стремена, а Ана го яздеше. Татко, това може би не е шега.“
Какво би трябвало да означава тази така настойчиво повтаряна безсмислица? Но тя изобщо не е безсмислица, това е пародия — отмъщение на Ханс на бащата. Тя би трябвало да означава приблизително следното: _щом смяташ, че мога да повярвам в щъркела, който уж през октомври е донесъл Ана, докато в същото време, още през лятото, когато отивахме в Гмунден, забелязах големия корем на мама, то и аз мога да настоявам ти да повярваш на моите измислици_. Какво друго може да означава твърдението, че Ана още миналото лято е пътувала за Гмунден в сандък, освен неговата осведоменост за бременността на майката? Това, че той и на следващата година говори за пътуване в сандък, съответствува на обикновена поява от миналото на несъзнавани мисли. Или че той има особени основания да се страхува, че по време на предстоящото лятно пътуване майка му отново ще бъде бременна. Тук вече научихме какво именно е развалило пътуването му до Гмунден — това се вижда от втората, му фантазия. „По-късно го питам как след раждането си Ана е дошла в леглото на мама.“
Тук той има възможност да се развихри и да подразни баща си.
Ханс: „Дойде Ана. Госпожа Краус (акушерката) я остави в леглото. Тя още не можеше да ходи сама. А щъркелът я носеше в клюна си. Тя още не можеше да ходи сама (без да си поема дъх, продължава). Щъркелът се приближи до вратата и почука. Тук всички спяха, а той имаше специален ключ. Той отвори вратата и сложи Ана в твоето* легло, а мама спеше, не, щъркелът сложи Ана _в леглото на мама_. Вече беше нощ и щъркелът напълно спокойно я постави в леглото й съвсем безшумно, а после си взе шапката и си тръгна. Не, нямаше шапка.“
[* Разбира се, ирония, както и последвалата молба да не издават тази тайна на майката.]
Аз: „Кой си е взел шапката? Може би докторът?“
Ханс: „А после щъркелът си отиде вкъщи и позвъни, всички в къщата вече бяха будни. Но ти не казвай това нито на мама, нито на Тина (готвачката). Това е тайна!“
Аз: „Обичаш ли Ана?“
Ханс: „Да, много.“
Аз: „По-приятно ли щеше да ти бъде, ако Ана я нямаше, или си доволен, че я има?“
Ханс: „Щеше да ми бъде по-приятно, ако я нямаше.“
Аз: „Защо?“
Ханс: „Поне да не крещеше така, не мога да понасям виковете.“
Аз: „Но нали и ти самият викаш?“
Ханс: „Но Ана реве.“
Аз: „Защо не понасяш това?“
Ханс: „Защото тя толкова силно реве.“
Аз: „Но тя изобщо не реве.“
Ханс: „Когато я шляпат по голото _popo_, тя реве.“
Аз: „Ти някога шляпал ли си я?“
Ханс: „Когато мама я шляпа, тя реве.“
Аз: „Ти не обичаш това?“
Ханс „Не… Защо ли? Защото със своите викове тя вдига такъв шум.“
Аз: „След като ти е по-приятно, ако я нямаше, значи не я обичаш?“
Ханс: „Хм, хм…“ (утвърдително).
Аз: „Затова си мислиш, че по време на къпането мама ще си дръпне ръцете и Ана ще падне във водата…“
Ханс (допълва): „… и ще умре.“
Аз: „И тогава ти ще останеш с мама. Но доброто момче не иска това.“
Ханс: _„Но може да си го мисли.“_
Аз: „Но това не е хубаво.“
Ханс: „Когато си мисля за това, то все пак е хубаво, защото тогава можеш да напишеш за това на професора.“*
[* Прекрасен мъничък Ханс! Дори и от възрастните не бих искал по-добро разбиране на психоанализата.]
По-късно му казвам: „Знаеш ли, когато Ана стане голяма и се научи да говори, ти ще я обичаш повече.“
Ханс: „О, не. Нали и сега я обичам. Когато през есента тя бъде вече голяма, аз ще отида с нея сам в парка и ще й обяснявам всичко.“
Когато искам да се заема с по-нататъшните обяснения, той ме прекъсва вероятно за да ми обясни, че не е толкова лошо, че иска Ана да умре.
Ханс: „Чакай малко, нали тя отдавна е на този свят, дори когато я е нямало. Нали при щъркела тя също е била на този свят.“
Аз: „Не, при щъркела не е била.“
Ханс: „Кой я донесе? Нали тя беше при щъркела?“
Аз: „Откъде я донесе той?“
Ханс: „Ами от себе си.“
Аз: „Къде се е намирала тя при него?“
Ханс: „В сандъка, _в сандъка на щъркела_.“
Аз: „Как изглежда този сандък?“
Ханс: „Той е червен. Боядисан е в червен цвят (кръв?).“
Аз: „Кой ти каза това?“
Ханс: „Мама; аз си го помислих; така е нарисувано в книжката.“
Аз: „В коя книжка?“
Ханс: „В книжката с картинки.“ (Карам го да ми донесе първата си книжка с картинки. Там е нарисувано гнездо на щъркели върху червен комин. Това именно е и сандъкът. Интересно, на същата страница е нарисуван кон, който подковават. Ханс разполага децата в сандък, защото не ги открива в гнездото.)
Аз: „Какво направи щъркелът с нея?“
Ханс: „Тогава той донесе Ана тук. В клюна си. Знаеш ли, това е онзи щъркел от Шьонебрун, който клъвна чадъра.“
(Спомен за една малка случка в Шьонебрун.)
Аз: „Ти видя ли как щъркелът донесе Ана?“
Ханс: „Та нали тогава спях. А на сутринта никакъв щъркел вече не може да донесе момиче или момче.“
Аз: „Защо?“
Ханс: „Той не може да направи това. Щъркелът не може това. Знаеш ли защо? За да не видят хората, и веднага щом утрото настъпи, момиченцето да е тук.“*
[* Непоследователността на Ханс не би трябвало да ни пречи. В предишния разговор от неговата сфера на несъзнаваното се прояви недоверието му към приказката за щъркела, свързано с чувство на обида по отношение на бащата, който превръща това в тайна. Сега той е поуспокоен и отговаря на официалните съображения, с помощта на които по някакъв начин е успял да си обясни тази толкова трудна хипотеза за щъркела.]
Аз: „Но тогава на теб би ти било много интересно да знаеш как е направил това щъркелът.“
Ханс: „О, да!“
Аз: „А как изглеждаше Ана, когато дойде?“
Ханс (неискрено): „Съвсем бяла и миличка, като златна.“
Аз: „Но когато я видя за първи път, тя не ти ли хареса?“
Ханс: „О, много!“
Аз: „Ти си бил поразен, че тя е толкова малка?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Колко голяма беше тя?“
Ханс: „Като малко щъркелче.“
Аз: „И още като какво? Може би като _Lumpf_?“
Ханс: „О, не, _Lumpf_ е много по-голям — малко по-голям, отколкото е Ана сега.“
Вече и преди бях споменал на бащата, че фобията на Ханс може да бъде сведена до мисли и желания, свързани с раждането на сестричката. Но пропуснах да насоча вниманието му към това, че според инфантилната сексуална теория детето е _Lumpf_, така че Ханс трябва да премине и през екскременталния комплекс. Вследствие на моя пропуск се получи тази временна неяснота при лечението. Сега, след направеното разяснение, бащата се опитва да изслуша вторично Ханс по повод на този важен пункт.
„На следващия ден аз го карам да ми разкаже още веднъж вчерашната история. Ханс разказва: «Ана замина за Гмунден в голям сандък — мама в купето, а Ана с товарния влак в сандъка, и когато пристигнахме в Гмунден, аз и мама измъкнахме Ана и я качихме на кон. Кочияшът седеше на капрата, а Ана въртеше предишния (миналогодишния) камшик. Тя удряше коня и постоянно викаше: дий! дий! — беше много весело, а кочияшът също шибаше коня. (Кочияшът изобщо не го е правел, защото камшикът е бил у Ана.) Кочияшът държеше юздите и Ана държеше юздите, всеки път от гарата ние отивахме до къщата с файтон. (Тук Ханс се мъчи да съгласува действителността с фантазията.) В Гмунден свалихме Ана от коня и тя сама се качи по стълбата.»“
Когато миналата година Ана беше в Гмунден, тя беше само на осем месеца. Една година преди това, в периода, към който явно е насочена фантазията на Ханс, по време на пристигането в Гмунден жена ми беше бременна в края на петия месец.
Аз: „Нали миналата година Ана вече се беше появила?“
Ханс: „Миналата година тя се возеше в количка, но година преди това, когато вече я имаше…“
Аз: „Ана вече я имаше?“
Ханс: „Да, нали ти винаги се возеше с мен в лодка и Ана ти помагаше?“
Аз: „Но това не беше миналата година. Тогава Ана все още я нямаше.“
Ханс: „Да, _тогава вече нея я имаше_. Когато пътуваше в сандъка, тя вече можеше да ходи и да казва: «Ана.»“ (Тя се научи на това едва преди 4 месеца.)
Аз: „Но тогава тя все още не беше при нас.“
Ханс: „О, да, тогава тя все пак беше при щъркела.“
Аз: „А на колко години е Ана?“
Ханс: „През есента ще стане на две. Ана я имаше тогава, нали го знаеш?“
Аз: „А кога е била при щъркела в неговия сандък?“
Ханс: „Отдавна, още преди да пътува в сандъка. Много отдавна.“
Аз: „А кога Ана се научи да ходи? Когато беше в Гмунден, тя все още не можеше да ходи.“
Ханс: „Миналата година — не, но иначе можеше.“
Аз: „Но Ана само един път е била в Гмунден.“
Ханс: „Не! Два пъти; да, така е. Много добре си спомням. Питай мама, тя ще ти каже същото.“
Аз: „Но това не е вярно.“
Ханс: „Вярно е. _Когато първия път беше в Гмунден, тя вече можеше да ходи и да язди, а после трябваше да я носят… Не, по-късно яздеше, а миналата година трябваше да я носят._“
Аз: „Но тя съвсем неотдавна започна да ходи. В Гмунден все още не умееше да ходи.“
Ханс: „Да, запиши си го. Много добре си го спомням. Защо се смееш?“
Аз: „Защото си хитрец, много добре знаеш, че Ана е била само един път в Гмунден.“
Ханс: „Не, не е вярно. Първия път тя язди на кон до Гмунден… а втория път“ (явно започва да губи самоувереността си).
Аз: „Може би мама е била кон?“
Ханс: „Не, тя беше на истински кон, във файтон с един кон.“
Аз: „Но ние винаги пътуваме с двойка коне.“
Ханс: „Тогава това беше голям файтон.“
Аз: „И с какво се хранеше Ана в сандъка?“
Ханс: „Дадоха й сандвич, риба и репички (вечеря в Гмунден), така пътуваше Ана, тя си намаза сандвич и 50 пъти яде.“
Аз: „И не ревеше?“
Ханс: „Не.“
Аз: „А какво правеше?“
Ханс: „Седеше си напълно спокойно.“
Аз: „И не чукаше?“
Ханс: „Не, през цялото време ядеше и нито веднъж дори не помръдна. Изпи две големи кани кафе — до сутринта нищо не остана, а всичкият боклук остана в сандъка — и листата от репички, и ножчето, тя скри всичко това като заек и само за миг приключи с яденето. Ама че бързина! Дори и аз пътувах с Ана в сандъка и спах там през цялата нощ (наистина преди две години ние пътувахме до Гмунден през нощта), а мама пътува в купето. През цялото време ядохме и във вагона беше много весело… Тя изобщо не яздеше (той сега се колебае, защото знае, че сме пътували с файтон с два коня)… седеше във файтона. Това е вярно, но аз пътувах съвсем сам с Ана… мама яздеше на кон, а Каролина (миналогодишната слугиня) яздеше друг кон… Повярвай ми, всичко, което ти разказвам, е истина.“
Аз: „А кое не е истина?“
Ханс: „Всъщност всичко не е истина. Чакай малко. Ние ще сложим нея и мен в сандък,* а в сандъка аз ще направя _wiwi_. И аз ще направя _wiwi_ в панталоните, все ми е едно, това изобщо не е срамно. Слушай, това е сериозно и все пак е много весело!“
[* Сандъкът за багажа за Гмунден, който стои в антрето.]
После той разказва — като вчера — историята за идването на щъркела, но не казва, че щъркелът си взел шапката на тръгване.
Аз: „Къде е бил ключът от вратата?“
Ханс: „В джоба му.“
Аз: „А къде се намира джобът на щъркела?“
Ханс: „В клюна.“
Аз: „В клюна ли? Още не съм виждал щъркел с ключ в клюна.“
Ханс: „А как иначе е можел да влезе? Как влиза щъркелът през вратата? Сигурно съм сбъркал — той е позвънил и някой му е отворил.“
Аз: „Как звъни той?“
Ханс: „На звънеца.“
Аз: „Как го прави?“
Ханс: „Вдига си клюна и натиска звънеца.“
Аз: „И после той е затворил вратата?“
Ханс: „Не, прислугата е затворила. Тя вече се е събудила. Тя му е отворила и после е затворила.“
Аз: „Къде живее щъркелът?“
Ханс: „Къде ли? В сандъка, където държи момиченцата. Може би в Шьонебрун.“
Аз: „Не съм виждал никакъв сандък в Шьонебрун.“
Ханс: „Той сигурно е някъде по-далеч. Знаеш ли как щъркелът отваря сандъка? Взима клюна — в сандъка има ключалка — и с едната половинка го отваря така (демонстрира ми с ключалката на бюрото). Там има и брава.“
Аз: „Такова момиченце не е ли доста тежко за щъркела?“
Ханс: „О, не!“
Аз: „А омнибусът не прилича ли на сандъка на щъркела?“
Ханс: „Да!“
Аз: „И мебелният фургон?“
Ханс: „Гадният фургон също.“
17 април. Вчера Ханс си спомни за своето отколешно намерение и отиде в двора, който се намира срещу нашата къща. Днес не искаше да направи това, защото точно срещу вратата до рампата стоеше товарна кола. Той ми каза: „Когато там стои товарна кола, аз се страхувам, че _ще започна да дразня конете_, те ще паднат и ще вдигнат шум с краката си.“
Аз: „А как се дразнят конете?“
Ханс: „Дразнят се, когато им се карат и когато им крещят: дий! дий!“*
[* Когато кочияшите биеха и крещяха на конете, той често биваше обземан от силен страх.]
Аз: „Ти вече дразнил ли си коне?“
Ханс: „Да, много често. Страхувам се, че ще го направя, но това не е така.“
Аз: „В Гмунден правил ли си го?“
Ханс: „Не.“
Аз: „Но ти с готовност дразниш конете?“
Ханс: „Да.“
Аз: „И ти се иска да ги шибнеш и с камшика?“
Ханс: „Да.“
Аз: „Искало ти се е да биеш така конете, както мама бие Ана. Това ти е приятно, нали?“
Ханс: „На конете не им вреди, когато ги бият. (Едно време му бях казал това, за да обуздая страха му от биенето на конете.) Веднъж наистина го направих. Имах камшик, ударих коня, той падна и вдигна шум с краката си.“
Аз: „Къде?“
Ханс: „В Гмунден.“
Аз: „Истински кон ли? Впрегнат в кола?“
Ханс: „Той не беше впрегнат.“
Аз: „А къде беше?“
Ханс: „Държах го, за да не избяга.“ (Всичко това, разбира се, е твърде невероятно.)
Аз: „Къде стана това?“
Ханс: „При чешмата.“
Аз: „Кой ти разреши да направиш това? Нима конярят го беше оставил там?“
Ханс: „Е, това беше кон от конюшнята.“
Аз: „Как е дошъл до чешмата?“
Ханс: „Аз го доведох.“
Аз: „Откъде? От конюшнята ли?“
Ханс: „Аз го изведох, защото исках да го набия.“
Аз: „Нима в конюшнята нямаше никой?“
Ханс: „О, да, Лудвиг“ (коняр в Гмунден).
Аз: „Той ли ти позволи?“
Ханс: „Аз поговорих любезно с него и той ми каза, че мога да го направя.“
Аз: „И какво му каза?“
Ханс: „Може ли да взема коня, да го бия и да му викам. А той каза — да.“
Аз: „Много ли го би?“
Ханс: _„Всичко, което ти разказвам, изобщо не е вярно.“_
Аз: „И кое е вярното?“
Ханс: „Нищо. Разказах ти го само на шега.“
Аз: „Нито веднъж ли не си извеждал коня от конюшнята?“
Ханс: „О, не!“
Аз: „Но ти се е искало да го направиш?“
Ханс: „Разбира се. Мислих си за това.“
Аз: „В Гмунден ли?“
Ханс: „Не, тук. Мислех за това рано сутринта, когато вече се бях облякъл; не, още в леглото.“
Аз: „Защо никога не си ми разказвал за това?“
Ханс: „Не съм мислил за това.“
Аз: „И сега си го помисли, защото видя коня на улицата.“
Ханс: „Да!“
Аз: „Кого ти се иска да удариш — мама, Ана, или мен?“
Ханс: „Мама.“
Аз: „Защо?“
Ханс: „Бих искал да набия мама.“
Аз: „Кога си виждал някой да бие мама?“
Ханс: „Никога не съм виждал това, през целия си живот.“
Аз: „И все пак би искал да го направиш? Как би искал да го направиш?“
Ханс: „С пръчката.“ (Мама често го заплашва, че ще го набие с пръчката.)
Трябваше да прекъсна разговора.
На улицата Ханс ми обяснява: „Омнибусите, мебелните и товарните коли — всичко това са сандъци на щъркела.“
Това би трябвало да означава бременни жени. Вероятно садистичният изблик непосредствено преди разговора има отношение към нашата тема.
„21 април. Днес сутринта Ханс разказва какво си е помислил: «Влакът беше в Лайпциг и с баба ми от Лайнц тръгнахме към митницата. Ти още не беше слязъл от моста, а вторият влак беше вече в Сан Вайт. Когато ти слезе, влакът беше пристигнал, и ние се качихме във вагона.»
(Вчера Ханс беше в Лайнц. За да се излезе на перона, трябва да се мине по един мост. От перона покрай релсите се вижда целият път до самата станция Сан Вайт. Тук нещата не са съвсем ясни. Вероятно отначало Ханс си представя, че е заминал с първия влак, за който аз съм закъснял. После от междинната гара Сан Вайт е пристигнал друг влак, с който аз съм заминал. Той променя част от фантазията за бягството и се получава, че ние двамата сме заминали с втория влак.
Тази фантазия има отношение към неизтълкуваната последна фантазия, според която в Гмунден ние сме загубили твърде много време за обличане, докато влакът през това време заминал.)
След обяда сме пред къщата. Ханс внезапно се втурва вътре, когато покрай нас минава карета с двойка коне, в която не мога да видя нищо особено. Питам го какво му е. Той казва: «Страхувам се, защото конете са толкова горди, че ще паднат.» (Кочияшът удържаше конете с юзди и те се движеха в ситен тръс с високо вдигнати глави — те наистина вървяха «гордо».)
Питам го, кой всъщност е толкова горд?
Той: «Ти, когато отивам в леглото на мама.»
Аз: «Значи би искал аз да падна?»
Той: «Да, за да се удариш в камъка гол (той мисли: бос, както навремето Фриц), да ти потече кръв; тогава поне ще мога да остана за малко с мама. Когато ти влезеш у дома, аз ще мога бързо да избягам, за да не видиш.»
Аз: «Можеш ли да си спомниш кой се удари в камъка?»
Той: «Да, Фриц.»
Аз: «Какво си помисли, когато Фриц падна?»
Той: «Да се спънеш и ти и да паднеш.»
Аз: «Значи много си искал да отидеш при мама?»
Той: «Да!»
Аз: «А защо всъщност ти се карам?»
Той: «Не зная!»
Аз: «Защо!»
Той: «Защото ревнуваш.»
Аз: «Но това не е вярно.»
Той: «Да, вярно е, ти ревнуваш, зная го. Така трябва да е.»
Явно моето обяснение, че малките момченца остават при мама в леглото, а големите спят в собственото си легло, не му е допаднало много.
Подозирам, че желанието да дразни коня, да го бие и да вика, не се отнася до мама, както той казва, а до мен. Тогава той ме насочи към майка си, защото не се реши да си признае другото. През последните дни той е особено нежен по отношение на мен.“
С чувство на превъзходство, което толкова лесно се придобива _post factum_, ние можем да внесем поправка в предположенията на бащата, че желанието на Ханс да дразни конете е двойствено и е съставено от смътното садистично чувство по отношение на майката и ясното желание за мъст по отношение на бащата. Последното не е можело да бъде репродуцирано, преди във връзка с комплекса от бременността да е дошъл редът на първото. При образуването на фобията от несъзнаваните мисли се извършва процес на сгъстяване. Затова пътищата на психоанализата никога не могат да повторят пътищата на развитие на неврозата.