Детската душа - Анализ на фобията на едно петгодишно момче - Част 10

Мисля, че вследствие на своята обширност и обстоятелственост този анализ се е оказал до известна степен неясен за читателя. Затова искам да го повторя накратко, като оставя настрани ненужните подробности и отбележа онези факти, които стъпка по стъпка могат да бъдат констатирани.
Преди всичко ние научаваме, че пристъпът на страх е бил не толкова внезапен, както това може да се окаже на пръв поглед. Няколко дни преди това детето се събужда от страшен сън, чието съдържание се състои в това, че майката си е отишла и че сега то „няма мама, при която може да се гали“. Освен това този сън говори за процес на изтласкване със значителна интензивност. Сънят не може да се тълкува така, както болшинството страшни съновидения — че момчето е изпитало в съня си страх със соматичен произход и после вече го е използувало за осъществяване на интензивно изтласканото желание (срв. „Тълкуване на сънищата“). Съновидението на Ханс е истинско съновидение на наказанието и изтласкването, при което неизпълнена остава самата функция на съновидението, тъй като Ханс се събужда със страх. Самият процес, който е налице в несъзнаваното, може лесно да бъде възстановен. Момчето сънува, че майка му го милва, че спи при нея: цялата наслада се превръща в страх и цялото съдържание на представата става право противоположно. Изтласкването побеждава механизма на съновидението.
Но началото на тази психологична ситуация може да бъде отнесено към още по-ранен период. Още през лятото у него се появяват подобни тъжно-тревожни настроения, по време на които той демонстрира приблизително същото, което и сега, и които му дават това преимущество, че майката го взима в леглото си. Бихме могли да признаем, че от този период при Ханс е налице повишена сексуална възбуденост, чийто обект се оказва майката, а чиято интензивност се изразява в двата опита за прелъстяване на майката (последният малко преди появата на страха). Тази възбуда води Ханс до ежевечерно мастурбационно удовлетворение. Не може да се реши дали превръщането на възбудата е спонтанно, вследствие на отказа на майката или вследствие случайното пробуждане на предишни впечатления, които служат като „повод“ за заболяването. Но това няма значение, тъй като тези три възможности не противоречат една на друга. Несъмнен обаче е фактът на превръщането на сексуалната възбуда в страх.
Вече знаем за поведението на момчето в периода на възникването на страха и за първото съдържание на страха, което то предава, а именно — че ще го ухапе кон. Тук терапията се намесва за първи път. Родителите твърдят, че страхът е резултат от мастурбацията, и се мъчат да го отучат от нея. Аз взимам мерки основно да му подчертаят неговата нежност към майката, която нежност той би искал да замени със страх от конете. Малкото подобрение, настъпило след прилагането на тази мярка, скоро изчезва по време на соматичното заболяване. Състоянието остава непроменено. Скоро Ханс намира източника на страха, че ще го ухапе кон, в спомените си за впечатлението в Гмунден. Заминаващият баща тогава предупреждава сина си: „Не показвай пръст на коня, защото ще те ухапе.“ Словесната форма, в която Ханс облича предупреждението на бащата, напомня формата, в която е било направено предупреждението против онанизма. Възниква впечатлението, че родителите са прави, когато мислят, че Ханс изпитва страх от своето онанистично удовлетворение. Но връзката все още не е здрава и конят като че ли случайно е попаднал на своята застрашителна роля.
Изказах предположението, че изтласканото желание на Ханс е можело да означава това, че той на всяка цена иска да види _Wiwimacher_-а на майката. Използувайки отношението на Ханс към новопостъпилата прислуга, бащата му дава първото разяснение: „Жените нямат _Wiwimacher_.“ На тази първа помощ Ханс реагира, като съобщава своята фантазия, в която той вижда майката, докосваща с ръка неговия _Wiwimacher_. Тази фантазия и изказаната по време на разговора забележка, че неговият _Wiwimacher_ все пак е пораснал, ни дават възможност да надникнем за първи път в потока на мислите на пациента. Той наистина се е намирал под впечатление на отправената преди година и три месеца от майката заплаха за кастрация. Фантазията, че майката прави същото (обикновен похват на обвиняваните деца) трябва да го освободи от страха пред заплахата, това е защитна фантазия. В същото време трябва да кажем, че родителите извличат от патогенно действуващия у Ханс материал темата за интереса към Wiwimacher-а. Той ги следва в това направление, но още не преминава към самостоятелен анализ. Все още не е отбелязано наличието на терапевтичен страх. Анализът се отдалечава много от конете и съобщението, че жените нямат _Wiwimacher_, по своето съдържание по-скоро е било в състояние да усили неговата загриженост за запазването на собствения му _Wiwimacher_.
Но преди всичко ние не се стремим към терапевтичен успех. Ние искаме да доведем пациента до такова състояние, че той да може съзнателно да осъзнае своите несъзнавани подбуди. Успяваме да направим това, когато въз основа на указанията, които той ни дава, с помощта на нашето умение да тълкуваме, _със свои думи_ извеждаме в неговото съзнание несъзнавания комплекс. Следите от сходство между онова, което е чул, и онова, което търси, което само`, независимо от цялата съпротива, се стреми да стигне до прага на съзнанието, му помагат да открие несъзнаваното. Лекарят върви малко по-напред. Пациентът върви след него по свои пътища дотогава, докато не се срещнат в определена точка. Новаците в психоанализата обикновено сливат в едно цяло тези два момента и смятат, че моментът, в който те са открили несъзнавания комплекс на болния, е същевременно и моментът, в който този комплекс е станал разбираем и за болния. Те очакват твърде много, когато искат да излекуват болния със съобщението на факта, който само може да му помогне да намери несъзнавания комплекс в сферата на несъзнаваното _там, където той е заседнал_. Сега при Ханс ние достигаме първи успех от подобен род. След частична победа над неговия кастрационен комплекс той е в състояние да съобщи своите желания по отношение на майка си и го прави в още изопачена форма, във вид на _фантазията за двата жирафа_, единият от които напразно вика, докато самият Ханс обладава другия. Той изобразява обладаването с това, че сяда върху жирафа. В тази фантазия бащата познава репродуцирана сцената, която сутринта се е разиграла в спалнята между родителите и момчето, и веднага бърза да освободи желанието от всичко, което го изкривява. Двата жирафа са майката и бащата. Формата на фантазията с жирафите достатъчно е детерминирана от посещението на тези големи животни в Шьонебрун, което е станало преди няколко дни, с рисунката на жирафа, запазена от бащата, и може би от подсъзнателното сравнение, свързано с дългата и неподвижна шия на жирафа.* Забелязваме, че жирафът — като голямо и поради своя _Wiwimacher_ интересно животно — може да стане конкурент на коня в неговата застрашаваща роля. А това, че майката и бащата са представени под формата на жирафи, ни дава засега още едно неизползувано указание за значението на предизвикващите страх коне.
[* В съответствие с това се намира изказаното по-късно удивление на Ханс по повод шията на неговия баща.]
Двете по-малки фантазии, които Ханс разказва непосредствено след историята с жирафа, убягват от тълкуването на бащата, а тяхното съобщаване няма никаква полза за Ханс. Съдържанието на тези фантазии се състои в това, че в Шьонебрун той се стреми да проникне в заграденото пространство и че във вагона чупи стъклото. В двата случая се подчертава престъпният елемент в постъпките и присъствието на бащата. Но всичко, което е останало неясно, се появява отново. Като стремящ се към свобода дух, затворен в бутилка, то не намира спокойствие до мига, в който се стига до освобождаване и изясняване.
Разбирането на двете фантазии за престъплението не създава никакви трудности за нас. Те принадлежат към комплекса за обладаване на майката. У момчето като че ли си пробива път неясната представа какво трябва да направи с майката, за да може да стигне до нейното обладаване. И за онова, което не може да разбере, то намира известни образни постановки, общото в които е насилственото, забраненото, а съдържанието им така учудващо добре съответствува на скритата действителност. Сега можем да кажем, че това са символични фантазии за коитуса, и в никакъв случай не можем да смятаме за второстепенен факта, че в тях взима участие и бащата: „Аз бих искал да направя с мама нещо забранено, не зная какво именно, но зная, че ти също го правиш.“
Фантазията за жирафите засили у мен убеждението, което възникна при думите на малкия Ханс: „Конят ще дойде в стаята“, и аз намерих този момент за подходящ, за да му съобщя една съществено важна предпоставка за неговите несъзнавани подбуди. Неговият страх от бащата е резултат от ревностните и враждебни желания по отношение на него. С това аз отчасти му разтълкувах страха от конете, а именно че конят е бащата, от когото той се страхува напълно основателно. Известните подробности, като страха от нещо черно около устата и очите (мустаците и очилата като атрибути на възрастните), ми се струваха пренесени върху коня от бащата.
С подобно разяснение аз отстраних при Ханс най-съществената съпротива по отношение на откритите несъзнавани мисли, тъй като бащата сам изпълняваше ролята на лекар.
От този момент ние преминахме връхната точка на болестта, материалът потече в изобилие, мъничкият ни пациент намери мъжество да ни съобщи отделни подробности от своята фобия и скоро самостоятелно взе участие в хода на анализа.*
[* Страхът от бащата, дори в онези анализи, които лекарят извършва със странични хора, има твърде значителна роля като съпротива срещу репродукцията на несъзнавания патогенен материал. Тези съпротиви отчасти принадлежат към „мотивите“, а от друга страна, както е в настоящия случай, те съставляват частица от несъзнавания материал, който _по своето съдържание_ е способен да служи като задръжка в репродукцията на друга част от анализа.]
Едва сега може да се разбере от какви обекти и впечатления Ханс изпитва страх. Не само от конете изобщо и от това, че ще го ухапе кон (този страх скоро замира), но и от колите, мебелните фургони и омнибусите, общото между които е това, че са натоварени, а също така и от конете, които започват да се движат, които изглеждат големи и тежки, които тичат бързо. Самият Ханс разкрива смисъла на тези определения: страхува се, че конете ще паднат, и той прави съдържание на своята фобия всичко, което може да съдействува за падането на конете.
Доста често истинското съдържание на фобията, правилното словесно определение на натрапчивия импулс и т.н. може да се изведе едва след редица психоаналитични усилия. Изтласкването се отнася не само до несъзнаваните комплекси, то е насочено и към непрекъснато образуващите се техни деривати и пречи на самите болни да забележат продуктите на заболяването. Тук лекарят често се оказва в необичайно положение, когато в качеството си на такъв трябва да се притече на помощ на болестта, за да предизвика внимание към нея. Но само онзи, който нищо не разбира от психоанализа, поставя на преден план тази фаза от усилията и заради това очаква вреда от анализа. Истината се състои в това, че е необходима определена работа, за да се овладеят онези болезнени образувания, които искаме да разрушим.
В своите забележки, съпровождащи историята на заболяването, аз споменах вече, че е твърде поучително да се задълбочим в детайлите на фобията, за да може да се създаде правилно впечатление за вторично появилото се съотношение между страха и неговите обекти. От това произтича своеобразна неяснота и в същото време строга обусловеност на същността на фобията. Материал за тези вторични образувания нашият мъничък пациент очевидно е получил от впечатленията, свързани с обстоятелството, че къщата, в която живее, е разположена срещу митницата. По тази причина той проявява затормозена от страха подбуда да играе — подобно на момчетата на улицата — около натоварените коли, денковете, бъчвите и сандъците.
В този стадий на анализа той отново се сблъсква с едно твърде безобидно преживяване непосредствено преди началото на заболяването, което може да се разглежда като негов повод. По време на една разходка с майка си той вижда как един впрегнат в омнибус кон пада и започва да движи краката си във въздуха. Това му прави голямо впечатление. Много се уплашва и си мисли, че конят е умрял. От този момент всички коне вече могат да паднат. Бащата казва на Ханс, че когато конят е паднал, той си е мислил за бащата и навярно е искал той също така да падне и да умре. Ханс протестира против подобно тълкуване. Малко по-късно той го приема, като по време на игра започва да хапе баща си. При това той идентифицира бащата с коня и сега се държи свободно по отношение на него, без страх и дори малко дръзко. Но страхът от конете не изчезва и още не е ясно вследствие на какви асоциации падащият кон е събудил несъзнаваното желание.
Да резюмираме накратко полученото: зад проявения страх, че конят ще го ухапе, се открива по-дълбоко лежащият страх, че конете ще паднат. И двата коня — хапещият и падащият — се идентифицират с бащата, който ще го накаже за лошите му мисли. В този анализ засега не говорим за майката.
Съвършено неочаквано и по всяка вероятност вече без участието на бащата Ханс е обзет от „комплекса за _Lumpf_“ и демонстрира отвращение към предметите, които му напомнят за действието на стомаха. Бащата, който тук върви доста неохотно след Ханс, между другото, провежда своя анализ в желаната от него насока и припомня на Ханс едно преживяване в Гмунден, впечатлението от което е скрито от образа на падащия кон. Неговият любим приятел и може би конкурент пред приятелките му — Фриц, по време на игра на конче се спънал в един камък, паднал и от ранения крак потекла кръв. Преживяването с падналия кон предизвиква спомена за този нещастен случай. Любопитно е, че Ханс, който в този момент е бил зает с други неща, отначало отрича падането на Фриц (установяващо връзката) и го признава едва в един по-късен стадий на анализа. Но за нас е много интересно да отбележим по какъв начин превръщането на либидото в страх се проецира върху главния обект на фобията — коня. Конете за Ханс са най-интересните големи животни, играта на конче — любимата му игра, негова и на неговите приятели. Предположението, че отначало бащата се е преструвал на кон, се потвърждава от бащата и по такъв начин при нещастния случай в Гмунден Фриц вече е можел да бъде заместен от бащата. След настъпилата вълна на изтласкване той вече е трябвало да изпитва страх от конете, с които до този момент за него са били свързани толкова хубави неща.
Вече казахме, че дължим на бащата това последно важно разяснение за истинската природа на повода за заболяването. Ханс си остава с неговите фекални интереси и в края на краищата ние трябва да го следваме. Научаваме, че обикновено е досаждал на майка си с молби да я придружава в клозета и че е предлагал същото и на заместницата на майка си — на приятелката си Берта, докато това не се разчуло и не било забранено. Удоволствието, изпитвано при наблюдаването на някои операции, извършвани от любимото лице, съответствува също на „кръстосването на порива“, пример за което ние вече забелязахме при Ханс. Накрая и бащата приема тази фекална символика и признава аналогията между тежко натоварената кола и претоварения с изпражнения стомах, между това, как колата излиза от вратата и това, как се отделят изпражненията от стомаха и т.н.
Но в сравнение с предишните етапи позицията на Ханс в анализа съществено се е променила. Докато преди бащата е могъл да му казва предварително какво ще последва и Ханс, следвайки указанията, е вървял след него, сега положението е точно обратното — Ханс уверено върви напред, а бащата трябва да полага усилия, за да не изостава. Ханс — като че ли самостоятелно — създава нова фантазия: шлосерът или водопроводчикът е демонтирал ваната, в която се е намирал Ханс, и с голямата си бургия го е боднал в корема. От този момент вече нашето разбиране едва смогва да следва материала. Едва по-късно ние успяваме да се досетим, че това е изопачена от страха преработка на _фантазията за оплождането_. Голямата вана, в която Ханс седи във водата, е коремът на майката; „бургията“, която и на бащата напомня за голям пенис, се споменава като средство за оплождане. Разбира се, ще прозвучи твърде куриозно, ако изтълкуваме фантазията по следния начин: „Ти ме «промуши» с големия си пенис (докарал си ме на бял свят) и ме сложи в утробата на майка ми.“ Но засега фантазията остава неразтълкувана и служи на Ханс само като връзка за продължаването на неговите съобщения.
Преди къпане в голямата вана Ханс демонстрира страх, който също се оказва твърде сложно явление. Една част от него засега ни се изплъзва, друга скоро се изяснява с неговото отношение към къпането на малката сестричка. Ханс се съгласява, че иска майка му да изпусне сестричката по време на къпането и тя да умре. Неговият собствен страх по време на къпането е бил страх от възмездието за това злонамерено желание, страх от наказанието, състоящо се в това, че и с него ще постъпят по същия начин. Тук той изоставя темата за екскрементите и непосредствено преминава към темата за сестричката. Ние можем да предположим какво означава този преход: нищо друго, освен че мъничката Ана е _Lumpf_ че всички деца са _Lumpf_ и се раждат както при ходенето по голяма нужда. Сега разбираме, че всички видове коли са само коли за сандъците на щъркела и представляват за него интерес като символично заместване на бременността и че падането на тежко натоварения кон може да означава само освобождаване от бременност. По такъв начин падащият кон означава не само умиращия баща, но и раждащата майка.
И тук Ханс ни поднася изненада, за която ние наистина не сме подготвени. Когато е бил на три години и половина, той е обърнал внимание на бременността на майка си, завършила с раждането на сестричката, и е реконструирал за себе си — във всеки случай след раждането — истинското положение на нещата, без да разкрива това пред никого, може би защото не е в състояние да го направи. Тогава е можело само да се наблюдава, че непосредствено след раждането той скептично се е отнасял към всички признаци, които би трябвало да говорят за присъствието на щъркела. _Но това, че подсъзнателно и противоположно на официалните изявления той е знаел откъде е дошло бебето и къде се е намирало преди това_, се потвърждава по несъмнен начин от този анализ и е може би дори най-неопровержимата част на анализа.
Като доказателство тук служи упорито задържащата се и украсена с толкова детайли фантазия, от която се вижда, че още през лятото, преди раждането й, Ана е била с него в Гмунден. Фантазията обяснява как тя е пътувала и че тогава е умеела много повече неща, отколкото по-късно — една година след раждането си. Дързостта, с която Ханс поднася тази фантазия, безбройните лъжливи измислици, които вплита в нея, не са съвсем лишени от смисъл: всичко това трябва да се разбира като отмъщение на бащата, на когото той се сърди, че го е лъгал с приказките за щъркела. Като че ли е искал да каже следното: щом си ме смятал за толкова глупав, че да ти повярвам за щъркела, който е донесъл Ана, тогава и аз мога да искам от теб да приемеш за истина моите измислици. В твърде прозрачно отношение с този акт на мъст на мъничкия изследовател се намира фантазията за това, как той дразни и бие конете. И тази фантазия също е двустранно обвързана: от една страна, тя се опира в дързостите, които той току-що е наприказвал на баща си, а от друга — разкрива отново неясните садистични желания по отношение на майката, които отначало, когато още не ги разбирахме, се проявяваха във фантазиите за престъпните действия. Той съзнателно си признава, че му е приятно да бие мама.
Сега вече не бива да очакваме много загадки. Неясната фантазия за закъсняването на влака, изглежда, предшествува последвалото настаняване на бащата при бабата в Лайнц, тъй като в тази фантазия става въпрос за пътуване до Лайнц, а и бабата е представена в нея. Другата фантазия, при която момчето дава 50000 гулдена на кондуктора, за да му разреши да се вози на дрезината, звучи почти като план да откупи майката от бащата, силата на който е отчасти в неговото богатство. После той си признава желанието да отстрани баща си от майка си и се съгласява с обосновката на това желание (защото бащата му пречи за постигането на интимност с майката) с такава откровеност, до каквато до този момент той още не е стигал. Не бива да се учудваме, че по време на анализа едни и същи подбуди изплуват на няколко пъти. Работата е там, че монотонността произтича само от начините на тълкуване. За Ханс това не са прости повторения, а прогресиращо развитие от скромен намек до съзнателна яснота, свободна от всякакви изопачавания.
Всичко, което ще последва сега, е само потвърждение на фактите от страна на Ханс, които благодарение на анализа са станали несъмнени. В доста недвусмислени симптоматични постъпки, които той лесно скрива от прислугата, а не от бащата, той показва как си представя раждането на децата. Но при по-внимателно наблюдение ние можем да забележим и още нещо, което не се появява повече в анализа. Той пъхва в кръглия отвор на гумената кукла малко ножче, което е на майка му, и после го оставя да падне вътре, след което откъсва краката на куклата, като ги разтегля настрани. Последвалото обяснение на родителите, че децата наистина израстват в утробата на майката и излизат оттам като изпражнения, се оказва закъсняло. То вече не може да му каже нищо ново. С помощта на друга, като че ли случайно последвала симптоматична постъпка той допуска, че е желал смъртта на бащата: той събаря коня, с който си е играел, точно в момента, когато баща му му говори за това желание. На думи той потвърждава, че тежко натоварените коли представят за него бременността на майката, а падането на коня — процеса на раждане.
Великолепно потвърждение, че за него децата са _Lumpf_, откриваме в измисленото име за неговото любимо дете — Lodi. Но то ни става известно малко по-късно, тъй като научаваме, че той отдавна си играе с това „саламено“ дете.*
[* Изглеждащата ни странна мисъл на гениалния художник Т. Т. Хайне, показваща на страниците на „Симплицисимус“ как детето на месаря пада в машината за кайма, как родителите му го оплакват във вид на кренвирш, как го опяват и как се възнася на небето, благодарение на епизода с Лоди намира своето обяснение в инфантилните фантазии.]
Двете финални фантазии на Ханс, с които приключва неговото оздравяване, бяха отбелязани по-горе. Едната — за водопроводчика, който му слага нов и — както бащата познава — по-голям _Wiwimacher_, е не само повторение на предишната му фантазия, в която фигурираха водопроводчикът и ваната. Това е победна фантазия, съдържаща желание за обладаване на майката и демонстрираща преодоляването на страха от кастрация.
Втората фантазия, потвърждаваща желанието да се ожени за майката и да има с нея много деца, не изчерпва само съдържанието на онези несъзнавани комплекси, които са се пробудили при вида на падналия кон и са предизвикали пристъп на страх. Нейната цел е да коригира всичко, което е било напълно неприемливо в тези мисли. Вместо да умъртви бащата, той го обезврежда, като го жени за бабата. Тази фантазия съвсем оправдано слага край на болестта и анализа.