Детската душа - Психоанализата и детските неврози - Част 8

8. Допълнения от най-ранното детство. Разрешаването

При много анализи става така, че с приближаването на края изведнъж изплува нов материал, който до този момент е оставал сигурно скрит. Или пък изведнъж мимоходом се прави някаква незначителна забележка с равнодушен тон, като че ли това е нещо напълно излишно, към нея се прибавя нещо ново, което вече кара лекаря да застане нащрек, и накрая именно в този откъс от спомени, на който не се е придавало значение, се открива ключът към най-важните тайни, обгръщащи неврозата на болния.
Още в началото моят пациент ми разказа за времето, когато неговата „разваленост“ е започнала да преминава в страх. Той преследвал прекрасна голяма пеперуда с големи крила на жълти ивици, които завършвали с остри връхчета, т.е. пеперуда „адмирал“. Изведнъж, когато видял как пеперудата кацнала на цветчето, го завладял ужасен страх от насекомото и той избягал с викове.
По време на анализа той се връщаше към този спомен, изискващ обяснение, което дълго не ни се удаваше. Предварително можеше да се предположи, че подобен детайл се е запазил в спомените не сам по себе си, а е заемал по-важно място, подобно на покриващия спомен, с който е бил свързан по някакъв начин. Веднъж той каза, че на неговия език това насекомо се нарича „бабичка“, стара баба. Изобщо пеперудите му се стрували жени и девойки, а бръмбарите или гъсениците — момчета. При онази сцена на страх би трябвало да се е пробудил споменът за някакво женско същество. Няма да премълча, че като възможност тогава предположих, че жълтите ивици на пеперудата са му напомнили за ивиците на роклята, която е носила някоя жена. Казвам това само за да илюстрирам как комбинациите на лекаря обикновено са недостатъчни за разрешаването на възникващите въпроси и колко е погрешно отговорността за резултатите от анализа да се стоварва върху фантазията на лекаря и върху внушеното от негова страна.
Във връзка с нещо съвсем друго, след много месеци, пациентът отбеляза, че разтварянето и затварянето на крилата на пеперудата, когато кацала, му направило най-неприятно впечатление. То приличало на движението, с което жената разтваря краката си, при което се получава римското V — както е известно, това е времето (пет часът), в което още през детските години, а също и сега, при него обикновено настъпва пониженото настроение.
Подобна мисъл никога не би ми минала през ума, но нейната ценност нарастваше от съображението, че откритият ход на асоциациите носеше чисто инфантилен характер. Както многократно съм забелязвал, вниманието на децата много по-често се привлича от движещите се форми, отколкото от тези в покой, и често въз основа на сходството в движението у тях се появяват такива асоциации, които възрастните изпускат, без да им обръщат внимание.
След това малкият проблем отново изчезна. Искам да спомена основателното предположение, че заострените краища на крилата на пеперудата биха могли да имат значението на генитални символи.
Веднъж, много плахо и неясно, у болния изплува спомен как много рано, още преди да се появи бавачката, за децата се грижело едно момиче, което той много обичал. То носело същото име като майката. Няма съмнение, че той отговарял на нейната нежност с взаимност. И така, забравената първа любов. Ние двамата се съгласихме, че тогава сигурно е станало нещо, което после е имало голямо значение.
После друг път той коригира спомена си. Тя не може да се е казвала като майката. От негова страна това беше грешка, която показваше, че в спомените тя се е сляла с майката. Истинското й име той си припомни по косвен път. Изведнъж си спомни за бараката в първото имение, в която пазели събраните плодове, и за един определен сорт круши с прекрасен вкус, големи, с жълти ивици по кората. На неговия роден език тези плодове се наричат „груша“. Така се наричало и момичето — Груша.
По такъв начин стана ясно, че зад покриващия спомен за преследваната пеперуда се крие споменът за това момиче. Жълтите ивици обаче са били не на роклята й, а върху крушата. Но откъде идва страхът, когато споменът за нея оживява?
Възможна бе следната най-близка до ума елементарна комбинация: като малко дете у това момиче той вижда за първи път движението на краката, което и запомнил като римското V; движение, което открива достъп до гениталиите. Ние се отказахме от тази комбинация и зачакахме следващия материал.
Скоро се появи спомен за една сцена, непълен, доколкото въобще се беше запазил, но достатъчно определен. Груша лежи на пода, край нея има каца и метла от къси пръчки. Той също присъствува. Тя го дразни или му се присмива.
Това, което липсваше, можеше лесно да се попълни с други спомени. В първите месеци на лечението той разказваше за натрапчивата влюбеност в едно селско момиче, от което се заразил с болест, която послужила като повод за последвалото заболяване. По странен начин тогава той се противеше да назове името на момичето. Това беше съвсем изолиран случай на съпротива. Обикновено той безусловно се подчиняваше на основното аналитично правило. Но твърдеше, че трябва много да се срамува, произнасяйки това име, защото то е съвсем селско. Знатните момичета никога не носят такова име. Името, което накрая стана известно, беше _Матрьона_. То звучеше майчински. Явно срамът му не беше адресиран правилно. Той не се срамуваше от факта, че е преживял увлечение към обикновено селско момиче, а от името. Ако това приключение с Матрьона е можело да има нещо общо със сцената с Груша, то срамът трябваше да бъде пренесен към това по-ранно произшествие.
Друг път той разказа, че когато узнал за живота на Ян Хус, бил потресен от тази история и вниманието му било приковано към снопите със съчки, които влачили на неговата клада. Симпатиите към Хус будят напълно определено подозрение. Често съм ги откривал у младите пациенти и винаги съм успявал да ги обясня по един и същ начин. Един от тях дори направил драматична обработка на съдбата на Хус. Той започнал да пише драма в деня, когато се лишил от обекта на своята тайна любов. Хус загива от огъня, и подобно на другите отговарящи на това условие, той става герой на бившите енуретици (_enuresis_ — напикаване). Връзките от съчки на кладата на Хус моят пациент сам поставя във връзка с метлата (връзка от пръчки) на младото момиче.
Този материал лесно можеше да бъде употребен, за да запълни празнината на спомените за сцената с Груша. Гледайки как момичето мие пода, той се напикал в стаята и след това тя на шега го заплашила, че ще му отреже пишката.*
[* Доста впечатляващо е, че реакцията на срам е толкова тясно свързана с непроизволното изпускане на урината (дневно и нощно), а не, както би следвало да се очаква, с незадържането на изпражненията. Опитът ни показва, че тук няма никакво място за съмнение, а също така ни кара да се замислим и за постоянната връзка между незадържането на урина и огъня. Твърде е възможно в тези реакции и връзки да имаме работа с остатъци от човешката култура, идващи от дълбините на времето и запазили следите си в митовете и фолклора.]
Не зная дали читателите се досещат защо толкова подробно разказвам този епизод от ранното детство.* Той представлява важна връзка между „първичната сцена“ и по-късната натрапчива влюбеност, която е изиграла толкова решаваща роля в неговата съдба, и освен това въвежда още и условието любов, обясняващо тази натрапчивост.
[* По време той се случил във възрастта около две години и половина — между предполагаемото наблюдаване на коитуса и съблазняването.]
Когато видял момичето на пода, заето с миенето му, стоящо на колене с издадени задни части и с гръб в хоризонтално положение, той разпознал положението, което майката е заемала по време на сцената на коитуса. Матрьона станала неговата майка, той е бил завладян от сексуална възбуда, вследствие на което в спомените му оживяла онази картина и той постъпил по отношение на момичето както бащата, постъпка, която тогава можел да разбере единствено като уриниране. Уринирането на пода при детето е било всъщност опит за съблазняване и момичето му отвърнало със заплаха за кастрация, сякаш го била разбрала.
Натрапчивостта, произхождаща от „първичната сцена“, се пренася върху сцената с Груша и продължава своето действие. Но условията на любовния акт претърпяват изменение, демонстриращо влиянието на втората сцена. От положението на жената те се пренасят върху дейността в това положение. Това става очевидно например по време на преживяването с Матрьона. Той се разхождал из селото, което спадало към (по-късното) имение, и на брега на езерото видял селска девойка, която била на колене и перяла във водата. Той моментално и с непреодолима сила се влюбил в перачката, въпреки че не видял лицето й. Благодарение на позата си и работата тя заела за него мястото на Груша. Сега разбираме защо срамът, отнасящ се към съдържанието на сцената с Груша, се свързва с името на Матрьона.
Натрапчивото влияние на сцената с Груша се проявява още по-ясно в друг пристъп на влюбеност няколко години преди този. Младото селско момиче, което слугувало в дома, отдавна му харесвало, но той все пак успявал да се сдържа и да не се приближава до нея. Веднъж той бил обзет от любовно въжделение, когато я заварил сама в стаята. Сварил я на пода, заета с миенето му, а край нея имало ведро и метла, т.е. напълно както в случката с момичето от детството.
Дори окончателният избор на обект, получил такова голямо значение в неговия живот благодарение на обстоятелствени подробности, които тук не мога да приведа, се оказва зависима от същите условия на любовта проява на натрапчивост, която, започвайки от „първичната сцена“ и минавайки през сцената с Груша, е определяла избора на обекта. По-горе отбелязах, че открих у пациента стремеж към унижаване на обекта на любов. Той се обяснява с поривната реакция срещу превъзходството на сестрата над него. Но тогава аз обещах да покажа, че този мотив, самостоятелен по своята природа, не само е имал решаващо значение, но и е покривал по-детерминираните, чисто еротични мотиви. Споменът за миещото пода момиче, стоящо по-ниско от него, експонира тази мотивировка. Всички по-късни любовни обекти са били заместници на тази единствена жена, която на свой ред сама, благодарение на случайното положение, е била първата заместница на майката. В първата мисъл, дошла наум на пациента като отговор на въпроса за страха от пеперудата, лесно може да се познае отдалеченият намек за първичната сцена. Отношението на сцената с Груша към заплахата от кастрацията беше потвърдено от него с едно особено съдържателно съновидение, което той сам успя да разтълкува. Каза, че сънувал как _някакъв човек откъсва крилата на espe_. — _Espe_? Трябва да ви попитам, какво искате да кажете с това? — Насекомо с жълти ивици по тялото, което хапе (това навярно е намек за Груша, крушата с жълти ивици). — _Wespe_? _Оса_ ли искате да кажете? — Нима това се нарича _Wespe_? Честно казано, мислех си, че се нарича _espe_ (той, както и много други, използува факта, че говори на чужд език, за да скрие своите симптоматични действия). Но _espe_ съм самият аз. (S. P. са инициалите му. _Espe_, разбира се, е изопачено _Wespe_. Сънят е ясен: той отмъщава на Груша заради заплахата с кастрация.)
Постъпката на две и половина годишното дете в сцената с Груша представлява първото известно ни следствие от „първичната сцена“. В тази постъпка той е копие на бащата и ние можем да разпознаем в нея движение към ориентацията, която по-късно ще заслужи названието мъжка. Съблазняването го принуждава към пасивност, която вече е била подготвена с неговото положение на зрител по време на общуването на родителите.
От историята на лечението, трябва да подчертая, се получи впечатлението сякаш с отдалечаването от сцената с Груша, първото преживяване, което той действително успя да си спомни, и то без моите предположения и моята помощ, се реши и задачата на лечението. От този момент нататък нямаше повече съпротива, остана само да се събере и да се подреди целият добит материал. Старата теория за травмите, изградена върху впечатленията от психоаналитичната терапия, изведнъж получи своето ново значение. От критически интерес аз още веднъж направих опит да наложа на пациента друго разбиране за неговата история, по-приемливо за трезвия разум. Не бива да се съмняваме в сцената с Груша, но сама по себе си тя няма никакво значение. Едва впоследствие тя се засилва благодарение на регресията, произтичаща от събитията, свързани с избора на неговия обект, който вследствие на тенденцията към унижаване, се пренася от сестрата към прислугата. Наблюдаването на коитуса е негова фантазия, появила се в по-късните години. Историческото й ядро биха могли да бъдат някакви наблюдения или собствени преживявания — може би наблюдението на някое съвсем невинно сливане. Някои читатели може би ще си помислят, че единствено с помощта на това предположение аз съм се приближил към разбирането на този случай. Пациентът само ме погледна, без да разбере какво искам да кажа, когато му изложих това свое виждане, и никога повече не реагира. По-горе изложих собствените си доказателства против такава рационализация.
Но сцената с Груша съдържа не само условията за избор на обекта, имащи решаващо значение в целия живот на пациента, но ни предпазва и от грешката да надценим значението на тенденцията да се унизи жената. Тя може също така да ме оправдае за моя предишен отказ от гледната точка, обясняваща „първичната сцена“ като несъмнен резултат от наблюдението над животни малко преди съновидението. Тя сама възникна в спомена на болния, без мое съдействие. Обяснимият с нейна помощ страх от пеперудата на жълти ивици показва, че съдържанието й е имало голямо значение или че впоследствие е съществувала възможност да му се придаде такова значение. Всичко значително, което липсваше в спомените, можеше съвсем точно да се допълни благодарение на мислите, съпровождащи тези спомени, и на свързания с тях извод. Тогава се оказа, че страхът от пеперудата е напълно аналогичен на страха от вълка. И в двата случая това е бил страх от кастрация, който първо е визирал лица, заплашващи с кастрация, а след това е пренесен върху други, с които той е трябвало да се свърже в съответствие с филогенетичния първообраз. Сцената с Груша е станала, когато е бил на две години и половина, а страшното преживяване с пеперудата вероятно се е случило след страшния сън. Лесно можеше да се разбере, че възникналото по-късно разбиране на възможността от кастрация е предизвикало вече впоследствие страха в сцената с Груша. Но сама по себе си тази сцена не е съдържала нищо отблъскващо или невероятно, а по-скоро само банални детайли, в които нямаме никакво основание да се съмняваме. Нищо не ни кара да я обясним като фантазия на детето, а и това едва ли е възможно.
Възниква следният въпрос. Имаме ли право да виждаме сексуално възбуждане в спонтанното уриниране на стоящото момче по времето, когато наведеното момиче мие пода? В такъв случай това възбуждане ще бъде свидетелство за влиянието на предишното впечатление, което би могло да произлиза от действително съществувалата „първична сцена“ също толкова, колкото и от наблюдението над животните, направено две години и половина по-рано. Или всичко това е било напълно невинно, напикаването на детето — чиста случайност, и цялата тази сцена е била сексуализирана в спомените едва впоследствие, след като е било открито значението на подобни пози.
Няма да рискувам да дам категоричен отговор. Трябва да кажа, че смятам за голяма заслуга на психоанализата самата постановка на такъв въпрос. Но не мога да отрека, че сцената с Груша и ролята, която се наложи да изиграе в анализа, както и влиянието й в живота по-лесно, и по-пълно ще се обяснят, ако в дадения случай приемем „първичната сцена“ за реална, въпреки че в други случаи тя би могла да се окаже фантазия. Всъщност в нея няма нищо невъзможно. Допускането на нейната реалност много добре се връзва с възбуждащото влияние на наблюдението над животни, за което говорят овчарските кучета в картината на съновидението.
Преминавам от това неудовлетворително заключение към разбор на въпроса, който се опитвах да реша в моите „Лекции по увод в психоанализата“. Самият аз бих искал да зная дали „първичната сцена“ при моя пациент е била фантазия или реално преживяване, но взимайки под внимание други подобни случаи, ми се налага да кажа, че всъщност решаването на този въпрос изобщо не е важно. Сцените на наблюдаване на сексуалното общуване на родителите, прелъстяването в детските години, заплахите от кастрация представляват несъмнено унаследено психично достояние, филогенетично наследство, но могат също така да бъдат и придобити в резултат на лично преживяване. При моя пациент прелъстяването от страна на сестрата е било неоспорима реалност. Защо да не допуснем същото и за наблюдаването на коитуса между родителите?
В първичната история на неврозата виждаме, че детето прибягва до това филогенетично преживяване само в случаите, когато неговото лично преживяване е недостатъчно. Празнините в индивидуалната истина то запълва с историческа истина, на мястото на собствения си опит поставя опита на предците. Аз съм напълно съгласен с Юнг,* че съществуването на подобно филогенетично наследство трябва да се признае, но мисля, че не е правилно в обясняването да се прибягва до филогенезата, без предварително да се изчерпят всички възможности на онтогенезата. Не разбирам защо на най-ранния детски период упорито се отрича онова значение, което охотно се приписва на най-ранната епоха от историята на предците ни. Не мога да не призная, че филогенетичните мотиви и продукции се нуждаят от обяснение, което в редица случаи могат да им дадат преживяванията от индивидуалното детство. И в края на краищата не бих се учудил, ако същите условия, съхранявайки се, органически създават у всеки поотделно това, което някога в далечни времена (тези условия) са създали и предали по наследство като предразположеност към лично придобиване (на същия опит).
[* „Психология на несъзнаваните процеси“ (1917), труд, който вече не е можел да окаже влияние на моите „Лекции“.]
Към интервала от време между „първичната сцена“ и съблазняването трябва да бъде отнесен и немият ратай, който за детето е бил заместител на бащата, така както Груша е била заместител на майката. Предполагам, че тук не е правилно да се говори за тенденция към унижаване, въпреки че и двамата родители се оказват заменени от прислугата. Детето не обръща внимание на социалните различия, които за него имат все още малко значение, и поставя на едно ниво с родителите си дори незначителни по своето положение хора. Достатъчно е само и те да проявяват по отношение на него същата любов, както и родителите. Също толкова малко значение тази тенденция има при замяната на родителите с животни, ниската оценка за които е съвършено чужда за детето. Независимо от такова унижение за замяна на родителите се взимат също така и чичовци и лели, както доказват нееднократните спомени на моя пациент.
Към това време се отнасят и смътните сведения за фазата, в която той е искал да яде само сладки неща. Дори се страхували за живота му. Разказвали му за чичо му, който също така не искал да яде и умрял млад от изтощение. Той бил чувал също така, че на три месеца бил толкова болен (възпаление на белите дробове?), че вече му били приготвили бял саван. Успели да го наплашат и той отново започнал да се храни. В по-късна детска възраст той дори преувеличавал това си задължение, сякаш за да се предпази от заплашващата го смърт. Страхът от смъртта, който събудили тогава у него, за да го защитят, по-късно отново се проявява, когато майката го предупреждава за опасността от дизентерия. А още по-късно той провокира пристъп на натрапчива невроза. На друго място ще се опитаме да изследваме нейния произход и значение.
Бих искал да придам на смущенията в приемането на храната значението на първо невротично заболяване, тъй като нарушеното приемане на храна, фобията от вълка, натрапчивата набожност оформят съвършения ред на детските заболявания, които повличат след себе си предразположението към невротично заболяване в периода след настъпване на половата зрялост. Могат да ми възразят, че не малко деца са подложени на подобни нарушения от рода на временното нежелание да се хранят и фобията от животни. Но аз съм много доволен от този аргумент. Готов съм да твърдя, че всяка невроза на възрастния се изгражда върху детска невроза, която обаче невинаги е достатъчно интензивна, за да бъде забелязана и да се открие в нея заболяването. Теоретичното значение на инфантилната невроза за разбирането на заболяванията, които ние смятаме за неврози и искаме да обясним само с влиянието на по-късен период от живота, само се увеличава от това възражение. Ако нашият пациент освен нарушеното поемане на храна и фобията от животни не беше получил и натрапчива набожност, то историята на неговото детство малко щеше да се отличава от историята на другите деца и ние щяхме да се лишим от ценен материал, който би могъл да ни предпази от лесно допустими грешки.
Анализът щеше да бъде неудовлетворителен, ако не бях обяснил онези оплаквания, с които пациентът определяше своето заболяване. Те гласяха, че за него светът като че ли е обвит в завеса, и психоаналитичният опит отрича възможността тези думи да нямат значение, а формулировката да е просто случайна. Тази завеса се разкъсваше — по удивителен начин — само тогава, когато след клизма изпражненията минаваха през задното отвърстие. Тогава той отново се чувстваше добре и за кратко време светът му изглеждаше ведър. Изясняването на значението на тази „завеса“ се придвижваше също толкова трудно, колкото и изясняването на страха от пеперудата. Страховете му не се ограничаваха само със завесата, тя се разсейваше, пораждайки усещане за сумрачност и други неуловими неща.
Едва малко преди завършването на лечението той си спомни, че е чувал, че е дошъл на бял свят „в риза“. Затова винаги се е мислел за голям късметлия, с който не може да се случи нищо лошо. Тази увереност го напусна едва когато беше принуден да се съгласи, че гонореята уврежда много зле неговото здраве. Този удар по неговия нарцисизъм го сломи. Ще кажем, че с това той репродуцира действието на механизма, който веднъж вече е играл определена роля при него. И фобията от вълка възниква у него тогава, когато се сблъсква с възможната кастрация, а той очевидно поставя гонореята на едно ниво с кастрацията. Следователно щастливата „риза“ е завесата, която го крие от света и света — от него. Неговото оплакване представлява замаскирана фантазия желание, тя го рисува отново в майчината утроба. Чрез тази фантазия наистина се осъществява бягство от света. Тя може да бъде формулирана по следния начин: аз съм толкова нещастен в живота, че трябва отново да се върна в утробата на майка си.
Какво значение има фактът, че тази символична — при раждането реална — завеса се разкъсва в момента на изпражнението след клизмата, че именно при това условие болестта го напуска? Общата взаимовръзка между явленията ни дава възможност да отговорим. Когато завесата на раждането се разкъсва, той започва да вижда света и отново се ражда. Изпражненията представляват дете, което вторично се появява за щастлив живот. Именно това е фантазията за възраждането, върху която Юнг привлече вниманието и на която той отреди такова господствуващо място в желанията на невротиците.
Би било прекрасно, ако всичко свършваше дотук. Някои особености на ситуацията и изискванията за необходима връзка с конкретната история на живота ни карат да продължим тълкуването. Условията на прераждането изискват клизмата да му бъде правена от мъж (по-късно по необходимост той самият заменя този мъж). Това може да означава само че той отъждествява себе си с майката, бащата бива заменен от мъжа, който прави клизмата, клизмата повтаря акта на съвкуплението, чийто плод е детето изпражнение — отново той самият. Фантазията на прераждането отново е свързана с условието за сексуално удовлетворение от мъж. Следователно значението на всичко това е следното: само ако се постави в положението на жена, заменяйки майката, за да получи удовлетворение от бащата и да му роди дете, той ще се освободи от своята болест. Фантазията на прераждането тук е била само преобърнато, подложено на цензура преиздание на хомосексуалната фантазия желание.
Ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че в това условие на своето оздравяване болният само възпроизвежда ситуацията на така наречената „първична сцена“. Тогава той искал да подмени майка си. В тази сцена, както вече предположихме по-рано, той е създал сам детето от изпражнения. Той все още е фиксиран, като че ли свързан със сцената, станала решаваща за неговия сексуален живот, чието връщане в нощта на съновидението поставя началото на болестта. Разкъсването на завесата е аналогично на отварянето на очите, на разтварянето на прозореца. „Първичната сцена“ се е превърнала в условие за оздравяването.
Онова, което се изобразява в оплакванията, и онова, което е представено под формата на изключение, може лесно да се съедини в едно цяло, което само в такъв случай открива целия си смисъл. Той иска да се върне в лоното на майката не просто за да се роди отново, а за да може бащата да го завари там по време на коитуса, да му достави удовлетворение и той да роди на бащата дете.
Да бъде роден от бащата, както отначало е мислел той, да бъде сексуално удовлетворен от него, да му подари дете, като при това се откаже от своята мъжественост — с тези желания, изразено на езика на аналната еротика, се затваря кръгът на фиксацията върху бащата. Тук хомосексуалността намира своето най-висше и най-интимно изражение.*
[* Възможното странично тълкуване, че завесата представлява девствена ципа, разкъсваща се при сношението с бащата, не съвпада с условието на излекуване и няма никакво отношение към живота на пациента, за когото девствеността не е имала никакво значение.]
Предполагам, че този пример хвърля светлина върху смисъла и произхода на фантазията за пребиваването в майчиното лоно и прераждането. Фантазията за пребиваването в лоното, както и в нашия случай, е произлязла от привързаността към бащата. Появява се желание да бъдеш в лоното на майката, за да я замениш при коитуса, да заемеш мястото й при бащата. Навярно фантазията за прераждането е винаги отслабена фантазия, така да се каже, евфемизъм на инцестуозното общуване с майката, негово — да използуваме израза на Зилберер — _анагогично_ съкращаване. У пациента възниква желание да се върне към положението, което детето е заемало в гениталиите на майката, при което мъжът се отъждествява с неговия пенис, заменя се от него. Тогава двете фантазии се оказват противоположности, изразяващи желанието за общуване с бащата или с майката в зависимост от мъжката или женската нагласа на даденото лице. Не е изключено в оплакванията и в условията на оздравяване на нашия пациент да са обединени и двете фантазии, т.е. двете инцестуозни желания.
Искам да направя още един опит да изтълкувам последните резултати от анализа по образеца на обясненията на опонентите си. Пациентът се оплаква от своето бягство от света в типичната фантазия за пребиваването в утробата на майката и вижда своето изцеление само в типичния начин на прераждането. Последното той изразява в аналните симптоми в съответствие с преобладаващото у него предразположение. По образеца на аналната фантазия на прераждането той си създава детска сцена, която възпроизвежда неговото желание в архаично-символични изрази. После неговите симптоми се преплитат така, сякаш произтичат от такава „първична сцена“. Той е трябвало да се реши на целия този обратен път, защото се е натъкнал на житейски задачи, чието решаване е било осуетено от неговия мързел, или защото е имал пълното основание да се отнася с недоверие към своята малоценност. Предполагал е, че по такъв начин най-добре ще се защити от унижение. Всичко това би било прекрасно, ако за нещастие на четири години не му се присънил онзи сън, от който започва неговата невроза. Сънят, предизвикан от разказите на дядото за шивача и вълка и тълкуването на който прави необходимо предположението за такава „първична сцена“. В тези дребни, но неопровержими факти за съжаление се разбиват всички онези облекчения, които искат да ни създадат теориите на Юнг и Адлер. Както ми се струва, настоящото положение на нещата говори по-скоро за това, че фантазията за прераждането произхожда от „първичната сцена“, отколкото обратното — че „първичната сцена“ е отражение на фантазията за прераждането. Би могло също да се допусне, че тогава, на четвъртата година от раждането си, пациентът е бил още твърде млад, за да желае да се прероди. Но аз съм принуден да се откажа от този последен аргумент.*
[* Допускам, че този въпрос е най-тънкият в цялото психоаналитично учение. Не се нуждаех от научните съобщения на Адлер и Юнг, за да се замисля критично над възможността утвърждаваните от анализа детски преживявания — изживени в невероятно ранното детство! — да са основани по-скоро на фантазии, съчинени по повод на по-късни случаи, и във всички онези случаи, когато анализът открива влиянието на такова детско впечатление върху по-нататъшния живот, да е необходимо да се допусне проявата на конституционален момент или филогенетично унаследено предразположение. Напротив, нищо друго не предизвикваше у мен повече съмнения, никаква неувереност не ме възпираше от публикуването на моите резултати. Аз пръв открих както ролята на фантазиите за образуването на симптомите, така и „обратното фантазиране“ (пренасяне) в детството на по-късни наблюдения и последващата сексуализация на тези фантазии — никой от опонентите ми не показа това. (Вж. „Тълкуване на сънищата“ и забележката към случая за натрапчива невроза, 1908 г., с. 164 от _Sammlung kleiner Schriften zur Neurosenlehre. III. Folge._) Ако аз все пак продължих да се придържам към своите по-трудни и по-малко приемливи възгледи, то това стана благодарение на аргументите, към които довежда изследователя описаният тук случай или която и да е друга детска невроза и които предлагам на вниманието на читателя.]