Детската душа - Анализ на фобията на едно петгодишно момче - Част 8

b) Епикриза

Имам намерение да изследвам от три гледни точки това наблюдение на развитието и изменението на фобията при петгодишното момче: първо, доколкото то потвърждава правилността на положенията, формулирани от мен през 1905 г. в „Три очерка по теория на сексуалността“; второ, какво дава това наблюдение към разбирането на тази толкова честа форма на болестта; трето, какво можем да извлечем от него за изясняване душевния живот на детето и за критиката на нашите обичайни възпитателни програми.

I

У мен се създава впечатлението, че картината на сексуалния живот на детето, очертаваща се от наблюденията над малкия Ханс, добре се съгласува с изображението, което аз дадох в моята теория за половото влечение въз основа на психоаналитичните изследвания над възрастните. Но преди да премина към изследване на детайлите на това съгласуване, трябва да отговоря на две възражения, които биха могли да възникнат при оценката на този анализ. Първото възражение: може би Ханс е ненормално дете, както се вижда от неговото заболяване, може би той е предразположен към невроза, т.е. — той е мъничък дегенерат, а затова вероятно не е уместно да пренасяме нашите заключения от болното върху здравите деца. На това възражение, което не унищожава, а само ограничава ценността на наблюденията, ще отговоря по-късно. Второто, и по-сериозно възражение, се състои в това, че анализът на детето, проведен от неговия баща, намиращ се под влиянието на моите творчески възгледи, обхванат от моите предпочитания, едва ли може да има някаква обективна ценност. От само себе си се разбира, че детето се поддава на внушение и може би особено от страна на бащата. За да угоди на бащата, то позволява да правят с него всичко като благодарност за това, че толкова много се занимават с него. Естествено е, че всички негови продукции в идеите, фантазиите и сънищата се намират в желаното от бащата направление. Накратко казано, всичко отново е „внушение“, което при детето — в сравнение с възрастния — може лесно да бъде открито.
Чудно, но си спомням времето, когато преди 22 години започнах да участвувам в научните спорове. С каква насмешка тогава по-възрастното поколение от невролози и психиатри се отнасяше към „внушението“ и неговото влияние. Оттогава положението на нещата напълно се промени: противодействието бързо се превърна в готовност да се помогне. И това стана не само благодарение на влиянието, което през тези години придобиха работите на Лебо, Бернхайм и техните ученици, а също и благодарение на направеното откритие, че използуването на модерния термин „внушение“ осигурява по-голяма икономия в процеса на мисленето. Никой не знае и не се мъчи да узнае какво е това внушението, откъде идва и в кои случаи е уместно. Достатъчно е, че всичко неудобно в психичния живот може да се нарече „внушение“.
Не споделям разпространения сега възглед, че детските показания — всички, без изключение — са произволни и не заслужават доверие. В психичното изобщо няма произвол. Недостоверността на показанията при децата е основана на господството на фантазията, при възрастните — на предубежденията. В общи линии и детето не лъже без основание, при него има дори по-голяма любов към истината, отколкото у възрастния. Би било твърде несправедливо по отношение на Ханс да отхвърлим всички негови показания. Може напълно ясно да се види къде под натиска на съпротивата той хитрува или се старае да скрие нещо, къде във всичко е съгласен с бащата (и тези места съвсем не са недоказателствени) и, накрая, къде той, освободен от натиска, стремително съобщава всичко, което за него представлява вътрешна истина и което до този момент е знаел само той. По-голяма достоверност не дават и показанията на възрастните.
Може все пак да се съжалява, че никое изложение на психоанализата не предава впечатленията, които получаваш от нея, и че окончателната убеденост никога не настъпва след четенето, а само след личното преживяване. Но този недостатък в еднаква степен е характерен и за анализите на възрастните.
Родителите представят Ханс като весело, откровено и сърдечно дете. Такъв той е бил и в действителност, съдейки по възпитанието, което му дават и което изключва нашите обичайни педагогически грешки. Докато във веселата си наивност Ханс е провеждал своите изследвания, без да подозира възможната поява на конфликти, той ги е съобщавал без задръжки, затова наблюденията от периода до появата на фобията може да бъдат приемани без никакво съмнение. В периода на заболяването и по време на психоанализата у него възниква несъответствие между това, което казва, и това, което мисли. Причина за това отчасти е фактът, че у него се натрупва прекалено много несъзнаван материал, за да може той веднага да го овладее, а отчасти и влиянието на вътрешните задръжки, произтичащи от неговите отношения с родителите му. Твърдя напълно безпристрастно, че и тези последни затруднения не са били по-големи от затрудненията при възрастните.
Разбира се, при анализа на Ханс трябваше да се кажат много от нещата, които той сам не умееше да изрече, да му се внушат мисли, които при него още не бяха успели да се появят. Вниманието му трябваше да се насочва в желаната от бащата посока. Всичко това наистина понижава доказателствената сила на анализа, но така се постъпва при всички психоанализи. Психоанализата не е научно, освободено от тенденциозност изследване, а терапевтичен способ, сам по себе си той не доказва, а само променя нещата. Всеки път по време на психоанализата лекарят дава на пациента очакваните съзнателни представи, с помощта на които той би могъл да разпознае несъзнаваното и да го възприеме един път в по-голям, друг път в по-скромен размер. В едни случаи се изисква по-голяма поддръжка, а в други — по-малка. Никой не може да мине без подобна поддръжка. Онова, с което пациентът може сам да се справи, е само лекото разстройство, а не неврозата, която е напълно чужда на нашето Аз. За да се надвие такава невроза, е нужна помощта на друг, и неврозата е излечима само ако този друг е в състояние да помогне. Ако в самата същност на психозата лежи отвръщане от „другия“, както това явно е характерно за състоянието на _dementia praecox_ (ранното слабоумие), то такива психози, въпреки нашите усилия, ще се окажат неизлечими. Може да се допусне, че вследствие на слабо развитие на интелектуалната си система детето се нуждае от особено интензивна помощ.
Но всичко, което лекарят съобщава на болния, произтича от аналитичния опит и ако лекарската намеса фиксира и отстранява патогенния материал, то самият този факт може да се счита за достатъчно убедителен.
И все пак по време на анализа нашият малък пациент проявява достатъчно самостоятелност, за да можем да го оправдаем относно обвинението за „внушаемост“. Както и всички деца, той прилага детските си сексуални теории към своя материал без каквато и да било външна подбуда. Тези теории са твърде далече от възрастния. В този случай аз дори направих пропуск, като не предупредих бащата, че пътят към темата за раждането минава през екскременталния комплекс. И това, че вследствие на моята прибързаност се стигна до затъмнение на част от анализа, бе добро доказателство за неподправеността и самостоятелната мисловна дейност на Ханс. Той изведнъж прояви интерес към екскрементите, докато бащата, подозиран във внушаване, още не е знаел какво ще излезе от това. Толкова малко зависеше от бащата и развитието на двете фантазии за водопроводчика, които произлизаха от отдавна придобития „кастрационен комплекс“. Тук трябва да си призная, че от теоретичен интерес аз напълно скрих от бащата предположението си за тази връзка, за да не отслабя силата на това толкова трудно постигано доказателство.
При по-нататъшното задълбочаване в детайлите на анализа ние ще срещнем още много нови доказателства за независимостта на нашия Ханс от „внушенията“. Тук обаче аз поставям точка на обсъждането на първото възражение. Зная, че нашият анализ няма да убеди онези, които не искат да бъдат убедени, и продължавам обработката на тези наблюдения за читателите, които вече са имали случай да се убедят в обективността на несъзнавания патогенен материал. Не мога да не изразя приятната увереност, че техният брой ще нараства.