Детската душа - Бият детето“: принос към познанието за произхода на сексуалните извращения*

I

Фантастичната представа „бият детето“ поразително често се среща в признанията на лица, потърсили аналитично лечение по повод на своята истерия или невроза от натрапчиви състояния. Твърде характерно е, че тя е налице често и при други хора, които не са принудени да вземат подобно решение под влиянието на някое заболяване.
С тази фантазия са свързани усещанията за удоволствие, заради които тя безброй пъти се е възпроизвеждала или все още се възпроизвежда (от нашите пациенти). Като правило кулминация на представената ситуация почти винаги се оказва онанистичното самозадоволяване, което отначало се извършва по волята на фантазиращия, но след това, преодолявайки неговата съпротива, придобива до известна степен и натрапчив характер.
Признаването на тази фантазия се прави колебливо, споменът за нейната първа поява е неясен, аналитичната трактовка на проблема се сблъсква с недвусмислена съпротива, срамът и чувството за вина при това се възбуждат вероятно по-силно, отколкото при сходни съобщения, отнасящи се до спомените за първоначалния сексуален живот.
Накрая може да се констатира, че първите фантазии от подобен род са се оформяли в много ранен период, определено преди постъпването в училище, още на петата или шестата година от живота. Когато впоследствие детето вижда в училище как учителите бият другите деца, това преживяване отново пробужда тези фантазии, ако те вече са заспали, или ги засилва, ако са все още налице, като по забележителен начин видоизменя тяхното съдържание. От този момент и занапред бият „неопределено много“ деца. Влиянието на училището е толкова ясно, че пациентите отначало се опитват да отнесат своите фантазии за биенето изключително към впечатленията от ученическия период, който започва от шестгодишна възраст. Но този опит винаги се оказва несъстоятелен: фантазиите са налице още преди този период.
Когато в по-горните класове биенето на децата се прекратява, неговото въздействие все повече се замества от впечатленията, получавани от четенето, което бързо придобива голямо значение. Що се отнася до моите пациенти, почти винаги ставаше въпрос за едни и същи достъпни младежки книги, от чието съдържание фантазията за биенето черпеше нови импулси: така наречената _Bibliothèque rose_,* „Чичо Томовата колиба“ и други подобни. Състезавайки се с тези съчинения, собствената фантазия на детето започва да продуцира цял набор от ситуации и институции, в които бият децата заради тяхното лошо поведение и палавост, наказват ги по един или друг начин.
[* Известна поредица от книги на мадам дьо Сегюр (1799–1874).]
Тъй като фантастичната представа „бият детето“ е била заредена с интензивно удоволствие и е водела до акт на автоеротично задоволяване, можеше да се очаква, че за източник на сходна наслада е служело също така и наблюдаването на начина, по който в училище бият друго дете. Това обаче никога не се случваше. Присъствието на реални сцени на побой в училище и преживяванията, свързани с тях, предизвикват у наблюдаващото дете явно някакво смесено чувство на особена възбуда, примесена с доста голяма степен отхвърляне (_Ablehnung_). В редица случаи реалното преживяване на сцените се възприема като нетърпимо. Впрочем, и при рафинираните фантазии от по-късните години действува условието на наказваните деца да не се причинява никаква сериозна вреда.
Ние трябва да се запитаме какво съотношение съществува между значимостта на фантазията за биенето и онази роля, която в семейното възпитание реалното телесно наказание би могло да има за детето. Натрапващото се предположение, че тук би могло да е в сила обратнопропорционалната зависимост, не може да бъде доказано поради едностранчивостта на нашия материал. Хората, които ни доставяха материал за този анализ, много рядко са били бити в детството си — не може да се каже, че са ги възпитавали само с пръчката. Естествено всяко от тези деца в един или друг случай е имало възможност да опита превъзхождащата физическа сила на своите родители или възпитатели, а това, че във всяко детско общество разправиите и пердахът между децата са често явление, изобщо не трябва да се има предвид.
Нашето изследване имаше нужда от повече сведения за тези ранни и елементарни фантазии, които явно се дължат на влиянието на ученическите впечатления и четенето в този период. Кой е биел детето? Самият фантазиращ или някой друг? Възрастен ли? Кой именно? Или детето си е фантазирало, че то самото бие някое друго дете? Ние не получихме никакви сведения, които да хвърлят светлина върху всички тези въпроси. Винаги стигахме до един и същ плах отговор: „Не зная нищо повече за това; детето просто го бият.“
Справките относно пола на битото дете имаха по-голям успех, но и те не внесоха някаква яснота. Понякога ни отговаряха следното: „Винаги само момчета“ или „Само момичета“; най-често отговорът гласеше следното: „Не зная“ или: „Няма значение“. Това, което имаше значение за изследователя — фиксирането на някакво устойчиво съотношение между пола на фантазиращия и пола на бития, — не можеше да бъде фиксирано. Понякога в съдържанието на фантазията се откриваше още един съществен детайл: „Бият малкото дете по голото дупе“.
В дадените обстоятелства отначало дори не можехме да решим дали да обозначим присъединяващото се към фантазията за биенето удоволствие като садистично, или пък като мазохистично.

II

Да се разбере такава фантазия, възникваща в ранната детска възраст явно в резултат на някакви случайни влияния и запазвана по-късно за получаване на автоеротично удовлетворяване, в съответствие с нашите предишни възгледи е възможно само в случай че тук става дума за някаква първична черта на извратеност. Един от компонентите на сексуалната функция е изпреварил друг, преждевременно е станал самостоятелен, фиксирал се е и в резултат на това се е отклонил от по-късните процеси на развитие, свидетелствувайки с това за някаква особена, ненормална конституция на личността. Ние знаем, че не е задължително подобна инфантилна извратеност да се запази през целия живот, по-късно тя може да бъде подложена на изтласкване, може да бъде заместена с едно или друго реактивно образувание или да се преобрази под въздействието на сублимацията. (Но е възможно сублимацията да има своето начало в някакъв особен процес, който се задържа от изтласкването.) Но когато тези процеси липсват, извратеността се запазва и в зряла възраст, и там, където при възрастните срещаме някакво сексуално отклонение — перверзия, фетишизъм, инверсия, — там ние с пълно право очакваме посредством амнезичното изследване да открием в периода на детството подобно фиксиращо събитие. А и доста преди появата на психоанализата такива изследователи като Бине* отнасяха странните сексуални отклонения на зрялата възраст към подобни впечатления от същата пет- или шестгодишна възраст. Впрочем, при това ние се натъквахме на ограниченията на нашето схващане, тъй като фиксиращите впечатления бяха лишени от каквато и да било травматична сила, в по-голямата си част те бяха банални и изобщо не възбуждаха другите индивиди. Невъзможно беше да се каже защо именно върху тях се бяха фиксирали сексуалните стремежи. Но тяхното значение можеше да се търси именно в това, че те даваха — макар и случаен — повод за фиксиране на преждевременен и готов за изблик сексуален компонент, и ние трябваше да се подготвим за това, че тънката верига на каузалната връзка се прекъсваше някъде преждевременно. Именно вродената конституция като че ли отговаряше на всички изисквания за (обяснение) на подобна точка на прекъсване.
[* Алфред Бине (1857–1911), фр. психолог.]
Ако откъсналият се преждевременно сексуален компонент има садистичен характер, то въз основа на вече постигнатите от нас знания ние можем да очакваме, че в резултат на неговото по-късно изтласкване ще се създаде предразположеност към невроза от натрапчиви състояния. Не може да се каже, че резултатът от нашите изследвания противоречи на това. Между шестте случая, върху чието обстойно изучаване е изградена тази статия (четири жени и двама мъже), има случаи на натрапчиви състояния — един доста тежък, опасен за живота, и един средно тежък, достъпен (за терапевтично) въздействие, а също така и трети, при който имаше отделни явни черти на невроза от натрапчиви състояния. Четвъртият случай обаче беше чиста истерия, с болки и затормозяване, а в петия случай човекът се обърна за помощ към аналитика само заради нерешителността си, от която той страдаше в живота, и грубата клинична диагностика или изобщо не би класифицирала този случай, или би се отървала от него, лепвайки му етикета „психостения“. Подобна статистика изобщо не би трябвало да ни разочарова, защото, първо, ние знаем, че не всяка предразположеност задължително се развива след това в болест, и, второ, ние имаме право да се задоволим с обяснението на това, което е налице, като изобщо не се опитваме да изясняваме защо нещо _не_ е станало.
Нашите сегашни познания биха ни позволили да проникнем в разбирането на фантазиите на биенето. Съмнението, че с това проблемът не се изчерпва, дразни мозъка на лекаря аналитик, особено когато трябва да признае, че в по-голямата си част тези фантазии остават настрани от общото съдържание на неврозата и не заемат подобаващо място в нейната структура. Но обикновено, както зная от собствен опит, подобни съмнения се отхвърлят с голяма охота.

III

Строго казано — а защо да не разгледаме това с нужната сериозност? — само онова аналитично усилие, което успява да отстрани амнезията, обгръщаща при възрастния човек знанието за детския му живот (т.е. от две до пет години), заслужава признание в качеството си на коректна психоанализа. В средата на аналитиците за това не може да се говори твърде високо и твърде често. Мотивите, които ни карат да не се съобразяваме с подобно нещо, естествено са разбираеми. Желателно е полезните резултати да бъдат постигнати в къси срокове и с най-малко усилия. Но в настоящия момент за всеки от нас теоретичното познание е несравнимо по-тежко, отколкото терапевтичния резултат, и онзи, който пренебрегва анализа на периода на детството, задължително изпада в голяма заблуда. Това подчертаване на значението на най-ранните преживявания не обуславя подценяването на по-късните жизнени впечатления, които достатъчно ясно се изразяват при анализа от самия болен. Не някой друг, а лекарят трябва да повдигне покривалото от истинското значение на детството.
Периодът на детството от две до четири или пет години е времето, през което вродените либидинозни фактори за пръв път се пробуждат под влияние на едни или други преживявания и се свързват с определени комплекси. Разглежданите тук фантазии за биенето се появяват едва в края на този период или след неговото приключване. По такъв начин те могат естествено да имат някаква предистория, да търпят известно развитие, да съответствуват на крайния резултат, а не на началната си изява.
Това предположение се потвърждава от анализа. Последователното му прилагане позволява да се изясни, че фантазиите за биенето имат доста сложна история на развитие, в хода на което много неща нееднократно се променят: отношението им към фантазиращото лице, техният обект, съдържание и значение.
За да ни бъде по-лесно да проследим тези превръщания, на които е подложена фантазията за биенето, ще си позволя да разгранича своето описание на лицата от женски пол, които и без това (четири от шест) са болшинството в моя материал. Освен това с фантазията за биенето при мъжете е свързана и друга тема, която в настоящата статия бих искал да избегна. При това ще се опитам да систематизирам не повече от това, което е необходимо за средностатистическия случай. И дори по-нататъшното наблюдение да предостави впоследствие по-голямо разнообразие от случаи, аз все пак съм уверен, че съм успял да схвана едно типично и не съвсем рядко срещано събитие.
И така, първата фантазия за биенето при момичетата трябва да бъде отнесена към периода на ранното детство. Някои неща в нея остават неопределени, като че ли безразлични. Оскъдните сведения, получавани от пациентите при тяхното първо съобщение „бият детето“, като че ли се оправдава с фантазията на тази (фаза). Но затова пък една друга черта се откроява доста ясно, и то по един и същ начин, а именно — фантазиращото дете никога не се появява в ролята на битото, като правило това е някое друго дете, най-често — братче или сестриче, ако има такива. Тъй като то може да е както момче, така и момиче, не може да бъде констатирано никаква устойчива зависимост между пола на фантазиращото и битото дете. По такъв начин фантазията определено не е мазохистична. Тя би могла да се нарече садистична, но ние нямаме право да изпускаме от внимание обстоятелството, че фантазиращото дете никога не се появява и в качеството си на биещ. За последния може да се твърди само това, че той не е друго дете, а някакъв възрастен. По-късно недвусмислено се признава, че този неопределен възрастен е бащата (на момичето).
И така, тази първа фаза на фантазията за биенето напълно се предава от следното положение: _„Бащата бие детето.“_ Бих издал много от съдържанието (на фантазията), което тепърва ми предстои да разкрия, ако вместо това кажа: „Бащата бие детето, _което аз мразя_“. Между другото, може да се колебаем относно това, дали на този предварителен стадий от по-късната фантазия за биенето трябва да придаваме характера на някаква „фантазия“ въобще. Може би по-скоро става въпрос за някакви спомени за подобни събития, на които (пациентите) са били свидетели, за желания, които имат в основата си едни или други поводи, но тези съмнения нямат никакво значение.
Между първата и следващата фаза са налице значителни промени. Макар че ролята на биещия, както и преди, се изпълнява от бащата, ролята на бития сега като правило се изпълнява от самото фантазиращо дете. Сега фантазията има подчертано хедонистичен характер и е изпълнена с важно съдържание, с изясняването на чийто произход ще се заемем по-късно. Сега тя е изразена с думите: _аз съм бит от бащата_. Фантазията има несъмнено мазохистичен характер.
Тази втора фаза е най-важната от всички и повече от другите е обременена от нежелателни последствия. Но за нея в известен смисъл може да се каже, че никога не съществува реално. В нито един от случаите не си я спомнят, тя така и не е успяла да проникне до съзнанието. Тя представлява аналитична конструкция, но от това нуждата от нея не намалява.
Третата фаза прилича на първата. Нейното словесно изразяване е известно от съобщението, направено от пациентката. Бащата никога не се появява като лицето, което бие, то (лицето) или е неопределено, както в първата фаза, или по типичен начин се замества с друг, който приема ролята на бащата (учителя например). Самото фантазиращо дете повече не се появява във фантазията за биенето. На моите настойчиви въпроси относно това пациентките отговарят само следното: „Аз вероятно само наблюдавам.“ Вместо едното дете, което бият, сега в повечето от случаите са налице много деца. Най-често бити (във фантазиите на момичетата) са момчетата — но не и техни познати. Поначало простата и монотонна ситуация на биенето сега може да се модифицира по най-разнообразен начин и да се разкрасява, а самият бой — да бъде заместен от наказания и унижения от друг тип. Но същественото, което отличава и най-простите фантазии в тази фаза от фантазиите в първата фаза и което я свързва с междинната фаза, е следното: сега фантазията е носителка на силна и недвусмислена сексуална възбуда и като такава способствува за достигането на онанистично задоволяване. Но точно това е и загадъчното: по какви пътища садистичната до този момент фантазия за това, че някакви непознати момчета са бити, от този момент получава като иманентна собственост либидинозните стремежи на малкото момиченце?
Не крием и това, че взаимовръзката и последователността на трите фази от фантазията за биенето до този момент оставаха напълно неизяснени.

IV

Ако приложим анализа към онези ранни времена, към които се отнася фантазията за биенето и от които тя се извлича с помощта на спомените, той ще ни покаже дете, обхванато от импулсите на своя родителски комплекс.
Малкото момиченце с нежност фиксира чувствата си върху бащата, който очевидно е направил всичко, за да завоюва нейната любов и с това посява семето, от което ще поникне нагласата на омраза и съперничество по отношение на майката, нагласа, която все пак остава в потока на нежната привързаност към нея. С течение на годините тази нагласа може би става все по-силна и е осъзнавана все по-ясно, или пък дава тласък за развитието на някаква твърде реактивна любовна привързаност към майката. Но фантазията за биенето не е свързана с отношението към майката. В детската стая има и други деца, по-големи или по-малки, които са нежелани поради множество причини, но най-вече поради това, че с тях трябва да делим любовта на родителите. Тези деца биват отблъсквани с цялата неукротима енергия, която е характерна за емоционалния живот на тези години. Ако става въпрос за по-малкото дете, брат или сестра (така беше в три от четирите мои случая), то него не само го мразят, но и го презират, при това по-голямото дете е принудено да гледа как най-малкото дете привлича към себе си лъвския пай от нежността, която заслепените от обич родители винаги са готови да дадат на най-малкия. Скоро става ясно, че биенето, дори и да не боли толкова много, означава за детето унижение и отказ да му се даде любов. По такъв начин не едно дете, което е мислело, че се е стабилизирало в непоколебимата любов на своите родители, с един-единствен шамар се е сгромолясвало от небесата на въображаемото си всемогъщество. Следователно представата, че бащата бие това омразно дете, доставя удоволствие напълно независимо от това, дали наистина е наблюдаван факт на биене. Тя означава следното: „Бащата не обича другото дете, _той обича само мен_.“
Такова е следователно съдържанието и значението на фантазията за биенето в нейната първа фаза. Тя явно удовлетворява ревността на детето и се намира в зависимост от неговия любовен живот, но тя също така е сериозно подкрепена и от егоистичните интереси, на детето. Следователно остава въпросът, имаме ли право да я обозначим като чисто „сексуална“; ние не се осмеляваме да я наречем и „садистична“. Известно е, че всички признаци, върху които сме свикнали да основаваме своите дистинкции, обикновено стават неясни, когато са близо до източника. Така че това явно напомня за предсказанието на трите орисници от „Макбет“:* [фантазията не е] нито отчетливо сексуална, нито дори садистична, а представлява материал, от който по-късно би трябвало да възникнат и двете неща. Обаче нито един от случаите не дава основание да се предполага, че вече тази първа фаза на фантазията служи за целите на онази възбуда, която детето се учи да снема чрез използуването на гениталиите в онанистичния акт.
[* Ти по-малък си от Макбет, но и по-голям. Нещастен, но от него по-щастлив. Родоначалник на крале си ти, но крал не си (_Макбет_. Акт I, Сцена 3).]
В този преждевременен избор на обекта на инцестуозна любов сексуалният живот на детето явно достига степента на гениталната организация.* В случаите с момчета това се доказва по-лесно, но и при момичетата то е неоспоримо. Над либидинозните стремежи на детето господствува нещо като предусещане за окончателните и нормални сексуални цели. Уместно е да бъде изразено удивление откъде се взима то, но ние имаме право да го приемем като доказателство, че гениталиите вече са започнали да играят своята роля в процеса на възбуждане. Желанието да има дете от майката винаги е налице у момчето, желанието да има дете от бащата неизменно се среща при момичето, и то при пълната неспособност да бъде внесена яснота (от страна на детето) по въпроса, по какъв начин подобно желание може да бъде изпълнено. Това, че гениталиите би трябвало да имат някакво отношение към този въпрос, за детето като че ли е несъмнено, въпреки че неговите разсъждения могат да го накарат да търси същността на предполагаемата интимност между родителите и в отношения от друг тип — например че те спят заедно и т.н., и това съдържание може да се долови в словесните представи по-лесно, отколкото смътното съдържание, което е свързано с гениталиите.
[* По-късно в работата си „Някои психични следствия от анатомичното полово различие“ (1925, Gesammelte Werke, Bd. 14) Фройд отново се опитва да осмисли тази първа фаза на фантазията за биенето въз основа на неотдавна въведеното в психоаналитичната теория понятие _„завист заради пениса“_, която се основава на ревността изобщо като черта на женския характер: „Докато все още не ми беше ясен този източник на ревност и аз се занимавах с разглеждането на фантазията «бият детето», която толкова често се среща при момичетата, аз построих първата й фаза, значението на която се състоеше в това, че другото дете, съперникът, навличащ си ревността, трябва да бъде бито. Тази фантазия ни се представя като някакъв остатък от _фалосната фаза_ при момичетата. Удивителната скованост, която ме порази при тази монотонна формула «бият детето», допуска и още едно особено тълкуване. Детето, което бият или милват, в крайна сметка не е нещо друго, а самият клитор, така че на най-ниско равнище това съобщение ще съдържа в себе си признание за мастурбация, която е останала свързана със съдържанието на тази формула, водейки началото си от фалосната фаза и продължавайки през по-късните етапи от живота“ (S. 26).]
Но идва времето, когато тези крехки цветенца са попарени от сланата: нито едно от инцестуозните влюбвания не може да избегне съдбата на изтласкването. Те са подложени на изтласкване с едни или други външни поводи, които могат да бъдат проследени и които предизвикват някакво разочарование, от неволни обиди, нежелано раждане на нов брат или сестра, което се възприема като измяна, или пък без подобни поводи, отвътре, вероятно единствено поради обикновена липса на финал, към който те твърде дълго са се стремели. Не можем да не признаем, че тези поводи не са истинските причини, но подобни любовни предпочитания все някога трябва да отмрат и ние не можем да кажем защо. Най-вероятно е те да угасват, защото времето им изтича, защото децата преминават в някаква нова фаза на развитие, в която те трябва да повторят изтласкването на инцестуозния избор на обекта, извършило се вече в човешката история, така както преди това те са били принудени да осъществят подобен избор (срв. _съдбата_ в мита за Едип). Това, което подсъзнателно съществува като психичен резултат от инцестуозните любовни импулси, не се възприема от съзнанието на новата фаза, а осъзнатото в тях отново се изтласква. Едновременно с този процес на изтласкване се появява и чувството за вина — неговият произход също така е неизвестен, но без каквито и да било съмнения то е свързано с тези инцестуозни желания и е обосновано от тяхното продължаване в сферата на несъзнаваното.*
[* Продължението вж. в работата „Разпадането на Едиповия комплекс“ (1924).]
Фантазията от периода на инцестуозната любов гласи следното: „Той (бащата) обича само мен, а не другото дете, защото него го бие.“ Чувството за вина не може да намери по-жестоко наказание от инверсията на този триумф: „Не, той не те обича, след като те бие.“ По такъв начин фантазията от втората фаза, [в която фантазиращото дете] само` е бито от бащата, би могла да се окаже непосредствен израз на чувството за вина, в основата на което сега лежи любовта към бащата. Следователно тя се е превърнала в мазохистична. Доколкото ми е известно, винаги става така, че съзнанието за вина се оказва онзи фактор, който превръща садизма в мазохизъм. Но с това съдържанието на мазохизма не се изчерпва. Съзнанието за вина не може еднолично да завладее полето, нещо трябва да остане и за любовния импулс. Да си спомним, че става въпрос за деца, при които садистичният компонент е успял да излезе на преден план преждевременно и изолирано благодарение на конституционални причини. Не бива да оставяме тази гледна точка. Именно при тези деца лесно може да се осъществи връщане към догениталната, садистично-анална организация на сексуалния живот. Когато едва достигнатата генитална организация е поразена от изтласкването, оттук произтича не само това, че всяка психична представа за инцестуозна любов става — или остава — несъзнавана, но също и фактът, че самата генитална организация претърпява известно регресивно понижение. „Баща ми ме обича“ се е разбирало в генитален смисъл; регресията го превръща в „Баща ми ме бие (аз съм бит от бащата)“. В биенето си дават среща чувството за вина и еротиката; _то е не само наказание заради забраненото генитално отношение, но и негово регресивно заместване_ и от този последен източник черпи сили либидинозната възбуда, която от този момент се съединява плътно с него и намира отдушник в онанистичния акт. Именно в това се състои същността на мазохизма.
Фантазията от втората фаза, [в която фантазиращият] е бит от бащата, като правило остава несъзнавана, явно вследствие на интензивността на изтласкването. Но аз не намирам обяснение за това, че у един от моите шестима пациенти (мъж) беше налице съзнателен спомен за нея. Този сега възрастен мъж ясно е запазил в паметта си обстоятелството, че по време на онаниране си е представял, че майка му го бие. Впрочем той често заменяше своята собствена майка с майките на своите съученици или с други жени, които по нещо приличаха на нея. Не бива да се забравя, че при трансформацията на инцестуозната фантазия на момчето в съответствуващата й мазохистична фантазия е налице едно превръщане в повече от трансформациите при момичетата, а именно — заместване на активността с пасивност, и това „в повече“, преувеличаващото изопачаване, може да защити фантазията и да не й позволи да остане несъзнавана в резултат на изтласкването. По такъв начин в осъзнаването на вината вместо изтласкване е налице достатъчно много регресия; в женските случаи осъзнаването на вината — може би по-взискателно само по себе си — би било умиротворено единствено от взаимодействието на двата фактора (регресията и изтласкването).
В два от четирите мои случая при жените над мазохистичната фантазия за биенето се бе образувала изкусна, доста значима за живота на пациентките ми надстройка от дневни мечти, на която се падаше функцията да им осигуряват възможност да изпитват чувство на удовлетворена възбуда дори и при отказа от онанистичния акт. В един от тези случаи съдържанието (да бъдеш бит от бащата) се бе изхитрило отново да проникне в съзнанието, когато собственото Аз [на фантазиращата] беше станало неузнаваемо благодарение на леко замаскиране. Героят на тези измислици като правило беше бит от бащата, а по-късно — само наказван, унижаван и т.н.
Аз обаче още веднъж повтарям: като правило фантазията остава несъзнавана и трябва да бъде реконструирана само чрез анализ. Това навярно позволява да признаем, че са прави пациентките, които са склонни да си спомнят, че онанизмът при тях се е появил преди фантазията за биенето от третата фаза (сега ще поговорим и за нея); тя като че ли се е прибавила едва по-късно, може би под влияние на впечатленията от училищни сцени (биене на деца). Всеки път, когато приемахме на доверие тези сведения, ние бяхме склонни да допуснем, че онанизмът първоначално се е намирал под влиянието на несъзнавани фантазии, заместени по-късно със съзнателни.
Като подобен заместител (_Ersatz_) ние разбираме в такъв случай известната фантазия за биенето в третата й фаза, т.е. фазата на окончателното й оформяне, когато фантазиращото дете играе ролята най-многото на зрител, а бащата се съхранява в образа на учителя или някой друг началник. Фантазията, която сега е сходна с фантазията от първата фаза, като че ли отново се е върнала в сферата на садизма. Създава се впечатлението, че в положението: „Бащата бие детето, той обича само мен“ акцентът пада върху първата част, след като втората е била подложена на изтласкване. Но садистична е само формата на тази фантазия, докато удовлетворението, което се извлича от нея, носи мазохистичен характер. Нейното значение се състои в това, че тя приема либидния заряд от изтласканата част, а заедно с него и съзнанието за вина, присъединяващо се към съдържанието [на фантазията]. Цялото множество от някакви неопределени деца, които учителят бие, служи само за заместване (_Ersetzung_) на собствената личност [на фантазиращото дете].
Тук за първи път се появява и нещо като постоянство на пола при обслужващите фантазията лица. Децата, които ги бият, почти винаги са момчета — както във фантазиите на момичетата, така и във фантазиите на момчетата. Тази характерна черта естествено се обяснява не с конкуренцията на половете, тъй като тогава във фантазиите на момчетата би трябвало да бият момичета; тя също така няма никакво отношение и към пола на омразното дете от първата фаза, но ни насочва към едно усложняващо нещата обстоятелство при момичетата. Когато се отвръщат от инцестуозната любов към бащата в нейния генитален смисъл, те изобщо скъсват лесно със своята женска роля, съживяват своя „комплекс за мъжественост“ (ван Офюйсен)* и оттук нататък искат да бъдат изключително момчета. Затова и момчетата за биене от техните [фантазии], представящи тях самите, са именно момчета. В двата случая с бленуването през деня — единият от които се извисява едва ли не до равнището на поезията — героите бяха винаги млади мъже, в тези творения [на фантазията] жени изобщо не се появяваха и само след изтичането на много години те се допускаха на някакви второстепенни роли.
[* J. H. W. van Ophuijsen. Beiträge zum Männlichkeitskomplex der Frau. In: _Internationale Zeitschrift für Psychoanalyse_, 4 (1917).]

V

Надявам се, че изложих своите аналитични наблюдения доста детайлно и искам да спомена само това, че тези толкова често споменавани шест случая не изчерпват моя материал: подобно на другите аналитици аз разполагам с редица по-малко изследвани случаи. Тези наблюдения могат да бъдат използувани в няколко насоки: за обяснение на генезиса на извращенията изобщо и на мазохизма в частност, а също така и за оценка на онази роля, която половото различие играе в динамиката на неврозата.
Най-забележимият резултат на подобно обсъждане се отнася до въпроса за произхода на извращенията. Въпреки че нищо не се променя в онази гледна точка, съгласно която на преден план тук се изтъква конституционалното усилване или преждевременността на единия сексуален компонент, това още не изчерпва въпроса. Извращението не е изолирано в сексуалния живот на детето, то се вписва в различни взаимовръзки между типични — да не кажем нормални — процеси на развитието. То се съотнася с инцестуозния избор на обект на детето, с неговия Едипов комплекс, появява се за първи път на почвата на този комплекс, а когато той се пречупва, извращението често е единственото нещо, което остава, действувайки като наследник на неговия либидинозен заряд и обременявайки (личността) с това съзнание за вина, което е свързано с него. В края на краищата ненормалната сексуална конституция проявява силата си в това, че измества Едиповия комплекс в особена посока и го принуждава да запази след себе си някакво необичайно остатъчно явление.
Както е известно, детската перверзия може да стане фундамент за имащата същия смисъл и оставаща за цял живот перверзност, която поглъща съвкупния сексуален живот на човека, но може и да бъде прекратена, запазвайки се на заден план в сексуалното развитие, от което в такъв случай тя отнема известно количество енергия. Първият случай е бил известен още в доаналитичните времена, но пропастта, която го отделя от втория случай, може да се запълни само с помощта на аналитичното изследване на подобни развити извращения. А именно — ние доста често откриваме, че тези извратени хора в периода на пубертета обикновено са правили опит да започнат нормална сексуална дейност. Но този опит е бил недостатъчно решителен и отказвайки се от него, пациентът се сблъсква с първите препятствия, които никога не закъсняват да се появят, и тогава (като удавник за сламка) вече окончателно се улавя за своята инфантилна фиксация.
Естествено би било важно да изясним имаме ли право да постулираме като някакъв общ принцип произхода на извращенията от Едиповия комплекс. Въпреки че решаването на този въпрос не може да стане без по-нататъшни изследвания, това не е невъзможно. Ако си спомним анамнезите, получени от извращенията при възрастни, ще видим, че меродавното впечатление, „първото преживяване“ на всички тези перверзни хора, фетишисти и други подобни лица, почти никога не се отнася до периода преди шестата година от живота. Приблизително на тази възраст господството на Едиповия комплекс вече е отминало; останалото в паметта и по толкова загадъчен начин действено преживяване напълно би могло да се разглежда като негово наследство. Съотношенията между него и изтласкания сега комплекс би трябвало да останат неясни, докато анализът не хвърли светлина върху периода, предшествуващ първото „патогенно“ впечатление. Сега можем да кажем колко нищожно е твърдението за вродената хомосексуалност, опиращо се на съобщението, че пациентът още от осем- или шестгодишна възраст е изпитвал като че ли влечение само към лица от собствения си пол.
Ако извеждането на извращенията от Едиповия комплекс може да бъде установено като общ принцип, тогава нашата оценка за неговото значение получава ново потвърждение. Защото според нас Едиповият комплекс е всъщност зародишът на неврозите, а достигналата в него своя апогей инфантилна сексуалност е действителното условие за неврозите, и онова, което остава от него в сферата на несъзнаваното, е предразположеността към по-късно невротично заболяване на възрастния индивид. Тогава фантазията за биенето и разни други перверзни фиксации също така се оказват само остатъци от Едиповия комплекс, като че ли белези, останали след приключването на процеса, съвсем като прословутото „чувство за малоценност“, което също съответствува на подобен нарцистичен белег. В това отношение трябва категорично да се съглася с Марциновски, който неотдавна изложи тази гледна точка по доста сполучлив начин.* Характерното за невротика усещане за своята нищожност, както е известно, не го обзема изцяло и напълно се съгласува с надценяването на собствената му персона, което се подхранва от други източници. За произхода на Едиповия комплекс и за падналата се на човека съдба — очевидно единствен сред всички животни — два пъти да започва своя сексуален живот, отначало, както и всички други създания, в ранно детство, а после отново, след дълго прекъсване, в периода на пубертета, за всичко, което е свързано с неговото „архаично наследство“, аз вече се изказах на друго място и нямам намерение да правя това тук.
[* Die erotische Quellen der Minderwertigkeitsgefuhle, _Zeitschrift für Sexuatwissenschaft_, 4, 1918.]
Обсъждането на нашите фантазии за биенето хвърля много слаба светлина върху генезиса на мазохизма. Преди всичко като че ли се потвърждава фактът, че мазохизмът не е израз на първичен нагон, а възниква вследствие на насочването на садизма срещу собствената личност, т.е. благодарение на регресията от обекта към Аз-а (срв. „Нагоните и тяхната съдба“). Нагоните, които имат пасивна цел, трябва да бъдат допуснати от самото начало, особено при жените, но мазохизмът все още не се изчерпва с пасивността. Той притежава още и свойството неудоволствие, което е толкова необичайно при задоволяването на влечението. Превръщането на садизма в мазохизъм става, както ни се струва, под влияние на участвуващото в акта на изтласкване осъзнаване на вината. Изтласкването тук има по такъв начин тристранен ефект: то прави несъзнавани резултатите на гениталната организация; тласка я регресивно към по-ранния садистично-анален стадий; превръща садизма от този стадий в пасивен, в известен смисъл отново нарцистичен, мазохизъм. Второто от тези три следствия става възможно благодарение на предполаганата в тези случаи слабост на гениталната организация; третото е необходимо, защото съзнанието за вина проявява по отношение на садизма същото неодобрение, както и към генитално разбрания инцестуозен избор на обект. Анализът [на нашите случаи] отново не ни казва откъде се взима самото съзнание за вина. Както изглежда, то се появява в новата фаза, в която влиза детето, и ако остава от този момент нататък, то съответствува на такова характерно образувание, каквото е чувството за малоценност. В съответствие с нашата все още несигурна ориентация в структурата на Аз-а ние бихме съотнесли това съзнание за вина с онази инстанция, която в качеството си на критична съвест се противопоставя на останалия Аз, поражда в съновидението Зилбереровия функционален феномен и се разединява с Аз-а при бълнуването под наблюдение (_Beobachtungswahn_).
В хода на изложението ние искаме да отбележим, че анализът на разглежданите тук детски извращения помага също така да бъде решена и една стара задача, която впрочем винаги е измъчвала не толкова аналитиците, колкото онези, които се намират извън анализа. Не толкова отдавна самият Е. Блойлер призна като отличителен и необясним факт, че онанизмът се превръща от невротиците в някакъв център на тяхното съзнание за вина. Ние вече отдавна изказахме предположението, че това съзнание за вина визира онанизма от ранното детство, а не от периода на пубертета, и че в по-голямата си част то трябва да се отнесе не към акта на онанизма, а към лежащата в основата му, макар и несъзнавана, фантазия — [свеждаща се] следователно към Едиповия комплекс.
Вече посочих какво значение получава третата, на пръв поглед садистична, фаза на фантазията за биенето в качеството си на носител на подтикваща към онанизъм възбуда и към каква дейност на фантазията — частично продължаваща в същия дух, частично премахваща [онанизма], компенсирайки го с нещо друго — обикновено води тази фаза. Обаче значително по-важна е втората, несъзнаваната и мазохистична фаза — фантазията, че бащата бие самия фантазиращ. И не само защото тя продължава да действува с помощта на заместващата я [фаза]: ние можем също така да проследим и такива въздействия върху характера, които непосредствено се извеждат от нейната несъзнавана версия. Хората, които страдат от такава фантазия, развиват особена чувствителност и раздразнимост по отношение на лицата, които могат да впишат в патерналистката верига. Те лесно се обиждат и по този начин инсценират представената във фантазията ситуация, че бащата ги бие, навреждайки по този начин на самите себе си. Не бих се учудил, ако някога успеем да докажем, че същата тази фантазия лежи и в основата на параноичното състояние на клеветничеството.

VI

Описанието на инфантилните фантазии за биенето би се оказало необозримо, ако не бях го ограничил, с някои изключения, само до случаите от женски пол. Ще повторя накратко резултатите. Фантазията за биенето при момичетата преминава през три фази, от които първата и последната се появяват в паметта като съзнателни, а средната остава несъзнавана. Двете съзнателни фази имат садистичен, а третата — несъзнаваната — несъмнено мазохистичен характер. Нейното съдържание е, че бащата бие детето, с нея са свързани известен либидинозен заряд и съзнанието за вина. И в двете съзнателни фази детето, което бият, е някое друго, а във фантазията от средната фаза — собствената личност на фантазиращия. В третата, съзнателната фаза, значителен превес имат битите момчета. Биещото лице отначало е бащата, по-късно — някой негов заместник от патерналистката верига. Несъзнаваната фантазия от средната фаза първоначално има генитално значение, тя произлиза от инцестуозното желание да бъдеш обичан от бащата, подложено на изтласкване и регресия. С това на пръв поглед неустойчиво съотношение е свързан фактът, че между втората и третата фаза момичетата променят пола си, въобразявайки си в своите фантазии, че са момчета.
Не успях да стигна толкова далече при изследването на фантазията за биенето при момчетата — може би поради неблагоприятния материал. По разбираеми причини аз очаквах пълна аналогия между ситуациите с момчетата и момичетата, при което при фантазията на първите мястото на бащата би трябвало да се заеме от майката. Това очакване като че ли се потвърди, тъй като съдържанието на съответната фантазия на момчето беше, че майката го бие (по-късно — някакво друго заместващо я лице). Но онази фантазия, в която собствената личност на фантазиращия се запазва като обект, се отличаваше от втората фаза при момичетата по това, че можеше да бъде съзнателна. Ако пожелаехме да я приравним по-скоро към третата фаза при момичетата, то като ново различие би останало обстоятелството, че собствената личност на момчето не е заместена от много и неопределени странични [деца], а най-малко — от много момичета. По такъв начин очакването за някакъв пълен паралелизъм би се оказало излъгано.
Моят материал, основан на мъжки случаи, обхваща малко лица, при които инфантилната фантазия за биенето не е съпроводена с някакво друго тежко нарушение на сексуалната дейност; напротив, повечето от тях би трябвало да бъдат определени като истински мазохисти, що се отнася до сексуалните извращения. Това бяха хора, които намираха сексуално удовлетворение изключително в онанирането, съпроводено от мазохистични фантазии, или хора, които бяха успели да свържат мазохизма с гениталната дейност по такъв начин, че при мазохистичните инсценировки и при подобни условия те са постигали ерекция и еякулация или са били способни да извършат нормално полово сношение. Освен това имаше още един по-рядък случай: по време на своята перверзна дейност мазохистът беше възпрепятствуван от натрапчиви представи, възникващи с непоносима напористост. Удовлетворените перверзни хора рядко имат нужда да се обръщат към анализа, но за трите посочени групи мазохисти могат да се появят основателни мотиви да отидат при аналитика. Мазохистът онанист се оказва абсолютно импотентен, ако в края на краищата той все пак се опита да осъществи полово сношение с жена, а онзи, който до този момент осъществява сношение, прибягвайки до помощта на представи и инсценировки, може внезапно да направи откритието, че това толкова удобно съчетание е недостъпно за него и че гениталиите не реагират повече на мазохистичното дразнене. Ние сме свикнали уверено да обещаваме на психичните импотентни, които са попадали при нас, че ще оздравеят, но дори и при тази прогноза би трябвало да бъдем по-сдържани до момента, в който не разберем динамиката на разстройството. Много е неприятно, когато неочаквано анализът открива като причина за „чисто психичната“ импотентност някаква избирателна, отдавна вкоренила се мазохистична нагласа.
При тези мъже мазохисти обаче се открива едно обстоятелство, което ни кара до определен момент да не правим аналогия с положението на нещата при жените, а да разглеждаме тази ситуация самостоятелно. А именно: оказва се, че като правило мъжете — както в мазохистичните фантазии, така и в инсценировките, необходими за тяхната реализация — поставят себе си на мястото на жените и че, следователно, техният мазохизъм съвпада с _женската_ нагласа. Това лесно може да се докаже с детайли от фантазията. Обаче много пациенти знаят това и сами, говорейки за него с някаква субективна достоверност. Тук нищо не се променя и тогава, когато подредбата на мазохистичните сцени изисква фиктивното присъствие на някакво палаво момче, паж или ученик, който трябва да бъде подложен на наказание. А наказващите лица както във фантазията, така и в инсценировката, винаги са жени. Това е доста озадачаващо. Иска ни се да си изясним дали мазохизмът от инфантилната фантазия за биенето се основава на подобна женска нагласа.*
[* Вж. по този повод работата ни „Икономическият проблем на мазохизма“ (1924).]
Затова нека оставим настрани трудно обяснимите обстоятелства на мазохизма при възрастните и се обърнем към инфантилната фантазия за биенето на лица от мъжки пол. Тук анализът от най-ранния период на детството отново ни позволява да направим едно поразително откритие: съзнателната или осъзнаваната фантазия, чието съдържание е биенето от страна на майката, не е първична. Тя има предварителен стадий, който по правило е несъзнаван и чието съдържание се изразява по следния начин: _баща ми ме бие_. По такъв начин този предварителен стадий наистина съответствува на втората фаза от фантазията при момичетата. Известната и съзнателна фантазия „майка ми ме бие“ заема мястото на третата фаза при момичетата, в която, както вече споменахме, като обекти се появяват някакви неизвестни момчета. Не можах да открия при момчето някакъв предварителен стадий със садистична природа, който да съпоставя с първата фаза при момичето, но не искам тук да изказвам окончателно мнение в полза на отсъствието на такъв, защото виждам възможност за съществуването на някои по-сложни типове.
Да бъдеш обект на биенето в мъжката фантазия, както аз кратко и, надявам се, без да ви заблуждавам, ще я назова, означава също така да бъдеш любовен обект в генитален смисъл, когато това последно състояние се понижава посредством регресията. Несъзнаваната мъжка фантазия следователно е звучала първоначално не като _„баща ми ме бие“_, както ние току-що съобщихме, а по-скоро като _„аз съм обичан от баща ми“_. Посредством известен процес тя е била трансформирана в съзнателната фантазия _„майка ми ме бие“_. По такъв начин фантазията за биенето на момчето е пасивна от самото си начало, тя наистина произхожда от женствената нагласа по отношение към бащата. Както и женската [фантазия на момичето], тя също съответствува на Едиповия комплекс, но трябва да се откажем да правим паралел между едната и другата поради демонстрираната общност от друг род: _и в двата случая фантазията за биенето се извежда от инцестуозната привързаност към бащата_.
За по-голяма нагледност тук добавям и някои други сходства и различия между фантазиите за биенето [на лица] от двата пола. При момичетата несъзнаваната мазохистична фантазия идва от нормалната Едипова нагласа, при момчетата — от извратената, която избира за обект на любовта бащата. При момичетата фантазията има предварителна степен (първа фаза), при която биенето е представено в своето индиферентно значение и се отнася до лица, предизвикващи ревност и омраза; при момчетата и едното, и другото отпадат, но именно това различие би могло да се отстрани при някакво по-удачно наблюдение. При прехода към съзнателната фантазия, заместваща [несъзнаваната], момичетата запазват неприкосновена личността на бащата. Те обаче променят личността и пола на този, когото бият, така че в крайна сметка се оказва, че някакъв мъж бие дете от мъжки пол. Момчетата, напротив, променят личността и пола на този, който бие, заменяйки бащата с майката, и запазват неизменена собствената си персона, така че в крайна сметка лицето, което бие, и лицето, което бият, се оказват разнополови. При момичетата първоначално мазохистичната (пасивна) интенция благодарение на изтласкването се променя в садистична, чийто сексуален характер е доста размит, а при момчетата тя е станала мазохистична и — поради половото различие между този, който бие, и този, когото бият — запазва повече сходни черти с първоначалната, имаща генитален смисъл фантазия. Благодарение на изтласкването и преработката на своята несъзнавана фантазия момчето избягва хомосексуалността. За отбелязване в неговата по-късна съзнателна фантазия е, че със своето съдържание тя има женска нагласа при отсъствието на хомосексуален избор на обекта. Момичето, напротив, благодарение на този същия процес избягва изобщо любовния живот. В своите фантазии тя си въобразява, че е мъж, без да става самата по мъжки активна, и вече в качеството си на зрител присъствува при този акт, който за нея замества половия акт.
С пълно основание можем да допуснем, че в резултат на изтласкването на първоначалната несъзнавана фантазия се променят твърде малко неща. Всичко, което за съзнанието се оказва изтласкано и заместено, се запазва в сферата на несъзнаваното и остава дееспособно. По друг начин стоят нещата с ефекта от регресията на по-ранно стъпало на сексуалната организация. С пълно право можем да допуснем, че тя променя положението на нещата и в рамките на несъзнаваното, така че при двата пола след изтласкването в несъзнаваното остава ако и не (пасивната) фантазия да бъдеш обичан от бащата, то все пак мазохистичната фантазия той (бащата) да те бие. Има достатъчно признаци и за това, че изтласкването достига по един несъвършен начин своята цел. Момчето, което е искало да избегне хомосексуалния избор на обекта и не е променило пола си, в своята съзнателна фантазия се чувствува въпреки всичко жена и приписва на биещите жени мъжки характеристики и атрибути. Момичето, което се е отказало дори от своя пол и като цяло доста по-основателно е осъществило работата по изтласкването, но въпреки това не се е отделила от бащата, не поверява биенето на себе си и тъй като сама се е превърнала в момче, обект на биенето стават предимно момчета.
Зная, че описаните тук различия между фантазиите за биенето при двата пола не са достатъчно изяснени, но не предприемам опити да разплета всички заплетени проблеми, проследявайки зависимостта им от други фактори. Не мисля, че самият материал за наблюдение е изчерпателен. Но колкото е възможно, бих искал да използувам този материал за проверка на две теории, които, противопоставяйки се една на друга, засягат отношението на изтласкването към половия характер и всяка посвоему изобразява това отношение като твърде ограничено. При това тръгвам от констатацията, че винаги съм смятал двете теории за некоректни и подвеждащи.
Първата теория е анонимна. Преди много години ми я съобщи един колега, с когото тогава бяхме приятели [Вилхелм Флийс?].
Нейната невероятна простота действува толкова подкупващо, че остава само с учудване да се питаме защо ли от този момент тя се появяваше в литературата само като намек. Тя се опира на бисексуалната конституция на човешките индивиди и експлоатира предположението, че особеният мотив на изтласкването е борбата между половите характери. Полът, който е развит по-силно и преобладава в дадената личност, изтласква в подсъзнанието душевното присъствие (_Vertretung_) на подчинения пол. Оказва се, че при всеки човек противополовото съществува като ядро на несъзнаваното, като изместено. То може да притежава някакъв осезаем смисъл само ако допуснем, че полът на човека се определя с развитието на неговите гениталии — иначе няма да бъде ясно кой пол в човека е по-силен и ние рискуваме да изведем изходната точка на изследването от неговите резултати. Накратко казано, при мъжете несъзнаваното изтласкване се свежда до женските инстинктивни импулси, а при жените — обратно.
Втората теория е с по-скорошен произход, тя се съгласува с първата по това, че отново представя борбата между двата пола като решаващ фактор в изтласкването. Във всичко останало тя трябва да бъде противопоставена на първата. Тя се опира не на биологичните, а на социалните фактори. Съдържанието на тази теория на „мъжкия протест“, формулирана от Алфред Адлер, се състои в това, че всеки индивид като че ли не желае да остане върху „непълноценната женска линия“ и се стреми единствено към удовлетворяващата мъжка линия. Изхождайки от този мъжки протест и правейки обобщения, Адлер обяснява формулирането на характера и на неврозата. За съжаление тези два процеса — независимо от това, че определено трябва да бъдат разделени — при Адлер се различават съвсем слабо, а на факта на изтласкването изобщо се отделя толкова малко внимание, че рискуваме да се заблудим, ако се опитаме да приложим хипотезата за мъжкия протест към теорията за изтласкването. Предполагам, че този опит би довел до това, че мъжкият протест, стремежът да се излезе от женската линия на поведение ще бъде приет като неизменен мотив на изтласкването. Тогава изтласкващото винаги ще се оказва мъжки инстинктивен импулс, а изтласканото — женски. Но и симптомът би се оказал резултат от някакъв женски импулс, защото ние не можем да се откажем от гледната точка, съгласно която характерът на симптома се определя с това, че той е заменител на изтласканото, прокаран в живота въпреки изтласкването.
Сега да проверим двете теории, чиято обща черта, така да се каже, е _сексуализацията на процеса на изтласкване_ с примера на разглежданата тук фантазия за биенето. Първичната фантазия „баща ми ме бие“ съответствува при момчето на женската нагласа, представлявайки следователно израз на неговата противополова предразположеност. Ако тя е подложена на изтласкване, тогава първата теория, която изхожда от правилото, че противополовото съвпада с изтласканото, се оказва определено вярна. Обаче нашите очаквания малко съответствуват на обстоятелството, че съзнателната фаза, изплуваща след извършилото се изтласкване, отново разкрива женската нагласа, само че този път — по отношение на майката. Ние впрочем не искаме да се отдаваме на съмнения там, където решението е толкова близко. Първоначалната фантазия на момичето „мен ме бие (т.е. обича ме) баща ми“ все пак в качеството си на женска нагласа определено съответствува на преобладаващия й явен пол: следователно в съответствие с дадената теория тя трябва да избегне изтласкването и няма нужда да става несъзнавана. В действителност обаче тя се превръща в такава и се замества от съзнателна фантазия, която отклонява (_verleugnet_)* очевидния полов характер [на фантазиращата]. По такъв начин тази теория е безполезна при разбирането на фантазиите и се опровергава от тях. Тук би могло да се възрази и на нещо друго — че тези, при които възникват такива фантазии и които имат подобна съдба, са именно женствени момчета и момичета мъжкарани, или че отговорността за възникването на пасивната фантазия при момчето и нейното изтласкване при момичето трябва да се прехвърли върху женските черти при момчето и мъжките при момичето. Ние навярно бихме се съгласили с подобна гледна точка, но постулираното съотношение между явния полов характер и отбора на онова, което е предназначено за изтласкване, би се оказало не по-малко състоятелно. Всъщност ние виждаме само, че при индивидите от мъжки и женски пол са налице както мъжки, така и женски инстинктивни импулси, които в резултат на изтласкването могат да се окажат еднакво несъзнавани.
[* В интерпретацията на Жил Дельоз „отклоняването“ е едва ли не най-важната характеристика на мазохизма. Фройд се насочва към проблематиката на отклоняването (_Verleugnung_) още през 1911 г. По-късно той нееднократно говори за това, че децата „отклоняват“ факта на отсъствие на пенис у жената. В статията си „Фетишизмът“ (1927) Фройд прави разлика между понятията „отклоняване“ и „изтласкване“. Терминът „отклоняване“ идва на мястото на използувания в периода 1914–1917 термин „отхвърляне“ (_Verwerfung_). Сложността се заключава в това, че и двете понятия се използуват не само по отношение на кастрацията, но и за характеризиране отношението на душевноболните към действителността. В статията си „Невроза и психоза“ (1924) Фройд определя неврозата като резултат от конфликта между Аз-а и То, а психозата — като конфликт между Аз-а и действителността и търси аналогичен на изтласкването, действуващо в първия конфликт, процес на дисоциация на Аз-а от външния свят, който да може да бъде вписан в концептуализацията на втория конфликт. В статията „Загубата на реалността при неврозата и психозата“ (1924) този процес е наречен _отклоняване_, или _отхвърляне_ на реалността. Възникващата в тясна връзка с това тема за разцепването на Аз-а се разработва в незавършените му работи „Разцепването на Аз-а в процеса на защита“ и „Очерк по психоанализа“ (1938). „Отхвърлянето“ обаче се използува от Фройд в друг контекст. В статията си „Изтласкването“ (1915) _отхвърлянето_ или по-точно _съдното отхвърляне (Urteilsverwerfung)_ ни се представя като синоним на _осъждането (Verurteilung)_, предварителен стадий на което е изместването. Разликата между осъждане и изтласкване се подчертава и в по-ранните произведения на Фройд, вж. по-долу „Анализ на фобията на едно петгодишно момче“. В статията „Отрицанието“ (1925) осъждането е представено като интелектуален заместител, своего роза ерзац на изместването, а асоцииращото се с осъждането отрицание — като символ, т.е. отново като някакъв ерзац на изтласкването. — Бел.ред.]
Теорията за мъжкия протест, както изглежда, се справя много по-добре с проверката на фантазията за биенето. Както при момчето, така и при момичето фантазията за биенето съответствува на женската нагласа, следователно — на следването на женската линия; с помощта на изтласкването на тази фантазия и двата пола бързат да се избавят от подобна нагласа. Впрочем мъжкият протест достига като че ли пълен успех само при момичето: тук ние откриваме направо идеален пример за действието на мъжкия протест. При момчето резултатът не е напълно удовлетворителен. То не напуска женската линия, в съзнателната си мазохистична фантазия момчето определено не е „отгоре“. Оправдава се произтичащото от дадената теория очакване, че в тази фантазия би могло да разпознае някакъв симптом, възникващ в резултат на това, че мъжкият протест е претърпял неуспех.
На нас обаче ни пречи обстоятелството, че възникващата вследствие на изтласкването фантазия на момичето също има ценността и значението на симптом. Но нали именно тук, където мъжкият протест напълно е осъществил своя замисъл, би трябвало да отсъствуват условия за образуването на симптома.
Преди въз основа на това усложнение да изкажем предположението, че цялата концепция на мъжкия протест е неадекватна при решаване проблемите на неврозите и извращенията, ние ще насочим вниманието си от пасивните фантазии за биенето към други инстинктивни прояви на детския сексуален живот, които по същия начин подлежат на изтласкване. Нали никой не може да се съмнява, че съществуват и такива желания и фантазии, които от самото начало се придържат към мъжката линия на поведение и са израз на мъжките инстинктивни импулси, например, садистичните тенденции или произлизащото от нормалния Едипов комплекс влечение на момчето към неговата майка. Също толкова малко съмнение предизвиква и фактът, че те също са подложени на изтласкване. Ако мъжкият протест може успешно да обясни изтласкването на пасивните — по-късно мазохистичните — фантазии, то затова именно той е напълно безполезен в противоположния случай с активните фантазии. Това означава, че учението за мъжкия протест изобщо е несъвместимо с факта на изтласкване. Само онзи, който е готов да отхвърли всички завоевания на психологията, които са били постигнати още при първото катартично лечение на Бройер [случая на Анна О.], и благодарение на него, може да се надява, че принципът на мъжкия протест придобива някакво значение при обясняването на неврозите и извращенията.
Психоаналитичната теория, която се опира на наблюдението, твърдо се придържа към постановката, че мотивите на изтласкването не могат да се сексуализират. Ядрото на душевното несъзнавано образува архаичното наследство на човека и в него на процес на изтласкване подлежи това, което при придвижването към по-нататъшните фази на развитие винаги трябва да остане назад като несъвместимо с новото или непригодно и дори вредно за него. Този отбор при една група влечения се осъществява по-добре, отколкото при друга. Последните, сексуалните влечения, по силата на особени обстоятелства, които вече много пъти бяха споменавани, са способни да разстроят замисъла на изтласкването и да бъдат репрезентирани от някакви нарушаващи [психичното равновесие] заместващи образувания. Затова подлежащата на изтласкване инфантилна сексуалност е главната инстинктивна сила при формиране на симптомите, а съществената част от нейното съдържание, Едиповият комплекс — ядро на комплекса от неврози. Надявам се, че с настоящата статия създадох предпоставките за разбирането на това, че сексуалните отклонения — както в детска, така и в зряла възраст — не са нищо друго освен разклонения на същия този комплекс.