Детската душа - Анализ на фобията на едно петгодишно момче - Част 12

c) Изводи и забележки

Преди да пристъпя към излагането на кратките си бележки как от фобията на малкия Ханс може да се извлече нещо ценно за живота и възпитаването на децата, трябва да отговоря на възражението, че Ханс е невротик, обременен с наследственост дегенерат и ненормално дете в сравнение с другите деца. Предварително ми е неприятно да си помисля как привържениците на теорията за „нормалния човек“ ще третират нашето бедно малко момченце, след като разберат, че при него наистина може да се открие наследствена обремененост.
Преди години помогнах на неговата майка, която по време на изживяването на конфликтите от периода на съзряването се разболя от невроза; това беше началото на моите отношения с неговите родители. Ще си позволя само много плахо да кажа нещо в негова защита.
Преди всичко Ханс изобщо не е това, което след внимателно наблюдение може да се нарече дегенератно, наследствено предразположено към невроза дете. Напротив, той е добре развит физически, весел, любознателен малчуган, с жив ум, който може да предизвика радост не само у баща си. Разбира се, неговото ранно полово развитие не предизвиква съмнения, но за достигането на правилни съждения ни липсва достатъчно количество материал за сравнение. Така например от едно масово изследване, проведено в Америка, аз можах да разбера, че подобен ранен избор на обект и любовни усещания при момчетата изобщо не са такава рядкост, а тъй като същото е известно от историята на детските години на „великите“ хора, то съм склонен да мисля, че ранното сексуално развитие е рядко отсъствуващ корелат на интелектуалното развитие и затова то се среща при надарените деца по-често, отколкото може да се очаква.
Открито признавайки си моето неравнодушие към малкото момче, трябва да заявя, че той не е единственото дете, което в периода на детството е било обладано от фобия. Известно е, че тези заболявания са доста често явление дори и при такива деца, възпитанието на които, що се отнася до строгостта, не оставя да желаем нищо по-добро. Такива деца по-късно или стават невротици, или си остават съвършено здрави. Техните фобии остават в детската стая, защото са недостъпни за лечение, а и сигурно доста неудобни. В продължение на месеци или години тези фобии отслабват и като че ли се излекуват. Никой не знае какви психически изменения обуславя подобно излекуване, какви свързани с това промени на характера настъпват. И когато пристъпваш към психоанализа на възрастен невротик, при когото болестта, да допуснем, е била открита едва в годините на зрелостта, то всеки път научаваш, че неговата невроза е свързана с такъв детски страх и представлява само негово продължение и че непрекъснатата и в същото време с нищо неограничавана психическа работа, започвайки от конфликтите в детските години, продължава и по-нататък независимо от това, дали първият симптом е бил постоянен, или е изчезвал под натиска на обстоятелствата. По такъв начин аз мисля, че нашият Ханс е бил болен не повече от много други деца, които едва ли могат да бъдат наречени дегенерати.
Но тъй като са го възпитавали много внимателно, без строгост и по възможност с най-малка принуда, то и неговият страх се е проявил по-открито. При този страх не е имало мотиви за нечиста съвест и страх от наказание, които обикновено оказват влияние върху намаляването му. Склонен съм да мисля, че обръщаме твърде много внимание на симптомите и малко се грижим за това, откъде идват те. Нали при възпитанието на децата ние не искаме нищо повече освен покой, не искаме да преживяваме никакви трудности, накратко казано, ние култивираме послушно дете и твърде малко обръщаме внимание дали този начин на развитие е полезен за него. И така, мога да допусна, че продуцирането на фобията от Ханс е било за него целително, защото: 1) то насочва вниманието на родителите към неизбежните трудности, които при съвременните методи на възпитание носи за детето преодоляването на вродените компоненти на нагона, 2) неговата болест води след себе си помощ от страна на бащата. Може би Ханс дори има това преимущество пред другите деца, че повече не носи у себе си онова ядро от изтласкани комплекси, което всеки път има някакво значение за бъдещия живот. То (ядрото) вероятно в известна степен обуславя неправилните черти в развитието на характера, ако не и наклонността към бъдеща невроза. Склонен съм да мисля така, но не зная дали и другите ще споделят моето мнение, дали опитът ще потвърди всичко това.
Но трябва да попитам, с какво навредиха на Ханс извадените на бял свят комплекси, които не само се изтласкват от децата, но от които и родителите се страхуват? Нима момчето е започнало сериозно да се отнася към своите претенции към майката, или на мястото на лошите намерения по отношение на бащата са дошли лошите постъпки? От това навярно се страхуват всички онези, които не могат да оценят същността на психоанализата и мислят, че лошите подбуди могат да се засилят, ако ги направим съзнателни? Тези мъдреци постъпват последователно само тогава, когато всячески ни убеждават да не се заемаме с тези лоши неща, които са скрити зад неврозата. Във всеки случай при това те забравят, че са лекари и че при тях се открива фатално сходство с Шекспировия Кизил в „Много шум за нищо“, който също дава съвет на стражата да се държи по-далеч от каквото и да било общуване с крадците и разбойниците. Подобна сган изобщо не е компания за честните хора!
Точно обратното, единственото следствие от анализа е това, че Ханс оздравява, не се страхува повече от конете и започва да се отнася към баща си непринудено, за което последният съобщава с усмивка. Това, което бащата губи от уважението, той печели в доверието. „Мислех си, че ти знаеш всичко, защото знаеше това за конете.“ Благодарение на анализа успехът при изтласкването не се намалява, влеченията, които своевременно са били потиснати, си остават потиснати. Но успехът идва по друг път, защото анализът замества автоматичния и експресивен процес на изтласкването с планомерна и целесъобразна преработка с помощта на висшите духовни инстанции. С две думи, той замества _изтласкването с осъждане_. Струва ни се, че анализът дава отдавна очакваното доказателство за това, че съзнанието има и биологична функция, и неговото включване принася значителна полза.
Ако можех да направя всичко така, както бих искал, аз щях да дам на момчето още едно разяснение, което родителите не направиха. Бих потвърдил неговите настойчиви предчувствия, като му разкажа за влагалището, за коитуса и по такъв начин още повече щях да редуцирам неговия неразтворен фобиен остатък и да сложа край на стремежа му да задава въпроси. Убеден съм, че в резултат на тези обяснения нямаше да пострадат нито любовта към майката, нито неговият детски характер, и той би разбрал, че трябва да изчака с тези важни въпроси, докато неговото желание да стане голям не се осъществи. Но педагогическият експеримент не стигна дотам.
Че между „нервните“ и „нормалните“ деца и възрастните не може да се прокара рязка граница, че болестта е чисто практично сумарно понятие, че вследствие на това много хора непрекъснато преминават от групата на здравите към групата на нервноболните — всичко това са неща, за които са говорили толкова много хора, че сега моите твърдения няма да се окажат единствени. Твърде вероятно е, че възпитанието на детето може да окаже при този процес на сумиране силно влияние в полза или във вреда на предразположеността към заболяване. Но към какво трябва да се стремим при възпитанието и къде трябва да се намесим — засега остава под въпрос.
До този момент възпитанието винаги си е поставяло за задача да обуздае и да потисне правилно нагоните. Успехът далеч не е бил удовлетворителен. А там, където той е бил налице, това е било в полза на малкото хора, за които такова потискане не е било необходимо. Никой не се е питал по какъв начин и с какви жертви се постига потискането на неудобните нагони. Но да опитаме да заменим тази задача с друга, а именно — да направим индивида годен за културен социален живот с най-малки загуби на неговата активност. Тогава трябва да се вземат под внимание всички разяснения, получени от психоанализата по повод на произхода на патогенните комплекси и ядрата на всяка невроза, и възпитателят да намери вече в това неоценими напътствия как да се държи по отношение на детето. Оставям на другите да открият и да решат какви практически изводи могат да се извлекат оттук и доколко нашият опит може да оправдае прокарването на тези изводи в живота при съвременните обществени условия.
Не мога да се разделя с фобията на нашия малък пациент, без да изкажа предположението, което прави особено ценен за мен този анализ, довел до излекуването му. Строго казано, от този анализ аз не научих нищо ново, нищо такова, което вече по-рано, може би в по-неясна и непосредствена форма, да не съм открил при другите възрастни. Неврозите на тези други болни всеки път могат да бъдат сведени до същите инфантилни комплекси, които бяха открити във фобията на Ханс. Затова бих сметнал за възможно да определя тази детска невроза като типична и примерна, ако нищо не ни попречи да припишем разнообразието на невротичните явления от сферата на изтласкването и богатството на патогенния материал на факта, че произхождат от съвсем малко процеси, характеризиращи се с едни и същи комплекси от представи.