Детската душа - Анализ на фобията на едно петгодишно момче - Част 3

_Седмичен отчет на бащата_: „Уважаеми господин професор! По-долу следва продължението на историята на нашия Ханс, най-интересният откъс. Може би в понеделник ще си позволя да ви посетя в приемните ви часове и ако успея, ще доведа и Ханс, разбира се, ако той тръгне с мен. Днес го попитах: «Искаш ли в понеделник да дойдеш с мен при професора, който ще премахне твоята глупост?»
Той: «Не.»
Аз: «Но той има много сладко момиченце» (след което той охотно и с удоволствие дава съгласието си).
Неделя, 22 март. За да разнообразя неделната ни програма, аз предлагам на Ханс да отидем първо до Шьонебрун и оттам по обяд — в Лайнц. По този начин тоя трябва да извърви пеша не само пътя от апартамента до гарата, но също и до гара Хитцинг в Шьонебрун, а оттам — до спирката на трамвая в Хитцинг. Той прави всичко това, но като види кон, бързо обръща глава, очевидно от страх. Постъпва така по съвета на майка си.
В Шьонебрун той проявява страх пред животните. Така например, по никакъв начин не иска да влезе в помещението, където се намира _жирафът_, не иска да отиде при слона, който обикновено много го забавлява. Страхува се от всички големи животни, а при малките се чувствува добре. При птиците този път се страхува от пеликана, което преди не беше така. Сигурно заради големината му.
По този повод му казвам: «Знаеш ли защо се страхуваш от големите животни? Големите животни имат голям _Wiwimacher_, а ти всъщност се страхуваш от големия _Wiwimacher_.»
Ханс: «Но аз никога не съм виждал Wiwimacher-а на големи животни».*
[* Това не е вярно. Срв. неговото възклицание пред клетката на лъва: тук вероятно действува започналото в резултат на изтласкването забравяне.]
Аз: «При коня си го виждал, а конят е голямо животно.»
Ханс: «Да, на коня — често. Един път в Гмунден, когато пред къщата беше спряла карета, друг път — пред митницата.»
Аз: «Когато си бил малък, ти сигурно си отишъл в конюшнята в Гмунден…»
Ханс (прекъсва ме): «Да, всеки ден в Гмунден, когато конете се връщаха у дома, аз отивах в конюшнята.»
Аз: «… и сигурно си започнал да се страхуваш, когато си видял големия _Wiwimacher_ на коня. Но няма защо да се боиш от това. Големите животни имат голям _Wiwimacher_, а малките — малък.»
Ханс: «Всички хора имат _Wiwimacher_, и Wiwimacher-ът ще порасне заедно с мен, когато стана по-голям: нали той вече порасна малко.»
С това разговорът ни приключва. През следващите дни страхът като че ли отново се засилва. Той не се решава да излезе навън, където обикновено го водят след обяд.“
Последното утешително изказване на Ханс хвърля достатъчно светлина върху положението на нещата и ни дава възможност да внесем известни корекции в твърденията на бащата. Вярно е, че Ханс се страхува от големи животни, защото е длъжен да мисли за техния голям Wiwimacher, но всъщност не може още да се каже какво изпитва пред най-големия _Wiwimacher_. Представата за него преди безусловно е била съпроводена с чувството за удоволствие и той всячески се е стараел да види по някакъв начин този _Wiwimacher_. От този момент това удоволствие е било развалено от превръщането му в неудоволствие, което по непонятен още за нас начин е обзело цялото му сексуално изследване и, което за нас е по-ясно, след известен опит и размишления го е довело до мъчителни изводи. От неговото самоутешение: Wiwimacher-ът ще порасне заедно с мен — може да се направи заключението, че при своите наблюдения той винаги е правел сравнения и е останал твърде неудовлетворен от големината на собствения си _Wiwimacher._ За този дефект му напомнят големите животни, които по тази причина са му неприятни. Но тъй като целият ход на мислите вероятно не може да бъде ясно осъзнат, тягостното усещане се превръща в страх. По такъв начин страхът му е построен както върху предишното удоволствие, така и върху сегашното неудоволствие. След като състоянието на страх вече се установява, страхът поглъща всички останали усещания. Когато процесът на изтласкване прогресира, когато представите, свързани с афекта и вече осъзнати, все повече се изтласкват в несъзнаваното, всички афекти могат да се превърнат в страх.
Любопитната забележка на Ханс „нали той вече порасна малко“ ни дава възможност да разгадаем много неща във връзка с неговото самоутешение, които не могат да се изкажат с думи и които той не съобщава при истинския анализ.
Този пропуск бива запълнен с мои предположения, съставени въз основа на опита с анализа на възрастни. Но се надявам, че моите допълнения няма да изглеждат насилствено и произволно включени. „Нали той вече порасна малко.“ За това Ханс мисли напук и за собствено утешение. Но това ни напомня и за старата заплаха на майката: че ще отреже неговия _Wiwimacher_, ако продължава да се занимава с него. Когато е бил на три години и половина, тази заплаха не му е направила впечатление. Той невъзмутимо отговорил, че в такъв случай ще прави _wiwi_ със своето _popo_. Можем да смятаме за напълно типично това, че заплахата за кастрация е оказала своето влияние _след голям интервал от време_. Сега — след година и девет месеца — той се опасява да не се лиши от толкова скъпа частица от неговото собствено Аз. Подобни проявяващи се едва впоследствие влияния на заповеди и заплахи, направени в детските години, могат да бъдат наблюдавани и в други случаи на заболяване, когато този интервал обхваща десетилетие и повече. Зная дори такива случаи, когато _„закъснялото послушание“_ на изтласкването оказва съществено влияние върху детерминирането на болезнените симптоми.
Обяснението, което неотдавна Ханс получава по повод отсъствието на _Wiwimacher_ при жените, е можело само да разклати доверието му в себе си и да пробуди кастрационния комплекс. Той протестира срещу него и това съобщение няма лечебен ефект: след като наистина има живи същества, които нямат никакъв _Wiwimacher_, тогава вече няма нищо невероятно в това, че и на него могат да му отнемат неговия _Wiwimacher_, като по такъв начин го направят жена.*
[* Не мога толкова дълго да прекъсвам изложението, за да покажа колко много типични неща има в този несъзнаван ход на мислите, който приписвам на малкия Ханс. Кастрационният комплекс е най-дълбокият несъзнаван корен на антисемитизма, защото още в люлката момчето чува, че на евреите им режат нещо — той смята, че това е парченце от пениса, и това му дава право да се отнася с презрение към евреите. И съзнанието за превъзходство над жените има своите несъзнавани корени. Вайнингер, този талантлив и сексуално болен млад философ, който след своята удивителна книга „Пол и характер“ слага край на живота си със самоубийство, в една от главите, привлякла вниманието към себе си, обсипва евреите и жените с еднаква злоба и ругатни: Като невротик Вайнингер изцяло се е намирал под влияние на инфантилните комплекси, отношението му към кастрационния комплекс о обагрено с презрението към жените и евреите.]
„През нощта срещу 28-и Ханс неочаквано за нас става в тъмното и идва в леглото ни. Неговата стая е разделена от нашата с кабинет. Питаме го защо е дошъл, дали се е страхувал от нещо. Той казва: «Не, ще ви кажа утре», а после заспива в леглото ни и едва след това го отнасяме в неговото креватче.
На следващата сутрин аз започвам да го разпитвам, за да разбера защо е дошъл през нощта при нас. След известна съпротива се повежда следният диалог, който веднага стенографирам:
Той: «_През нощта в стаята имаше един голям и един малък смачкан жираф, и големият започна да вика, защото аз му взех смачкания. После той престана да вика и аз седнах върху смачкания жираф.»_
Аз, учудено: «Какво? Смачкан жираф? Нима това е истина?»
Той: «Да.» Бързо носи хартия, смачква я бързо и ми казва: «Ето така беше смачкан.»
Аз: «И ти седна върху смачкания жираф? Как?» Отново ми показва и сяда на земята.
Аз: «Защо дойде в нашата стая?»
Той: «Не зная.»
Аз: «Страх ли те беше?»
Той: «Не, като че ли не.»
Аз: «Сънувал си жирафи?»
Той: «Не, не съм сънувал. Това си го мислех, всичко това си го мислех, бях се събудил преди това.»
Аз: «Какво трябва да означава това: смачкан жираф? Ти сам знаеш, че жирафът не може да се смачка като парче хартия.»
Той: «Зная това. Така си мислех. Той дори не съществува истински.* Смачканият жираф лежеше на пода, а аз го взех при себе си, взех го с ръце.»
[* Ханс на своя език определено заявява, че това е фантазия.]
Аз: «Какво, нима такъв голям жираф може да бъде взет с ръце?»
Той: «Взех с ръце смачкания.»
Аз: «А къде беше през това време големият?»
Той: «Големият стоеше по-далеч, настрани.»
Аз: «А ти какво направи със смачкания?»
Той: «Аз мъничко го подържах в ръце, докато големият престана да вика, а после седнах върху него.»
Аз: «А големият защо викаше?»
Той: «Защото му взех малкия.» Забелязва, че записвам всичко и пита: «Защо записваш всичко?»
Аз: «Защото ще изпратя това на един професор, който ще премахне твоята глупост.»
Той: «Аха, но ти записа и това, че мама си е свалила ризата, и това ли ще дадеш на професора?»
Аз: «Да, и можеш да ми повярваш, че той няма да разбере как така може да се смачка един жираф.»
Той: «А ти му кажи, че аз самият не зная, и тогава той няма да пита, а когато попита какво е това смачкан жираф, нека ни пише и ние ще му отговорим или ще му напишем още сега, че аз самият не зная.»
Аз: «Защо дойде при нас през нощта?»
Той: «Не зная.»
Аз: «Кажи ми бързо, за какво мислиш сега?»
Той (с хумор): «За малинов сок.»
Аз: «Още за какво?»
Той: «За истинска пушка за убиване.»*
[* Бащата, чувствувайки своята безпомощност, се опитва да употреби класическия метод на психоанализата.
Това малко му помага, но получените данни могат все пак да имат дълбок смисъл в светлината на по-нататъшните открития.]
Аз: «Това не ти се е присънило?»
Той: «Вероятно не, не, зная го определено.»
Той продължава да разказва: «Мама толкова дълго ме моли, че аз й казах защо съм дошъл през нощта. А не исках да го казвам, защото ме беше срам от нея.»
Аз: «Защо?»
Той: «Не зная.»
Всъщност жена ми го разпитва цяла сутрин, докато той не й разказа историята с жирафите.
Същия ден се намира и решението на историята с жирафите.
Големият жираф съм аз (голям пенис — дълга шия), смачканият жираф — жена ми (нейните полови органи), и всичко това е резултат от моите обяснения.
Жираф: вж. екскурзията до Шьонебрун.
Освен това изображенията на жираф и на слон са закачени над леглото му.
Всичко това е репродукция на сцената, която се повтаря почти всяка сутрин. Ханс идва при нас и жена ми не може да се сдържи да не го вземе за няколко минути при себе си в леглото. Тогава аз обикновено започвам да я убеждавам да не прави това («големият жираф викаше, защото му отнех смачкания»), а тя ядосано ми отговаря, че това е безсмислено, че една минута няма да има никакви последствия и т.н. След това Ханс остава при нея за малко («тогава големият жираф престана да вика и аз седнах върху смачкания»).
Решаването на тази семейна сцена, прехвърлена към живота на жирафите, се свежда до следното: през нощта при него се появява силен копнеж към майката, към нейните ласки, нейния полов орган и затова той идва в спалнята. Всичко това е продължение на страха му от конете.“
Мога да добавя само следното към остроумното тълкуване на бащата: „да седна на нещо“ при Ханс вероятно съответствува на представата за обладаване. Всичко това е натрапчива фантазия, която заедно с чувството на удовлетворение е свързана с преодоляването на съпротивата на бащата: „Викай си колкото искаш, а мама все пак ще ме вземе в леглото си, и мама ми принадлежи.“ По такъв начин зад фантазията е скрито всичко, което предполага и бащата: страх, че майката не го обича, защото неговият _Wiwimacher_ е несравнимо по-малък от този на бащата.
На следващата сутрин бащата намира потвърждение на своето тълкуване.
„В неделя, 28 март, аз отивам с Ханс в Лайнц. На вратата за довиждане казвам шеговито на жена си: «Довиждане, голям жираф.» Ханс пита: «Защо жираф?» Аз: «Големият жираф е мама.» Ханс: «Не е вярно, нима Ана е смачканият жираф?»
Във вагона му обяснявам фантазията с жирафите. Той отначало казва: «Да, вярно е», а после, когато му заявих, че големият жираф съм аз, тъй като дългият врат му напомня за Wiwimacher-а, той казва: «Мама също има шия като на жираф, видях това, когато миеше бялата си шия.»*
[* Ханс потвърждава сега тълкуването в онази част, че двата жирафа съответствуват на майката и на бащата, но не се съгласява със сексуалната символика, според която жирафът би трябвало да съответствува на пениса. Възможно е тази символика да е вярна, но явно от Ханс засега не може да се иска повече.]
В понеделник, 3 март, сутринта Ханс идва при мен и казва: «Слушай, днес си помислих две неща. Първо. Аз бях с теб в Шьонебрун при овцете и там минахме под въжетата, после казахме за това на пазача на входа, а той ни пипна.» Второто го беше забравил.
По повод на това мога да отбележа следното: когато в неделя бяхме в зоологическата градина, искахме да се приближим до овцете, но се оказа, че мястото е заградено с въже, така че не можахме да отидем там. Ханс много се учуди, че мястото е заградено само с въже, под което може лесно да се мине. Казах му, че възпитаните хора не минават под въжето. Ханс отбеляза, че е много лесно да се направи. Но аз му казах, че тогава ще дойде пазачът, който ще изгони този човек. На входа стоеше гвардеец, за когото съм казвал на Ханс, че арестува лошите деца.
Същия ден, когато се връщахме от вас, Ханс си призна още няколко желания да направи нещо забранено. «Слушай, днес сутринта отново си мислех нещо.» — «Какво?» — «Пътувах с теб във вагона, счупихме стъклото и полицаят ни арестува.»“
Правилно продължение на фантазията с жирафите. Той чувствува, че не бива да се стреми към обладаване на майката, натъква се на границата, зад която следва кръвосмешението. Но приема това като забранено само за него. При всички забранени пакости, които той възпроизвежда в своята фантазия, винаги присъствува и бащата, който заедно с него бива арестуван. Както той си мисли, бащата също прави с майката нещо загадъчно и забранено, както той си представя, нещо насилствено — като разбиване на прозорец или проникване в заградено пространство.
Този ден в приемния ми час бях посетен от бащата и сина. Вече отпреди познавах този забавен малчуган, толкова мил в своята самоувереност, когото винаги ми беше приятно да виждам. Не зная дали си спомняше за мен, но той се държа безупречно като напълно разумен член на човешкото общество. Консултацията беше кратка. Бащата започна с това, че страхът на Ханс от конете, въпреки всички обяснения, не е намалял. Бяхме принудени да признаем, че връзката между конете, от които той изпитваше страх, и откритите нежни влечения към майката, беше твърде слаба. Детайлите, които сега научих (Ханс най-много се смущава от това, което конете имат над очите си и от черното нещо в устата им), изобщо не можеха да бъдат обяснени с данните, които имахме. Но когато ги гледах и двамата и слушах разказа за страха, хрумна ми идеята за следващата част на тълкуването, която, както успях да разбера, е убягнала на бащата. Шеговито попитах Ханс дали неговите коне не носят очила. Той отрече това. Носи ли баща му очила? Отново отрича, въпреки очевидността. Не нарича ли той „черно по устата“ мустаците? После му обяснявам, че изпитва страх от бащата, защото толкова много обича майка си. Може би си мисли, че именно затова баща му му се сърди. Но това не е вярно. Баща му много го обича и той може смело да му каже всичко. Много отдавна, когато Ханс още го е нямало на бял свят, аз вече съм знаел, че ще се появи малкият Ханс, който толкова много ще обича майка си и затова ще изпитва страх от баща си. И дори съм разказвал това на баща му. Тук бащата ме прекъсва. „Защо си мислиш, че ти се сърдя? Нима съм те ругал или бил?“ — „Да, ти си ме бил“ — заявява Ханс. — „Това не е вярно. Кога?“ — „Днес преди обяд.“ И бащата си спомня, че Ханс неочаквано го мушнал в корема, след което той инстинктивно го плеснал по ръката. За отбелязване е, че бащата не свързва този детайл с неврозата и едва сега съзира в постъпката израз на враждебно отношение на момчето, а също може би и проява на стремеж да получи наказание за това.*
[* Тази реакция момчето повтаря по-късно по един по-отчетлив и пълен начин. То първо удря бащата по ръката, а после започва нежно да я целува.]
По обратния път Ханс пита: „Нима професорът разговаря с бога, та може да разбере всичко предварително?“ Бих могъл много да се гордея с това признание, изказано от детските уста, ако сам не го бях предизвикал със своето шеговито самохвалство. След тази консултация аз почти ежедневно получавах сведения за промените в състоянието на своя малък пациент. Разбира се, не можеше да се очаква, че след моето съобщение той веднага щеше се освободи от страховете, но се оказа, че сега на него му бе дадена възможност да открие своята несъзнавана продукция и да разнищи своята фобия. От това време той извървя път, който предварително бих могъл да изложа на баща му.
„На 2 април констатираме _първото съществено подобрение_. До този момент не можехме по никакъв начин да го накараме да излезе от къщи за по-дълго време и той с признаци на ужас тичаше към къщи, когато се появяваше кон, а сега остава пред вратата по цял час, дори когато покрай къщата минава кон, а това се случва доста често. От време на време той тича в къщата, когато в далечината вижда кон, но веднага, като че ли размислил, се връща обратно. От страха обаче е останала вече само малка частица и не може да не признаем наличието на подобрения от момента на обяснението.
Вечерта той ми казва: «След като вече излизаме от вратата, да отидем и в парка.»
На 3 април рано сутринта той идва в леглото ми, а в последно време не беше го правил и като че ли се гордееше с това. Питам го: «Защо дойде днес?»
Ханс: «Когато престана да се страхувам, повече няма да идвам.»
Аз: «Значи ти идваш при мен, защото се страхуваш?»
Ханс: «Когато не съм при теб, се страхувам, когато не съм при теб в леглото, се страхувам. Когато престана да се страхувам, няма да идвам повече.»
Аз: «Значи ти ме обичаш, и се страхуваш, когато сутрин се намираш в леглото си. Затова идваш при мен?»
Ханс: «Да. А защо ми каза, че обичам _мама_ и ме обзема страх, защото обичам _теб_?»“
Сега момчето достига необикновена яснота в своите изрази. Той дава да се разбере, че любовта към бащата се бори с враждебността към него заради съперничеството с майката, и то отправя упрек към бащата за това, че до този момент не е насочил вниманието му към тази игра на силите, която се е превръщала в страх. Бащата все още не го разбира напълно, защото едва след този разговор той се убеждава във враждебността на момчето, за която настоявах още по време на нашата консултация. Това, което по-долу ще приведа в непроменен вид, собствено казано, е по-важно като обяснение за бащата, отколкото за малкия пациент.
„За съжаление аз не разбрах веднага това възражение в цялото му значение. Тъй като Ханс обича майка си, той, очевидно, иска мен да ме няма и тогава той би заел мястото на бащата. Това потиснато враждебно желание се превръща в страх за бащата и той идва рано сутрин при мен, за да види дали не съм си отишъл. За съжаление в този момент аз не разбирах това и му казвах:
«Когато си сам, те е страх, че ме няма, и идваш тук.»
Ханс: «Когато те няма, аз се страхувам, че няма да се върнеш вкъщи.»
Аз: «Нима съм те заплашвал някога с това, че няма да се върна?»
Ханс: «Ти не, но мама — да. Тя ми каза, че няма повече да идва при мен.» (Сигурно той се е държал зле и тя го е заплашила, че ще си отиде.)
Аз: «Тя ти го е казала, защото си се държал лошо.»
Ханс: «Да.»
Аз: «Значи се страхуваш, че ще си отида, защото си се държал лошо, и затова идваш при мен?»
По време на закуска ставам от масата и Ханс ми казва: «Татко, не _бягай_ оттук!» Аз обръщам внимание, че той казва «бягай» вместо «отивай», и му отвръщам: «Аха, ти се страхуваш, че конят ще избяга оттук?» Той се смее.“
Знаем, че тази част от страха на Ханс има двойствен характер: страх от бащата и страх за бащата. Първото произлиза от проявената враждебност по отношение на бащата, а второто — от конфликта между нежността, която тук е реактивно увеличена, и враждебността.
Бащата продължава: „Това без съмнение е началото на важна част от анализа. Това, че той само в краен случай се решава да излезе от входа, но не се отдалечава от вратата, че при първия пристъп на страх се връща от половината път, е мотивирано от страха да не стане така, че да не завари родителите си вкъщи, защото те са си отишли. Той не се отдалечава от дома от любов към майката и се страхува, че аз ще си отида вследствие на враждебните му желания (по отношение на мен) да заеме мястото на бащата.
През лятото на няколко пъти ходих от Гмунден до Виена по работа. Тогава бащата беше той. Напомням, че страхът от конете е свързан с преживяването в Гмунден, когато конят е трябвало да откара багажа на Лици на гарата. Изтласканото желание аз да замина на гарата и той да остане с майка си (конят да замине) се превръща в страх пред заминаването на конете. И наистина, нищо не предизвиква повече страх от заминаването на колите от двора на митницата, която се намира срещу дома ни.
Тази нова част (враждебните мисли против бащата) се открива едва след като той научава, че не му се сърдя за това, че толкова много обича мама.
След обяд аз отново излизам с него навън, той се разхожда пред къщата и остава там дори когато минават коли. Само при преминаването на някои от тях той изпитва страх и тича в двора. Дори ми обяснява: «Не всички бели коне хапят.» Това означава: след анализа в някои бели коне той познава баща си, и те вече не хапят, но има и други коне, които хапят.
Планът на улицата пред нас е следният: отсреща се намира складът на митницата с голяма рампа, до която през целия ден спират коли, за да товарят сандъци и т.н. Този двор е отделен от улицата с решетка. Точно срещу нашата квартира се намира вратата на този двор. Вече няколко дни забелязвам, че Ханс изпитва особено силен страх, когато колите влизат и излизат през вратата на митницата, и при това трябва да завият. Попитах го защо толкова много се страхува от това, а той ми отговори: «Страхувам се, че конете ще паднат по време на завоя» (A). Също така силно се вълнува, когато колите, които са спрели до рампата за разтоварване, неочаквано започват да се движат, за да потеглят (B). По-нататък (C) той се бои от големите товарни коне повече, отколкото от дребните селски коне и повече, отколкото от елегантните (като например тези в каретите). Той също така изпитва силен страх, когато колата минава покрай него много бързо (D), отколкото когато конете се движат бавно. Всички тези различия се откроиха ясно едва през последните дни.“
Позволих си да забележа, че благодарение на анализа по-смел стана не само пациентът, но и неговата фобия, която се решава да се изяви с по-голяма яснота.
„5 април. Ханс отново идва в спалнята ни и ние го връщаме обратно в неговото легло. Казвам му: «Докато идваш рано сутрин при нас, страхът от конете няма да се махне.» Но той упорствува и отговаря: «Аз все пак ще идвам, когато се страхувам.» И така, той не иска да му забранят посещенията при майка му.
След закуска трябва да слезем долу. Ханс много се радва на това и се кани, вместо да остане както обикновено до вратата, да пресече улицата, за да отиде на двора, където често е наблюдавал да играят много момчета. Казвам му, че ще ми достави голямо удоволствие, ако пресече улицата, и използувайки случая, го питам защо се страхува, когато натоварените коли потеглят бързо от рампата (B).
Ханс: «Аз се страхувам, когато стоя до каруцата, а каруцата бързо тръгва, и аз стоя на нея, искам оттам да премина на дъските (рампата), но потеглям заедно с каруцата.»
Аз: «А когато каруцата не се движи, тогава не се ли страхуваш? Защо?»
Ханс: «Когато каруцата не се движи, аз бързо се качвам на нея и преминавам на дъските.»
(По такъв начин Ханс се кани да премине от колата на рампата и се страхува, че колата изведнъж ще тръгне, когато той е още на нея.)
Аз: «Може би се страхуваш, че когато заминеш с колата, няма повече да се върнеш у дома?»
Ханс: «О, не, аз винаги мога да се върна при мама с кола. Аз дори мога да дам на кочияша номера на къщата.»
Аз: «Тогава от какво се страхуваш?»
Ханс: «Не зная, но професорът ще разбере това.»
Аз: «Значи смяташ, че той ще узнае? Защо искаш да минеш от колата върху дъските?»
Ханс: «Защото още не съм ходил никога там горе, и знаеш ли защо? Защото искам да товаря и да разтоварвам денкове и да се катеря по тях. Много ми се иска да се катеря по денковете. А знаеш ли от кого се научих? Видях, че момчетата правят така, и аз също искам да го правя.»
Неговото желание не се осъществи, защото когато Ханс се реши да излезе от вратата, няколкото крачки по улицата предизвикаха у него твърде голяма съпротива, тъй като из двора през цялото време минаваха коли.“
Професорът знае само че тази предполагаема игра на Ханс и натоварените коли би трябвало да имат символично значение, което замества отношението към друго желание, все още неизказано. Но това желание би могло да бъде конструирано и сега, колкото и смело да ни се струва това.
„След обяд ние отново излизаме и на връщане аз питам Ханс: «Всъщност от какви коне се страхуваш?»
Ханс: «От всички.»
Аз: «Това не е вярно.»
Ханс: «Най-много се страхувам от коне, които имат нещо на устата.»
Аз: «За какво говориш? За желязото, което носят в устата си ли?»
Ханс: «Не, те имат нещо черно на устата» (покрива устата си с ръка).
Аз: «Може би мустаци?»
Ханс (смее се): «О, не!»
Аз: «Всички коне ли го имат?»
Ханс: «Не, само някои.»
Аз: «Какво имат те на устата?»
Ханс: «Нещо черно» (мисля, че всъщност това е ремъкът, който слагат напреко на главата на товарните коне). «Страхувам се също така най-много от мебелните фургони.»
Аз: «Защо?»
Ханс: «Мисля си, че когато товарните коне теглят тежък фургон, те могат да паднат.»
Аз: «Значи не се страхуваш от малките коли.»
Ханс: «Не, от малки и пощенски коли не се страхувам. Също така най-много се страхувам, когато минава омнибусът.»
Аз: «Защо? Защото е голям ли?»
Ханс: «Не, защото веднъж конят на такъв омнибус падна.»
Аз: «Кога?»
Ханс: «Веднъж, когато отивах с мама, въпреки моята глупост — когато купих жилетка.»
(Майка му после потвърждава казаното.)
Аз: «Какво си помисли, когато конят падна?»
Ханс: «Че сега винаги ще бъде така — всички коне на омнибусите ще падат.»
Аз: «На всеки омнибус ли?»
Ханс: «Да, и на мебелните фургони. На мебелните не толкова често.»
Аз: «Тогава твоята глупост имаше ли я?»
Ханс: «Не, тя се появи по-късно. Когато конят в мебелния фургон падна, аз толкова много се уплаших! После, когато тръгнах, се сдобих с глупостта си.»
Аз: «Но нали глупостта се състоеше в това, че ти си мислеше, че ще те ухапе кон. А сега се оказва, че си се страхувал конят да не падне?»
Ханс: «Ще падне и ще ме ухапе.»*
[* Ханс е прав, колкото и невероятно да звучи тази комбинация. Както ще се окаже впоследствие, връзката се състои в това, че конят (бащата) ще го ухапе заради желанието той (бащата) да падне.]
Аз: «Защо толкова се уплаши?»
Ханс: «Защото конят правеше с краката така (ляга на земята и започва да се търкаля). Уплаших се, защото вдигаше шум с краката си.»
Аз: «Къде ходихте тогава с мама?»
Ханс: «Отначало на пързалката, после в кафенето, после купихме жилетката, после в сладкарницата, а вечерта се върнахме у дома през парка.»
(Жена ми потвърждава всичко това, а също и факта, че страхът се е появил непосредствено след това.)
Аз: «Конят умря ли, след като падна?»
Ханс: «Да.»
Аз: «Откъде знаеш?»
Ханс: «Защото аз го видях (смее се). Не, той изобщо не умря.»
Аз: «Може би ти си си мислел, че е умрял?»
Ханс: «Не, вероятно не, казах го само на шега.» (Изразът на лицето му е сериозен.)
Тъй като вече е уморен, аз го оставям на спокойствие. Той успява също да ми разкаже, че отначало се е страхувал от коне, впрегнати в омнибуси, а после от всякакви коне и едва съвсем отскоро — от коне, впрегнати в мебелни фургони.
По обратния път от Лайнц му задавам още няколко въпроса:
Аз: «Какъв цвят беше конят в омнибуса, който падна? Бял, червен, кафяв или черен?»
Ханс: «Черен, и двата коня бяха черни.»
Аз: «Голям ли беше или малък?»
Ханс: «Голям.»
Аз: «Дебел или слаб?»
Ханс: «Дебел, много голям и дебел.»
Аз: «Когато конят падна, ти за татко ли си мислеше?»
Ханс: «Може би. Да, възможно е.»“
В много пунктове бащата може би извършва своите изследвания без успех, но във всеки случай никак не е вредно по-отблизо да се запознаем с подобна фобия, на която с готовност бихме дали название по постоянно възникващите й нови обекти. По такъв начин ние научаваме до каква степен тази фобия е универсална. Тя е насочена към коне и карети, към това, че конете падат и хапят, към коне с особени признаци, към коли, които са много натоварени. Както успяваме да разберем, всички тези особености произтичат от това, че страхът първоначално се е отнасял не към конете и вторично е бил пренесен (транспониран) върху тях и се е фиксирал на онези места от комплекса за конете, които са се оказали подходящи за известно пренасяне. Трябва особено високо да оценим един съществен факт, добит от изследването на бащата. Ние научихме действителния повод, предизвикал проявата на фобията. Това е моментът, когато момчето е видяло как паднал големият товарен кон, и във всеки случай едно от тълкуванията на това впечатление, подчертано от бащата, ни насочва към това, че тогава Ханс е изпитвал желание неговият баща също да падне и да умре. Сериозният израз по време на разказа като че ли съответствува на тази несъзнавана идея. Дали зад това не се крие друга мисъл? И какво означава шумът, предизвикван от краката?
„От известно време Ханс си играе в стаята на конче, тича, пада, тропа с крака, цвили. Един път си завързва торба, като торба със зоб. Няколко пъти се приближава до мен и ме хапе.“
По такъв начин той приема последните тълкувания по-решително, отколкото може да направи това с думи. Но при това ролите се разменят, тъй като играта служи на фантазията, основана на желанието. Следователно той е конят, той хапе бащата, а в останалото се идентифицира с бащата.
„През последните два дни забелязвам, че Ханс ми се противопоставя по най-решителен начин, макар и не дръзко, а по-скоро шеговито. Дали не е затова, че той повече не се страхува от мен — от коня?
6 април. Следобед аз и Ханс стоим пред къщата. При появата на кон аз всеки път го питам дали не вижда «черно на устата». Всеки път отговаря отрицателно. Питам го как точно изглежда това черно. Казва, че това е черно желязо. По този начин моето предположение, че това е дебелият ремък, с който са впрегнати товарните коне, не се потвърждава. Питам го дали това черно не прилича на мустаци. Той отговаря, че само по цвят. И така, аз и до този момент не зная какво всъщност е това.
Страхът намалява. Този път той се решава да отиде до съседната къща, но бързо се връща, когато чува приближаването на коне. Ако колата минава и спира до къщата, той уплашено тича вкъщи, защото конят тропа с крака. Питам го от какво се страхува, може би го е страх от това, че конят прави така с крак (при това удрям с крак). Той казва: «Не вдигай такъв шум с крака!» Сравнете думите му по повод падането на коня от омнибуса.
Особено силно се плаши, когато минава мебелният фургон. Тогава нахълтва тичешком в стаята. Равнодушно го питам: «Нима мебелният фургон не изглежда точно както и омнибусът?»
Той не отговаря нищо. Повтарям въпроса си. Тогава той казва: «Да, разбираме, в противен случай не бих се страхувал от мебелния фургон.»
7 април. Днес отново го питам как изглежда «черното около устата» на коня.
Ханс казва: «Като намордник.»
Удивително е, че през последните три дни край нас нито веднъж не мина кон, който да има подобен «намордник». Самият аз не съм виждал такъв кон по време на разходките, въпреки твърденията на Ханс, че такива коне има. Подозирам, че дебелият ремък около устата наистина е приличал на мустаци и че след моето тълкуване и този страх е изчезнал.
Състоянието на Ханс се подобрява все повече. Радиусът на кръга, в чийто център е входът на нашата къща, става все по-голям. Той се решава дори на това, което преди беше невъзможно — да притича до отсрещния тротоар. Всичкият страх, който остана, е свързан с омнибуса и неговият смисъл все още ми е неясен.
9 април. Днес сутринта Ханс влиза, когато се мия гол до кръста.
Ханс: «Татко, ти си красив, нали. Такъв беличък.»
Аз: «Да, като бял кон, нали?»
Ханс: «Само мустаците ти са черни. Или може би това е черен намордник?»
Разказвам му, че снощи съм бил при професора, и му казвам: «Той иска да разбере още нещо», на което Ханс отговаря: «Това е много любопитно.»
Казвам му, че зная при какви обстоятелства той вдига шум с крака. Той ме прекъсва: «Когато се сърдя или когато трябва да направя _Lumpf_, а ми се играе.» (Когато се ядоса, той обикновено тропа с крака. Да прави _Lumpf_ означава да ходи по голяма нужда. Когато Ханс беше мъничък, то веднъж, ставайки от цукалото, каза: «Виж — _Lumpf_.» Той искаше да каже _Strumpf_ (чорап), имайки предвид приликата по форма и цвят. Тази дума остана и до днес. Преди, когато трябваше да го поставим на цукалото, а той не искаше да прекъсне играта, обикновено тропаше с крака, започваше да трепери и понякога лягаше на земята.)
«Ти потропваш с крака и когато ти е нужно да направиш _wiwi_, а се сдържаш, защото предпочиташ да играеш.»
Той: «Чакай малко, трябва да направя _wiwi_» — и като че ли за да потвърди това, той излиза.“
По време на посещението си при мен бащата ме попита за какво би могло да напомня на Ханс потреперването на краката на коня. Казах му, че на момчето това би могло да напомня за неговите собствени движения, когато сдържа желанието си за уриниране, Ханс потвърждава думите ми с това, че по време на разговора у него се появява такава потребност, и той посочва и други значения на „шума, предизвикан от краката“.
„После отново излизаме пред вратата. Когато минава кола с въглища, той ми казва: «Слушай, въглищарската кола също ме кара да се страхувам.»
Аз. «Може би защото и тя е такава голяма като омнибуса?»
Ханс: «Да, и защото е много натоварена и конете трябва толкова силно да теглят и лесно могат да паднат. Когато колата е празна, аз не се страхувам.»
Всичко това отговаря на действителността.“
И въпреки това ситуацията е доста неясна. Анализът малко се придвижва напред и аз се страхувам, че положението скоро ще стане скучно за читателите. Но такива тъмни периоди са често явление във всяка психоанализа. Скоро Ханс, напълно неочаквано за нас, преминава в друга област.