Детската душа - Анализ на фобията на едно петгодишно момче - Част 9

Първата черта, която може да бъде отнесена към сексуалния живот на малкия Ханс, е необикновено живият му интерес към неговия _Wiwimacher_, както той нарича този орган по една от двете му важни функции*, която не е убягнала от детското внимание. Този интерес го прави изследовател. По такъв начин той открива, че въз основа на присъствието или отсъствието на този орган живото може да се отличи от неживото. Той предполага, че тази толкова ценна част от тялото е характерна за всички живи същества, които той смята за себеподобни. Изучава я при големите животни, прави предположения за съществуването й у родителите си и дори самата очевидност не му пречи да констатира наличието на подобен орган у новородената сестра. Може да се каже, че ако трябваше да признае отсъствието на този орган у себеподобно живо същество, това щеше да доведе до голямо сътресение на самите основи на неговото „микросъзерцание“ — все едно че и на самия него са отнели този орган. Вероятно поради тази причина заплахата, съдържаща в себе си възможността за загуба на Wiwimacher-а, по най-бърз начин се подлага на изтласкване и едва впоследствие тя ще разкрие своето действие. В този комплекс взима участие майката, защото докосванията й до този орган му е доставяло усещането за удоволствие. Нашият мъничък пациент започва своята автоеротична сексуална дейност по обичаен и съвършено нормален начин.
[* Буквалният превод на _Wiwimacher_ е _този, който прави пи-пи_, бел.ред.]
Удоволствието, изпитвано от собствения полов орган, преминава в удоволствие от разглеждането му в активна и пасивна форма. Адлер доста успешно нарича това _кръстосване на порива (Triebverschränkung)_. Момчето търси случай да види Wiwimacher-а на други хора. У него се развива сексуално любопитство, харесва му да си показва половите органи. Един от сънищата му от началния период на изтласкването съдържа желанието една от неговите малки приятелки да му помага при уриниране и по този начин да може да гледа неговия полов орган. Този сън доказва, че желанието му е оставало неизтласкано. По-късните съобщения потвърждават, че той е успял да си достави такъв вид удовлетворение. Скоро активните форми на сексуално удоволствие от разглеждането при него се свързват с определен мотив. Когато за втори път изказва съжаление пред бащата и майката, че никога не е виждал половите им органи, то причина за това сигурно е било желанието _да сравнява_. Аз-ът винаги си остава мащабът, с който преценяваме света. В непрекъснатото сравнение със себе си започваме да го разбираме. Ханс забелязва, че половият орган на големите животни е много по-голям от неговия. Затова той допуска подобно съотношение и при своите родители и желае да се убеди в това. Мама, мисли си той, навярно има такъв _Wiwimacher_ „като на коня“. По такъв начин у него вече е съзряло утешението, че Wiwimacher-ът ще расте заедно с него. Създава се впечатлението, че желанието на детето да бъде голямо, се проецира само върху половите му органи.
И така, в сексуалната конституция на малкия Ханс още от самото начало зоната на половите органи се оказва по-наситена с чувство на удоволствие от другите ерогенни зони.
Когато в последната си „фантазия за щастието“, с която неговата болест приключва, той има деца, води ги в клозета, кара ги да правят _wiwi_, подсушава ги и прави с тях всичко онова, което правят с децата, оттук може несъмнено да се направи изводът, че за него всички подобни процедури в детските му години са били източник на наслада. Тази наслада, която той е получавал по време на грижите от страна на майка му, го води до избора на обект, но все пак можем да приемем за възможно, че той още преди това е бил свикнал да си доставя такова наслаждение по автоеротичен път, че принадлежи към числото на децата, които обичат да задържат екскрементите си дотогава, докато отделянето им не им достави наслаждение. Казвам само, че е възможно, защото по време на анализа това все още не е изяснено: „правенето на шум с краката“, от което по-късно той изпитва страх, дава някои указания в тази насока. В общи линии тези източници на наслада не са изявени така рязко, както при другите деца. Той скоро е станал чист и спретнат; незадържането на урината в леглото и през деня не е имало никакво значение за него в първите години от живота му. При него няма дори и следа от отвратителния навик на възрастните да си играят със своите екскременти (този навик отново често се появява в края на психичната инволюция).
Тук ще отбележим, че в периода на фобията при него ние несъмнено сме наблюдавали изтласкване на тези два добре развити компонента. Той се срамува да уринира пред други хора, оплаква се от това, че пипа с ръка своя _Wiwimacher_, старае се да се избави от онанизма и чувства отвращение към _Lumpf, wiwi_ и всичко, което му напомня за тях. В своята фантазия за отглеждането на деца той отново изоставя това изтласкване.
Явно сексуалната конституция на нашия Ханс не съдържа в себе си предразположение към развитие на перверзиите и техния негатив (тук можем да се ограничим с истерията). Доколкото успях да разбера (а тук наистина трябва да бъда много внимателен), вродената конституция на истериците (при перверзиите това се разбира от само себе си) се отличава с това, че зоната на половите органи отстъпва на заден план пред другите ерогенни зони. Това правило има едно определено изключение. При лицата, станали впоследствие хомосексуалисти и които, според моите очаквания и по наблюденията на Задгер, преминават в детството си така наречената _амфигенна фаза_, ние срещаме инфантилно преобладаване на зоната на половите органи и особено на мъжкия орган. И това превъзнасяне на мъжкия полов орган става съдбоносно за хомосексуалистите. В детството си те избират жената като свой сексуален обект дотогава, докато подозират у нея задължително съществуване на такъв орган като у мъжа. Веднага след като се убедят, че жената ги е измамила в това отношение, тя става неприемлива за тях в качеството си на сексуален обект. Те не могат да си представят лице без пенис, което би могло да ги привлича в сексуално отношение, и при благоприятен случай фиксират своето либидо върху „жена с пенис“, върху юноша с женствена външност. И така, хомосексуалистите са хора, които вследствие на ерогенното значение на собствените си полови органи са лишени от възможността да приемат сексуален обект без полови органи, подобни на техните. По пътя, който трябва да извървят от автоеротизма до любовта към обектите, те са заседнали в участък, който се намира по-близо до автоеротизма.
Няма никакво основание да се допуска съществуването на особено хомосексуално влечение. Хомосексуализмът се изработва не като следствие от особеностите на влечението, а в избора на обект. Мога да се опра на указанието, което съм направил в „Три очерка по теория на сексуалността“, че ние грешно разглеждаме съвместното съществуване на влечението и обекта като дълбока връзка между тях. Хомосексуалистът с неговите, може би нормални, влечения, не може да се раздели със своя обект, избран от него благодарение на известно условие. В детството, когато това условие обикновено е налице, той може да се държи като нашия мъничък Ханс, който е еднакво нежен и към момчетата, и към момичетата и който при удобен случай нарича своя приятел Фриц „моето най-мило момиче“. Ханс е хомосексуален като всички деца в съответствие с правилото, че познава само _един вид полови органи_, такива като неговия.
По-нататъшното развитие на нашия малък еротик върви не към хомосексуалност, а към енергична, _полигамно проявяваща се мъжественост_, в която той, в зависимост от променящите се женски обекти, знае как да действува: в един случай решително настъпва, в друг — страстно и засрамено скърби. В периода, когато няма други обекти в любовта, неговата склонност се обръща към майката (от която той отива при другите), за да претърпи тук крушение под формата на невроза. Едва тук ние научаваме до каква степен на интензивност се развива любовта към майката и каква е нейната съдба. Сексуалната цел, която той преследва при своите приятелки — „да спи при тях“, — произлиза от майката. Тази цел е определена от думи, които се използуват и в зряла възраст, макар и с друго, по-богато съдържание. Нашият пациент по обичайния начин, в годините на ранното детство, намира пътя към любовта към обекта и нов източник на наслада: спането заедно с майката става за него определящо. В това сложно чувство ние на първо място бихме могли да поставим удоволствието при докосването на кожата, което лежи в нашата конституция и което по изглеждащата изкуствена номенклатура на Мол може да бъде наречено удовлетворение на стремежа към _контректация_ (съприкосновение).
В своите отношения към бащата и майката Ханс по най-ярък начин потвърждава всичко, което съм казал в своите трудове „Тълкуване на сънищата“ и „Три очерка по теория на сексуалността“ за сексуалното отношение на децата към родителите. Той наистина е един мъничък Едип, който би искал „да отстрани“ баща си, за да остане сам с красивата си майка, да спи с нея. Това желание се проявява по време на лятното пребиваване на село, когато промените, свързани с отсъствието и присъствието на бащата, посочват на момчето условията, от които зависи желаната от него интимност с майката. Тогава, през лятото, той се задоволява с желанието баща му да замине. Към това желание по-късно се прибавя и страхът, че ще бъде ухапан от бял кон — благодарение на случайно впечатление, получено при отпътуването на друг баща. По-късно, навярно във Виена, където повече не е можело да се разчита на заминаването на бащата, вече се проявява друго съдържание: бащата да отсъствува дълго, да умре.
Произтичащият от това желание за смъртта на бащата и следователно нормално мотивиран страх от него образуваше най-голямото препятствие за анализа, докато не беше отстранен по време на разговора в дома ми.*
[* Двете случайни мисли на Ханс: _сок от малини_ и _пушка за убиване_ навярно са не само едностранно детерминирани. Вероятно те толкова са свързани с ненавистта към бащата, колкото и с комплекса на задържането. Бащата, който сам отгатна последната връзка, асоциира също така „малиновия сок“ с „кръв“.]
Всъщност нашият Ханс изобщо не е злодей и дори не е такова дете, при което жестоките и насилствени склонности в човешката природа се развиват без задръжки в този период от живота. Напротив, той е необикновено добродушен и нежен. Бащата забелязва, че превръщането на склонността към агресия в състрадание става твърде рано. Още дълго преди фобията той е изпитвал безпокойство, когато по време на детска игра биели „кончето“ и никога не е оставал равнодушен, когато в негово присъствие някой е плачел. В едно място на анализа в известна връзка при него се открива потисната частица садизъм,*1 но тя е потисната, и по-късно от тази връзка ние можем да се досетим защо тази частица се е появила и какво е трябвало да замести. Ханс силно обича баща си, чиято смърт желае, и тогава, когато неговият ум не приема противоречието, той е принуден да го демонстрира с това, че удря баща си и веднага го целува по мястото, където го е ударил. И ние трябва да се въздържим от това, да признаем даденото противоречие за осъдителна постъпка. Именно от такива противоположности се създава чувственият живот на хората.*2 Може би ако нещата стояха по друг начин, нямаше да се стигне до неврози. Тези контрастни двойки в чувствената сфера на възрастните стигат едновременно до прага на съзнанието само във висините на любовната страст. Обикновено единият член на такава двойка потиска другия дотогава, докато е възможно той да бъде държан скрит. В детската душа такива двойки могат дълго време да съжителствуват мирно, въпреки тяхното вътрешно противоречие.
[*1 Желанието да бие и да дразни конете.]
[*2 Не книга, а човек от плът и кръв съм. И да постигна вътрешно съгласие не мога (Майер К. Ф. _Последните дни на Гутен_).]
Най-голямо значение за психосексуалното развитие на нашето момче е имало раждането на сестра му, когато то е било на три години и половина. Това събитие изостря отношенията му с родителите му, поставя пред неговото мислене неразрешени задачи, а присъствието му по време на нейното къпане съживява у него следите от спомените на неговите собствени предишни преживявания, свързани с насладата. И това влияние е напълно типично. В неочаквано голям брой от историите на живота и заболяването на невротиците за изходен пункт трябва да се вземе това избухване на сексуално наслаждение и сексуално любопитство, свързани с раждането на следващо дете. Поведението на Ханс по отношение на новодошлата е същото, което съм описал в „Тълкуване на сънищата“. По време на треската, няколко дни след раждането на сестрата, той забелязва колко малко е съгласен с този прираст на семейството. Тук винаги се проявява първо враждебност, а после вече може да последва и нежност.* Страхът, че може да се появи и друго дете, от този момент заема определено място в неговото съзнателно мислене. По време на неврозата тази потисната враждебност се замества с особен страх от ваната. В анализа той откровено разкрива своето желание сестрата да умре, и то не само в онези намеци, които бащата трябва сам да допълни. Неговата самокритика му подсказва, че това желание не е толкова ужасно като аналогичното желание по отношение на бащата. Но подсъзнателно той очевидно и към двамата се отнася еднакво, защото и бащата, и сестрата му отнемат майка му, пречат му да остане само с нея.
[* Срв. неговите намерения по отношение на онзи период, когато момиченцето ще може да говори (вж. по-горе).]
Това събитие и свързаните с него отново съживили се преживявания дават и друго направление на неговите желания. В победната заключителна фантазия той прави равносметка на всички свои еротични подбуди, произлизащи от автоеротичната фаза и свързани с любовта към обекта. Той се жени за своята прекрасна майка, има безброй деца, за които може да се грижи по свой начин.

II

В един прекрасен ден Ханс е обзет от страх на улицата. Той все още не може да каже от какво се страхува, но още в началото на своето тревожно състояние той показва пред бащата мотива на заболяването си, изгодите от болестта. Той иска да остане при майка си, да се гали с нея. Известна роля, както мисли бащата, тук изиграва споменът, че той е бил отделен от нея, когато се е появило новороденото. Скоро става ясно, че този страх вече не може да бъде обратно заместен от желанието, тъй като той изпитва страх дори и когато майка му е с него. В същото време ние получаваме указание върху какво се фиксира либидото, превърнало се в страх. Той разкрива твърде специфичния страх, че ще го ухапе бял кон.
Такова болезнено състояние ние наричаме „фобия“ и бихме могли да я причислим към страха от коне, но последният се отличава с това, че неспособността да се ходи по улиците е лесно отстранима, когато болният се съпровожда от някое избрано за този случай лице, в краен случай — от лекар. Фобията на Ханс не изчезва и при наличието на това условие, тя престава да бъде вече свързана с пространството и все по-ясно избира за свой обект коня. В първите дни от своето тревожно състояние той изказва опасението, което толкова много облекчи разбирането на неговия страх, а именно че „конят ще влезе в стаята“.
Положението на фобиите в системата на неврозата до този момент беше неопределено. Явно може с увереност да се каже, че във фобиите трябва да се виждат всички синдроми, принадлежащи към различните неврози, и на тях не бива да им се придава значението на особени болезнени процеси. За най-честите фобии, както е при нашия пациент, ми се струва целесъобразно названието _страхова истерия_. Аз го предложих на д-р Щекел, когато той се зае с описанието на нервните състояния на страх, и се надявам, че това название ще стане популярно. За негово оправдание служи пълното съответствие между психичния механизъм на тези фобии и истерията, с изключение само на един пункт, който е много важен за различаването на тези форми. А именно: либидото, освободено от патогенния материал чрез изтласкването, не се конвертира, т.е. не преминава от сферата на психиката в областта на телесната инервация, а остава свободно във вид на страх. Във всички случаи на заболяване тази страхова истерия може в каквито и да е размери да се комбинира с „конверсионната истерия“. Но съществуват както чисти случаи на конверсионна истерия без какъвто и да било страх, така и случаи на чиста страхова истерия, изразяващи се в изпитване на страх и фобии без следи от конверсия. Случаят на нашия Ханс се отнася към последните.
Страховата истерия принадлежи към числото на най-често срещаните психоневротични заболявания, които се появяват в живота най-рано. Може да се каже, че това са неврози от периода на детството. Когато майката казва за своето дете, че то е „нервно“, то в 9 от 10 случая може да се смята, че детето има някакъв страх или много страхове наведнъж. За съжаление по-финият механизъм на тези толкова важни заболявания все още не е достатъчно изучен. Още не е установено дали единственото условие за произхода на страховата истерия (за разлика от _конверсионалната истерия_ и другите неврози) са конституционалните фактори или случайните преживявания, или пък някаква комбинация от едните и другите условия. Струва ми се, че това невротично заболяване най-малко зависи от особеностите на конституцията и вследствие на това най-лесно може да бъде получено във всеки период от живота.
Твърде лесно можем да отделим един съществен признак на страховата истерия. Тази болест винаги се развива предимно във фобия. В края на краищата болният може да се избави от страховете, но само за сметка на задръжки и ограничения, на които той трябва да се подложи. При страховата истерия вече започва психична работа, чиято цел е да плени станалия свободен страх. Но тази работа не може нито да превърне обратно страха в либидо, нито да го свърже с онези комплекси, от които това либидо произтича. Не остава нищо друго, освен да се предотврати всеки повод за развитието на страх чрез психични надстройки под формата на предпазливост, задръжка, забрана. Тези психични прикрития се проявяват навън под формата на фобия и ни изглеждат като същност на заболяването.
Трябва да се каже, че лечението на страховата истерия до този момент беше чисто отрицателно. Опитът показа, че е невъзможно, а при някои обстоятелства дори опасно, да се стигне до излекуване на заболяването по насилствен път. Така например несъмнено е вредно да се довежда болният до положение, в което при него трябва да се развие страх, а след това да бъде лишаван от прикритие. По такъв начин го принуждават да търси защита и изказват презрение към неговата „необяснима страхливост“, което не му влияе.
За родителите на нашия малък пациент от самото начало е било ясно, че тук нито с присмех, нито със строгост може да се постигне нещо и че достъпът до неговото изтласкано желание трябва да се търси по психоаналитичен път. Необикновеният труд на неговия баща е бил увенчан с успех и съобщенията му ни дават възможност да проникнем в самата структура на фобията и да проследим пътищата на извършения анализ.