Неврозите - Произход и лекуване - СТРАХЪТ

Уважаеми дами и господа! Вие навярно мислите, че онова, което ви казах по време на предишната лекция за обикновената невротичност, е най-непълно-то и незадоволително мое изложение. Зная това и мисля, че нищо не ви е учудило повече от това, че в него не е казано нищо за страха, от който се оплакват повечето нервноболни, като го мислят за своето най-ужасно страдание. При тях той наистина може да стане много интензивен и да доведе до най-безумни постъпки. Но поне по този въпрос нямам намерение да ви ощетя, напротив, реших особено рязко да поставя проблема за страха при невротиците и подробно да го разгледам пред вас. Сам по себе си страхът няма нужда да бъде представян. Всеки от нас е изпитал върху себе си това усещане или по правилно е да се каже — това афектно състояние. Но мисля, че никой никога достатъчно сериозно не се е питал защо именно нервноболните изпитват страх много повече отколкото другите хора. Може би сте си мислели, че това се подразбира от само себе си. Нали обикновено думите „нервен“ и „боязлив“*48 се заменят една с друга, като че ли означават едно и също. Но ние нямаме никакво право за това. Има боязливи хора, но те изобщо не са нервни, и има нервни, страдащи от много симптоми, при които няма склонност към страх.
[*48 На немски език „боязлив“ (angstlich), е прилагателно от думата „страх“ (Angst). В съвременната психологична литература тази дума често се превежда като „тревожен“. Решихме, че е възможно в настоящото издание да я преведем като „боязлив“, тъй като Фройд употребява тази дума в по-общо значение (склонен към страх „изобщо“, а не само към безпредметен страх, какъвто е тревогата).]
Както и да е, несъмнено проблемът за страха е възлов момент, в който се преплитат най-различни и най-важни въпроси, тайна, чието решаване трябва да хвърли светлина върху целия ни душевен живот. Няма да твърдя, че ще мога да ви дам нейното пълно решаване, но вие, разбира се, очаквате, че психоанализата ще подходи и към тази тема напълно различно от школската медицина. Там, изглежда, се интересуват преди всичко от това по какви анатомични пътища се осъществява състоянието на страх. Твърди се, че се появява дразнене на medulla oblongata, и болният научава, че страда от невроза на блуждаещия нерв. Medulla oblongata е много сериозен и интересен обект. Спомням си добре колко време и труд посветих на изучаването му преди много години. Но сега трябва да ви кажа, че не познавам нещо, което да се намира по-далеч от психологическото разбиране на страха от въпроса за нервните пътища, по които се осъществяват страховите импулси.
За страха може да се говори дълго, без изобщо да споменаваме невротичността. Веднага ще разберете защо наричам този страх реален за разлика от невротичния. Реалният страх за нас е нещо напълно рационално и разбираемо. За него можем да кажем, че представлява реакция на възприемането на външната опасност, т.е. на очаквана, предвиждана вреда. Той е свързан с рефлекса за бягство и може да бъде разглеждан като проява на инстинкта за самосъхранение. При какви обстоятелства, т.е. спрямо какви обекти и при какви ситуации възниква страхът, това зависи в по-голяма степен от равнището на знанията ни и от властта ни над външния свят. Намираме за напълно естествено, че дивакът се страхува от оръдието и от слънчевото затъмнение, докато белият човек, който може да борави с оръдието и да предсказва даденото събитие, не изпитва страх при тези обстоятелства. В други случаи именно по-големите познания допринасят за страха, защото именно те позволяват да разпознаем опасността по-отрано. Така например дивакът ще се изплаши от следите в гората, които за непосветения не означават нищо но за него издават близостта на хищно животно, а опитният моряк с ужас ще наблюдава малкото облаче на небето, което за пасажера е нищожно, но за него предвещава приближаващия ураган.
При по-нататъшни разсъждения трябва да признаем, че схващането за реалния страх като разумен и целесъобразен се нуждае от основно преразглеждане. Единственото целесъобразно поведение при наближаващата опасност е трезвата оценка на собствените сили в сравнение с размера на заплахата и вземането на решение какъв начин на поведение има най-големи изгледи за успех — бягството, отбраната или може би дори нападението. Но тук страхът не играе никаква роля; всичко казано би се осъществило по същия начин, дори вероятно по-добре, ако нещата не водеха до възникването на страха. Виждате също така, че прекалено силният страх е крайно нецелесъобразен, парализира всякакво действие, включително и бягството. Обикновено реакцията срещу опасността се изразява в смесица от страхов афект и отбранително действие. Изплашеното животно бяга, но целесъобразното тук е бягството, а не уплахата.
И така, възниква изкушението да се твърди, че проявата на страха никога не е нещо целесъобразно. Може би за по-правилното разбиране ще помогне един подробен анализ на ситуацията на страха. Първото нещо в нея е готовността за опасност, която се изразява в повишено сензорно внимание и моторно напрежение. Тази готовност несъмнено трябва да се признае за голямо предимство, нейното отсъствие може да има сериозни последствия. От нея произлиза, от една страна, моторното действие, отначало бягство, на по-висока степен активна защита, а от друга — това, което усещаме като състояние на страх. Колкото повече страхът се ограничава до зачатъчна форма, до сигнал, толкова по-гладко страховата готовност преминава в действие, толкова по-целесъобразен е целият процес. Поради това състоянието, което наричаме страх, или готовност за страх (Angstbereitschaft)*51 ми се струва целесъобразно, а развитието на чувството за страх — нецелесъобразно.
[*51 В съвременната психологична литература за обозначаването на това понятие се употребяват термините „тревога“, „разтревоженост“.]
Избягвам да се спирам по-подробно на въпроса дали думите „страх“, „боязливост“ и „уплаха“ в нашия език имат еднакво или различно значение. Само предполагам, че „страхът“ (Angst) се отнася до състоянието и не изразява вниманието към обекта, докато „уплахата“ (Furcht) насочва именно към обекта. Напротив, „ужасът“ (Schreck) като че ли има особен смисъл, а именно — подчертава действието на опасността, когато не е имало готовност за страх. Така че би могло да се каже, че чрез страха човек се защитава от ужаса.
Не може да ни убегне съществуващата известна многозначност и неопределеност на употребата на думата „страх“. Под страх в повечето случаи се разбира субективното състояние, в което хората изпадат благодарение на усещането за „развитие на страха“ и го наричат афект. Какво представлява афектът в динамичен смисъл? Във всеки случай — нещо много сложно. Първо, афектът включва определени моторни инервации или оттичания на енергия, второ, известни усещания, при това имащи двояк характер: възприятия, които се състоят от моторни действия и непосредствени усещания за удоволствие и неудоволствие, придаващи на афекта неговия, както се казва, основен тон. Но не мисля, че това изброяване би засегнало по някакъв начин същността на афекта. При някои афекти може да се проникне по-дълбоко и да се види, че ядрото, което обединява посочената група, е повторение на някакво определено значително преживяване. То би могло да бъде много ранно впечатление от много общ характер, което трябва да се отнесе не към доисторическия период на индивида, а на вида. С други думи, афектното състояние е устроено по същия начин, както и хистеричния пристъп, то също представлява остатък от спомен. По такъв начин хистеричният пристъп може да бъде сравнен с отново образувания индивидуален афект, нормалният афект — с изразяване на обща хистерия, придобила наследствен характер.
Не мислете, че това, което ви казах тук за афекта, са всепризнати положения на обикновената психология. Напротив, тези схващания са възникнали на почвата на психоанализата и се признават единствено от нея. Онова, което можете да научите за афектите от психологията, например теорията на Джеймс-Ланге,*52 за нас, психоаналитиците, е просто неразбираемо и неподдаващо се на обсъждане. Но собствените си познания за афектите ние също смятаме за не много надеждни. Това е и първи опит за ориентиране в тази тъмна област. Нека да продължим. Ние сме на мнение, че сме разбрали кое ранно впечатление се повтаря при нас като състояние на страх. Според нас това е раждането, при което възниква такава комбинация от неприятни впечатления, стремежи към разреждане [на напрежението] и соматични усещания, станали образец за въздействието на смъртна опасност и повтаряща се от този момент нататък като страхове състояние. Невероятното повишаване на възбудата вследствие на прекратяването на кръвообновлението (вътрешното дишане) тогава е било причина за страховото изживяване, така че първият страх е бич токсичен. Наименованието „страх“ (Angst) — angustiae, теснота, тясно пространство (Enge) е специфизирано от признака за свиване на дишането, което тогава е било следствие от реалната ситуация и сега почти непрекъснато се възпроизвежда в афекта. Също така признаваме за доста значимо това, че първото състояние на страх е възникнало в резултат на отделянето от майката. Разбира се, ние сме убедени, че благодарение на безброй много поколения предразположението към повтаряне на първото състояние на страх така здраво е залегнало в организма, че отделният индивид не може да избегне страховия афект дори и ако той, както легендарния Макдъф*53 е бил „изрязан от майчиното тяло“, т. е, не е познавал самия акт на раждането. Не можем да кажем какво е първообраз на страха при другите бозайници. Също така не знаем какъв комплекс от усещания при тези същества е еквивалентен на нашия страх.
[*52 Според концепцията на Джеймс-Ланге (от името на американския психолог У. Джеймс и датския анатом К. Ланге), издигната през осемдесетте години на миналия век, първични са промените в организма, а вторични — състоянията, които субектът преживява във вид на емоции.]
[*53 Герой от драмата „Макбет“ на У. Шекспир.]
Може би ще ви бъде интересно да разберете как може да се стигне до мисълта, че актът на раждането се явява източник и първообраз на страховия афект. Най-малък дял тук има умозаключението. По-скоро съм използувал заемки от наивното мислене на народа. Преди много години няколко млади болнични лекари се бяхме събрали на обяд и един от асистентите в родилната клиника ни разказа една весела случка от последния изпит за акушерки. Попитали една от кандидатките какво означава наличието на mekonium (първородни изпражнения) в околоплодните води и тя без колебание отговорила: „Това означава, че детето го е било страх.“ Засмели се и я скъсали. Обаче дълбоко в себе си аз бях на нейна страна и започнах да се досещам, че нещастната жена от народа със своята вярна интуиция е открила една много важна връзка.
Сега ще преминем към невротичния страх. Какви нови прояви и взаимовръзки има страхът при нервноболните. По този въпрос могат да се кажат много неща. Първо, натъкваме се на общо безпокойство. Така да се каже — свободен страх, готов да се свърже с всяко повече или по-малко подходящо съдържание на представите, който влияе върху преценките, създава очаквания, дебне всяка възможност да потвърди своята основателност. Наричаме това състояние „тревожно очакване“. Хората, които страдат от такъв вид страх, винаги предвиждат най-страшната от всички възможности, смятат всяка случайност за предвестник на нещастие, използуват всяка неувереност в лошия й смисъл. При много хора, които не могат да се нарекат болни, такава склонност към очакване на нещастие се среща като черта от характера им. Обикновено ги смятат за твърде страхливи или песимистично настроени. Но тази прекалено висока степен на тревожно очакване винаги е характерна за едно заболяване, което аз наричам страхова невроза и отнасям към актуалните неврози.
В противоположност на току-що описаната втората форма на страх психически е по-тясно свързана и съединена с определени обекти или ситуации. Това е страх под формата на изключително многообразни и често много странни „фобии“. Стенли Хол, виден американски психолог, се е нагърбил със задачата да ни представи целия ред от тези фобии с прекрасни гръцки имена. Това звучи като изобразяването на десетте египетски наказания, само че разликата е в това, че броят на фобиите е значително по-голям.
Чуйте само какво ли не може да стане обект или съдържание на фобиите: тъмнина, празно пространство, площади, котки, паяци, гъсеници, змии, мишки, буря, остри предмети, кръв, пътуване по море, пътуване с влак и др. При първия опит да се ориентираме в тази бъркотия можем да разграничим три групи. Някои от обектите и ситуациите, които внушават страх, и за нас, нормалните хора, са нещо доста страшно, имат отношение към опасността и затова тези фобии ни се струват разбираеми, макар и преувеличени по сила. Много от нас например изпитват чувство на отвращение при срещата си със змия. Може да се каже, че фобията от змии е общочовешка. И Ч. Дарвин много ярко е описал как не е можел да потисне страха си при вида на приближаващата към него змия, въпреки че е знаел, че е защитен от нея с дебело стъкло. Към втората група отнасяме случаите, които имат отношение към опасността, в които обаче сме свикнали да не й придаваме значение и да не я изтъкваме на преден план. Тук спадат повечето ситуативни фобии. Знаем, че по време на пътуването с влак възникват повече възможности за нещастен случай, отколкото у дома — например възможността за железопътна катастрофа. Знаем също така, че корабът може да потъне, и при това, като правило, хората се давят, но ние не мислим за тези опасности и смело пътуваме с влак или с кораб. Не можем също така да отречем Възможността за падане в реката, ако мостът рухне в момента, когато преминаваме по него, но това се случва рядко, така че не се взима под внимание като опасност. И самотата крие своите опасности и ние я избягваме при известни обстоятелства. Но и дума не може да става за това, че не бихме могли да я понесем при известни условия и за известно време. Същото се отнася и за човешката тълпа, затвореното помещение, бурята и т.н. Поразяващото в тези фобии при невротиците е не тяхното съдържание изобщо, а интензивността им. При фобиите страхът направо е неописуем! И понякога ни се струва, че невротиците като че ли се страхуват не от същите неща и ситуации, които при известни обстоятелства могат да уплашат и нас, а от тези, които те наричат със същите имена.
Остава третата група фобии, които ние изобщо не можем да разберем. Ако здрав, възрастен мъж поради страх не може да пресече улицата или площада на добре познатия си роден град, ако здрава, добре развита жена изпада в несъзнаван страх от това, че котката се е докоснала до края на роклята й, или от това, че през стаята е претичала мишка, то каква връзка може тук да се установи с опасността, която все пак очевидно съществува за страдащите от фобии? В отнасящите се тук случаи на фобии от животни и дума не може да става за общочовешки антипатии, защото като че ли точно за демонстрация на обратното има много хора, които не могат да минат покрай котка, без да я погалят. Мишката, от която толкова много се страхуват жените, служи като най-често срещано ласкателно обръщение. Някое момиче, което с удоволствие слуша как нейният любим я нарича „мишле“, с ужас подскача, когато види малкото животинче, което носи това име. По отношение на мъжа, който страда от страх от улици или площади, можем да дадем едно-единствено обяснение — той се държи като малко дете. Когато е малко, детето бива учено да избягва такива ситуации като опасни, а нашият болен от агорафобия наистина не се страхува, когато някой го съпровожда през площада.
Описаните тук две форми на страх — свободният страх на тревожното очакване и страхът, свързан с фобиите, са независими една от друга.
Едната не е по-висока степен на развитие на другата, те се срещат заедно само като изключение, и то като че ли случайно. Най-силната обща тревожност не е задължително да се прояви във фобиите. Лицата, целият живот на които е ограничен от агорафобия, могат да бъдат напълно освободени от песимистичния страх на тревожното очакване. Някои фобии, например страхът от площади, от пътуване с влак, безспорно се придобиват в зряла възраст, други — като страх от тъмнина, буря, животни, явно са съществували от самото начало. Страховете от първия род приличат на тежко заболяване. Последните ни се струват по-скоро странност или каприз. При тези, при които откриваме последните, като правило може да се предположи наличието и на други, аналогични на тях. Трябва да добавя, че отнасяме всички тези фобии към страховата хистерия, т. е. разглеждаме ги като заболяване, което е родствено на известната ни вече конверсионна хистерия.
Третата форма на невротичен страх ни изправя пред истинска загадка. При нея страхът изобщо не е свързан с никаква заплаха. Такъв вид страх се появява например при хистерията, съпровождайки хистеричните симптоми, или при всички условия на възбуда, когато ние наистина бихме могли да очакваме афектни прояви, но само не и страхов афект, а също и като пристъп на свободен страх, независим от някакви условия и еднакво непонятен както за нас, така и за болния. За някаква опасност и за някакъв повод, който би могъл да бъде преувеличен до неузнаваемост, тук и дума не може да става. По време на тези спонтанни пристъпи разбираме, че комплексът, наречен от нас страхово състояние, може да бъде разложен на съставни части. Целият пристъп може да бъде представен от един отделен интензивно изразен симптом — треперене, световъртеж, сърцебиене, задъхване, а обикновеното чувство, по което познаваме страха, може да липсва или да е неясно изразено. И въпреки това тези състояния, описани от нас като „еквиваленти на страха“, могат във всички клинични и етиологични отношения да бъдат приравнени към страха.
Сега възникват два въпроса. Може ли при невротичният страх, при който опасността не играе никаква или играе съвсем малка роля, да се разглежда във връзка с реалния страх, представляващ изцяло реакция на опасността. И как трябва да се разбира невротичният страх. Нека най-напред да се придържаме към очакването, че където има страх, там има и нещо страшно.
Клиничното наблюдение ни дава някои указания за разбирането на невротичния страх. Искам да изложа сега пред вас тяхното значение.
а) Лесно може да се установи, че тревожното очакване или общата тревожност се намира в тясна зависимост от определени явления в сексуалния живот, а по-точно — от някакви начини на изразходване на либидото. Най-простият такъв случай са лицата, подложени на така наречената непълна възбуда, т.е. силна сексуална възбуда, която не намира пълен изход, не постига задоволяване. Такива са например мъже в периода на сгодяването или жени, чиито съпрузи не са достатъчно потентни или заради предпазване от бременност практикуват съкратен полов акт. При такива обстоятелства либидната възбуда изчезва и на нейно място се явява страхът както под формата на тревожно очакване, така и във вид на страхови пристъпи и техните еквиваленти. Редовното прекъсване на половия акт от предпазливост толкова често е причина за страхова невроза у мъжете и особено при жените, че в лекарската практика се препоръчва при подобни случаи най-напред да се търси тази етиология. При това безброй много пъти можем да се убедим, че страховата невроза изчезва с прекратяването на сексуалните отклонения.
Доколкото ми е известно, дори и лекарите, които са далеч от психоанализата, не отричат наличието на причинната връзка между сексуалното въздържане и страховите състояния. Но мога да си представя, че ще бъде направен опит тази връзка да бъде обърната наопаки и да се защити мнението, че тук става дума за хора, които поначало са склонни към тревожност, поради което проявяват предпазливост и в сексуалната сфера. Но на това категорично се противопоставя поведението на жените, чиито сексуални прояви всъщност са пасивни по природа, т.е. определят се от действията на мъжа. Колкото повече една жена е темпераментна, колкото повече е склонна да търси полово общуване и да получава удовлетворяване, толкова повече тя ще реагира със страх на импотентността на мъжа или на coitus interruptus*55 докато същото това нещо при по-въздържаните в полово отношение жени или при тези със слабо либидо играе по-маловажна роля.
[*55 Прекъснат полов акт.]
Същото значение за възникването на страхови състояния има така горещо препоръчваното от лекарите днес Сексуално въздържане, разбира се, само в случаите, когато либидото, на което е отказан удовлетворяващият го изход, в съответна степен е силно и не е преработено в по-голямата си част по пътя на сублимацията. Решаващ момент за [възникване] на заболяването винаги се явяват количествените фактори. И там, където не става въпрос за заболяване, а за прояви на характера, може лесно да се забележи, че сексуалното ограничение върви ръка за ръка с една известна боязливост и нерешителност, докато безстрашието и смелостта довеждат до свобода на действията за задоволяване на сексуалните потребности. Както и да се променят и усложняват тези отношения благодарение на многообразието на културното влияние, в общи линии си остава факт, че страхът е свързан със сексуалното ограничение.
Не съм ви съобщил всички наблюдения, които свидетелствуват за такава генетична връзка между либидото и страха. Тук също така спада например влиянието на някои определени периоди от живота, на които може да се припише значителното повишаване на производството на либидо, като например периода на половата зрялост и менопаузата. При някои състояния на възбуда непосредствено може да се наблюдава смесването на либидото със страх и окончателното му заместване от страха. Впечатлението от всички тези факти е двояко: първо, че става въпрос за натрупване на либидо, което не може да се употреби по нормален начин, и, второ, че тук се намираме изцяло в областта на соматичните процеси. На първо време не е ясно как либидото се преобразува в страх. Само констатираме, че то изчезва и на негово място се появява страхът.
б) Второто указание взимаме от анализа на психоневрозите, в частност — на хистерията. Чували сме, че при това заболяване често се наблюдава страх, съпроводен от появата на симптоми, но също така и несвързан страх, който се проявява във вид на припадък или продължително болестно състояние. Болните не могат да кажат от какво се страхуват и по пътя на явна вторична обработка го свързват с подходящи фобии от типа на фобията от смъртта, лудостта, удар. Ако подложим на анализ ситуацията, проявяваща се като източник на страх, или съпроводените от страх симптоми, то като правило можем да посочим какъв нормален психичен процес не е бил осъществен и е бил заменен от феномена на страха. Ще го кажем по друг начин: построяваме несъзнавания процес така, като че ли не е бил подложен на изтласкване и безпрепятствено е продължавал в съзнанието. Този процес също би се съпровождал от определен афект и тук за свое учудване научаваме, че след изтласкването този съпровождащ нормалния процес афект винаги се замества от страх независимо от неговото качество. Следователно ако имаме работа с хистерично състояние на страх, то неговият несъзнаван корелат може да представлява проява на сходно чувство, т.е. на страх, срам, смущение, но също така и положителна либидинозна възбуда или пък враждебна, агресивна възбуда, като гняв или раздразнение. По такъв начин страхът се явява общовалидна монета, срещу която се разменят, или могат да бъдат разменени всички афекти, ако свързаното с тях съответно съдържание на представите се подложи на изтласкване.
в) Третия факт наблюдаваме при пациенти с натрапчиви неврози, които на пръв поглед като че ли по странен начин са пощадени от страха. Но ако се опитаме да им попречим при изпълнението на тяхното натрапчиво действие — миене или друг ритуал — или самите те опитат да се откажат от някоя своя натрапчивост, ужасният страх ги кара да й се подчинят отново. Разбираме, че страхът е бил прикрит зад натрапчивото действие и то се извършва само за да им спести този страх. При натрапчивата невроза страхът, който е трябвало да възникне, се замества от симптомообразуване, а ако се обърнем към хистерията, ще открием също подобна взаимовръзка — резултатът от изтласкването е или възникване на чист страх, или на страх със симптоми, или на по-съвършено образуване на симптоми без страх. Така че в един абстрактен смисъл явно е по-правилно да се каже, че симптомите се формират само за да се избегне неизбежното образуване на страха. Това разбиране поставя страха в центъра на проблема за неврозите.
От наблюденията над страховите неврози ние правим заключението, че отклоняването на либидото от неговото нормално приложение, поради което възниква страхът, става на почвата на определени соматични процеси. От анализите на хистерията и натрапчивите неврози следва добавката, че със същия резултат такова отклонение може да предизвика също така и отказ на психичните инстанции. Това е всичко, което знаем за възникването на невротичния страх. Звучи още доста неопределено. Но засега не виждам път, който би могъл да ни отведе по-надалеч. Втората поставена пред нас задача — да установим връзката между невротичния страх, който ни се представя като ненормално използувано либидо, и реалния страх, който съответствува на реакцията на дадена опасност, като че ли е още по-трудна за решаване. Иска ми се да мисля, че става въпрос за напълно различни неща, но ние не притежаваме никакви средства да различим един от друг по усещанията реалния и невротичния страх.
Връзката, която търсим, най-после се открива, когато допуснем наличието на често подчертаваната противоположност между Аза и либидото. Както знаем, развитието на страха е реакция на Аза спрямо някаква опасност и сигнал за бягство. Затова за нас е естествено да допуснем, че при невротичен страх Азът предприема опит да избяга от изискванията на либидото, отнася се към тази вътрешна опасност като към външна. С това се оправдава предположението, че там, където има страх, има и някаква заплаха. Но аналогията може да се развие и по-нататък. Както опитът да се избяга от външната опасност се заменя със съпротива и целесъобразни защитни мерки, така и невротичният страх отстъпва място на симптомообразуването, което потиска страха.
В процеса на обяснението сега възниква друга трудност. Самият страх, който означава бягство на Аза от своето либидо, произлиза именно от това либидо. Положението е неясно и ни напомня за това, че всъщност либидото на някакво лице принадлежи именно на него и не може да му се противопоставя като нещо външно. Това е една все още тъмна за нас област на тоничната динамика на развитието на страха. Не е известно какви са душевните енергии, които се изразходват за това и от кои психични системи произхождат те. Не мога да ви обещая, че ще ви отговоря на тези въпроси, но няма да пропуснем възможността да тръгнем по два други пътя, като при това се възползуваме отново от непосредственото наблюдение и аналитичното изследване, за да помогнем на нашите умозаключения. Ще се обърнем към възникването на страха при детето и към произхода на невротичния страх, свързан с фобиите.
Страхливостта при децата е нещо напълно обикновено и е доста трудно да се определи кога става въпрос за невротичен и кога за реален страх. Нещо повече, самото поведение на децата поставя под въпрос ценността на тази разлика. От една страна, ние не се учудваме, когато детето се бои от всякакви чужди хора, нови ситуации и предмети, и лесно си обясняваме тази негова реакция с това, че е слабо и неразбиращо. По такъв начин ние приписваме на детето силна склонност към реален страх и бихме приели за целесъобразно тя да е унаследена. В това отношение детето само би повтаряло поведението на първобитните хора и на днешните диваци, които поради своето невежество и безпомощност се страхуват от всичко ново, а и от редица познати неща, от които ние отдавна не се боим. На нашите очаквания напълно би съответствувало, ако фобиите на детето макар и отчасти се окажеха същите, за които можем да допуснем, че са съществували в онези първобитни времена на човешкото развитие.
От друга страна, не можем да не забележим и това, че не всички деца са страхливи в еднаква степен и че именно децата, които проявяват особена страхливост при вида на всевъзможни обекти и ситуации, впоследствие се оказват нервни. Невротичната предразположеност се проявява по такъв начин и в явната склонност към реален страх, боязливостта прилича на нещо първично и стигаме до заключението, че детето, а по-късно и младежът изпитва страх от интензивността на своето либидо именно защото се страхува от всичко. Възникването на страха от либидото като че ли по този начин се отрича, а ако проследим условията за възникването на реалния страх, то последователно можем да стигнем до мнението, че съзнаването на собствената слабост и безпомощност, т. е. непълноценност според терминологията на А. Адлер, е крайната причина за неврозата, ако това съзнание преминава от детския период в по-късна зряла възраст.
Звучи толкова просто и примамливо, че сме длъжни да обърнем внимание на тази зависимост. Наистина, това би означавало да изместим решаването на загадката на неврозата в друга плоскост. Устойчивостта на чувството за малоценност — а с него и условието [за възникването] на страха и симптомообразуването — изглежда така несъмнена, че би трябвало да търсим обяснение на онова, което ни е известно като здраве. А какво показват задълбочените наблюдения върху тревожността при децата? Малкото дете се страхува най-напред от непознати хора. Ситуациите имат значение дотолкова, доколкото в тях са включени чужди лица, а страхът от предмети се появява значително по-късно. Но детето не се бои от непознатите, защото предполага у тях наличието на лоши намерения и съпоставя своята слабост с тяхната сила, т.е. приема ги като заплаха за своето сигурно и безболезнено съществуване. Такова подозрително, изплашено от господствуващия в света нагон към агресия дете представлява несполучлива теоретична конструкция. Детето се стряска при вида на чуждото лице, защото е настроено да очаква появата на добре познат и любим човек, най-вече на майката. В страх се превръщат разочарованието и копнежът, т.е. неизползуваното либидо, което не може да остане свободно и се трансформира в страх. Едва ли е случайно, че в тази типична за детския страх ситуация се повтаря причината за [възникване] на първото страхово състояние по време на раждането — отбиването от майката.*56
[*56 Значението на отбиването от майката като фактор, който влияе върху възникването на страха, се излага в труда на Фройд „Потискане, симптом и страх“ (1926).]
Първите ситуационни фобии при децата са страхът от тъмнината и от самотата. Първият често се запазва през целия живот, в двата случая липсва любимото лице, което се грижи за него, т.е. майката. Чувал съм как дете, което се страхува от тъмнината, вика към съседната стая: „Леличко, поприказвай си с мен, страх ме е.“ — „Това какво ще ти помогне? Ти не ме виждаш.“ На това детето отговаря по следния начин: „Когато някой говори, става по-светло.“ Тъгата на тъмно по такъв начин се преобразува в страх от тъмнината. Далеч сме от мисълта, че невротичният страх е вторичен и особен случай на реалния страх, по-скоро сме убедени, че при малкото дете под формата на реален страх се проявява нещо такова, което има една съществена обща черта с невротичния страх — възникване от неизползуваното либидо. Детето като че ли малко изпитва истински, реален страх. Във всички ситуации, които по-късно могат да станат условия за [възникването на] фобии — от височина, от тесен мост над водата, при пътуване с влак и по вода, — детето не проявява страх, дори го демонстрира толкова по-малко, колкото по-незнаещо е то. Би било много хубаво, ако то можеше да унаследи повече такива защищаващи живота инстинкти. По този начин задачата за надзор [над него], който да го предпазва от различните опасности, би била много по-лека. Но в действителност детето отначало надценява своите сили и е освободено от страх, защото не познава опасностите. То ще тича по края на брега близо до водата, ще се катери по перваза на прозореца, ще си играе с остри предмети и с огън, накратко, ще прави всичко, което може да го нарани и да предизвика тревогата на бавачките. И ако в края на краищата у него се пробужда реалният страх, то това несъмнено е дело на възпитанието, тъй като не можем да си позволим то да се научи на всичко от личен опит.
Ако има деца, които твърде лесно се поддават на възпитаването в страх и впоследствие само откриват нови опасности, за които не са ги предупреждавали, — това може задоволително да се обясни с по-силната либидинозна потребност на тяхната конституция или с ранното им разглезване чрез либидинозно задоволяване. Не е учудващо, че сред тези деца са и бъдещите невротици. Знаем, че за възникването на една невроза най-много помага неумението да се понесе по-продължително натрупването на либидинозна енергия. Забелязвате, че тук се съобразяваме и с конституционалния фактор. Възразяваме само когато някой пренебрегва заради този фактор всички останали или го въвежда и там, където според данните на наблюдението или според изводите на анализа не му е мястото или пък значението му е минимално.
Позволете ми да обобщя данните от наблюденията върху страхливостта на децата: инфантилният страх има много малко общи неща с реалния, но е в близко родство с невротичния страх у възрастните. Подобно на него той възниква от неизразходвано либидо и замества липсващия любовен обект с външен предмет или ситуация.
Сега ще бъдете доволни да научите, че анализът на фобиите не може да ни даде много нови неща. При тях се наблюдава същото, както и при детския страх:
неизползуваното либидо непрекъснато се превръща в привидно реален страх и по такъв начин и най-малката външна опасност замества изискванията на либидото. В това съвпадение няма нищо странно, защото детските фобии са не само първообраз на по-късните, които ние причисляваме към страховите хистерии, но и непосредствена тяхна предпоставка и прелюдия. Всяка хистерична фобия произлиза от някакъв страх в детството и го продължава, дори и да има друго съдържание, и следователно тя трябва да бъде наречена по друг начин. Разликата между двете заболявания се съдържа в [техния] механизъм. За превръщането на либидото в страх при възрастния индивид не е достатъчно либидото под форма на тъга да се окаже неизползувано в даден момент. Той отдавна се е научил да понася наличието на свободно либидо или да го употребява по друг начин. Но ако либидото се отнася към психичен импулс, подложен на изтласкване, тогава се създават същите условия, както и при детето, при което още няма разделяне на съзнателно и несъзнавано, и благодарение на регресията към инфантилната фобия като че ли се открива проход, по който лесно се осъществява превръщането на либидото в страх. Както си спомняте, ние много говорихме за изтласкването, но при това винаги проследявахме само съдбата на подлежащата на изтласкване представа, разбира се, защото тя по-лесно можеше да се разпознае и опише. Но какво става с афекта, който я съпровожда — винаги отминавахме този въпрос и едва сега научаваме, че този афект винаги се превръща в страх, под формата на който той винаги би се проявил независимо от какъв вид би бил при нормалното положение. Това преобразяване на афекта е далеч по-важният елемент от процеса на изтласкването. Не е така лесно да се говори за него, защото не можем да твърдим, че несъзнаваните афекти съществуват в същия смисъл, в какъвто битийствуват и несъзнаваните представи. Представата си остава една и съща, и все едно дали е съзнавана, или не, можем да кажем какво съответствува на несъзнаваната представа. Но за афекта, който е процес на разтоварване [на напрежението] (Abfuhrvorgang), трябва да говорим по съвсем различен начин от колкото за представата. Без задълбочен анализ и изясняване на предпоставките за психичните процеси не може да се каже какво в несъзнаваното съответствува на афекта. Тук не можем да се занимаваме с това. Нека запомним обаче, че формирането на страха е тясно свързано със системата на несъзнаваното.
Казах, че превръщането в страх, или по-добре — оттичането под формата на страх (Abfuhr) се явява най-близката участ на подложеното на изтласкване либидо. Трябва да добавя и следното: не единствената или окончателната. При неврозите се развиват процеси, които се стремят да свържат това развитие на страха и те постигат това по различни пътища. При фобиите например може ясно да се различат две фази на невротичен процес. Първата осъществява изтласкването и преобразуването на либидото в страх, свързан с външна опасност. Втората се състои в изтъкване на всички тези предпазни мерки, благодарение на което се предотвратява сблъсъкът с тази опасност, която се приема като външна. Изтласкването съответствува на опита за бягство на Аза от либидото, възприемано като опасност. Фобията може да се сравни с един окоп срещу външната опасност, каквато сега представлява внушаващото страх либидо. Слабостта на защитната система при фобиите се състои, разбира се, в това, че крепостта, която е толкова укрепена срещу нападение отвън, остава открита за нападение отвътре. Проекцията на либидинозната опасност навън никога не може да се осъществи благополучно. Затова при останалите неврози се използуват други системи за защита срещу формирането на страха. Това е много интересен раздел от психологията на неврозите, но за съжаление разглеждането му ще ни отведе твърде далеч и освен това предполага по-задълбочени специални познания. Ще добавя само още едно нещо. Вече ви говорих за противодействието,*57 което Азът трябва да осъществи при изтласкването и да го поддържа постоянно, за да бъде изтласкването трайно. На това противодействие се пада задачата да провежда различните форми на защита срещу възникването на страха, след като се е извършило изтласкването.
[*57 Контразапълване с енергия.]
Сега да се върнем към фобиите. Вече мога да кажа следното: вие разбирате колко недостатъчно е да се обяснява единствено съдържанието им, да се интересуваме само как даден обект или ситуация са станали предмет на фобия. Съдържанието на фобията има за нея горе-долу същото значение, каквото явното съдържание на съня — за сънуването. Трябва да признаем с необходимите уговорки, че сред тези съдържания на фобиите се намират такива, които, както подчертава Стенли Хол,*58 могат да станат обекти на страха благодарение на филогенетичното унаследяване. С това се съгласува и фактът, че много от тези внушаващи страх неща могат да имат само символична връзка с опасността.
[*58 Хол Стенли (1844–1924) — американски психолог. Представител на функционалното направление в психологията. Разпространява биогенетичния закон върху развитието на детската психика. По инициатива на Стенли Хол Фройд е бил поканен да чете лекции в Америка, където неговата психоанализа за първи път е получила признание.]
Така вие се убедихте какво, може да се каже, централно място сред въпросите за психологията на неврозите заема проблемът за страха. Направи ви силно впечатление това, до каква степен развитието на страха е свързано със съдбата на либидото и системата на несъзнаваното. Само един момент остава без връзка, като пропуск в нашето знание — това е трудно оспоримият факт, че реалният страх трябва да се разглежда като проява на азовия инстинкт за самосъхранение.