Неврозите - Произход и лекуване - ПСИХОАНАЛИЗА И ПСИХИАТРИЯ

Уважаеми дами и господа. Радвам се отново да ви видя след едногодишно прекъсване и да продължа нашата беседа. Миналата година изложих пред вас психоаналитична разработка по проблемите на погрешните действия и съновиденията. Сега бих искал да ви въведа в разбирането на невротичните явления, които, както самите вие скоро ще разберете, имат много общи неща както с едните, така и с другите. Но искам да ви кажа предварително, че този път отношенията между мен и вас няма да бъдат както миналата година. Тогава аз се стараех да не предприемам нищо без ваше съгласие, дискутирах с вас по много проблеми, приемах възраженията ви, признавах вас и вашия „здрав разум“ за висша инстанция. Това не може да продължи по този начин и при това причината е много проста. Погрешните действия и съновиденията не ви бяха непознати като феномени. Би могло да се каже, че и вие имахте толкова опит, колкото и аз, или че и вие бихте могли лесно да придобиете такъв опит. Но областта на неврозите ви е чужда. Защото самите вие не сте лекари, нямате никакъв друг достъп до нея освен моите съобщения, а какво може да означава най-доброто съждение, ако липсва материал, който подлежи на обсъждане.
Но не бива да схващате изказването ми в смисъл, че се каня да държа пред вас догматични речи и че се опитвам да ви накарам да ги приемете безрезервно. Такова недоразумение би било голяма несправедливост спрямо мен. Не искам да натрапвам никакви убеждения — имам намерение да събудя мисълта ви и да разколебая предубежденията ви. Ако поради фактическо незнание вие не сте в състояние да изказвате определени съждения, то в такъв случай не бива нито да вярвате, нито да отричате. Вие трябва да слушате и да не се противопоставяте на въздействието на това, което ще ви разкажа. Убежденията не се придобиват лесно, а ако до тях се достига без особен труд, те скоро губят своята значимост и се оказват неспособни да се съпротивяват. Право на убеждение има само онзи, който подобно на мен дълги години е работил над един и същ материал и сам е придобил при това същия нов и изненадващ опит. Нужни ли са изобщо в интелектуалната сфера тези придобити по такъв начин убеждения, мълниеносното приемане на друга вяра, светкавичният отказ от нея? Нима вие не забелязвате, че coup de foudre, любовта от пръв поглед, произлиза от съвсем-друга област — от областта на афектите? Дори и от нашите пациенти ние не искаме да идват при нас с убеждението или готовността да станат привърженици на психоанализата. Често това дори предизвиква подозрения. Благожелателният скептицизъм — това именно е най-желаната от нас постановка на нещата. Така че и вие се опитайте да позволите на психоаналитичното разбиране спокойно да се развива у вас наред с общоприетото или психиатричното, докато не стане възможно двете неща да си повлияят взаимно, да се съпоставят и да формулират едно окончателно убеждение.
Но от друга страна, вие нито за миг не бива да допускате, че изложените от мен психоаналитични възгледи са някаква спекулативна система. Това по-скоро е опит или пряк израз на впечатления от наблюденията или резултат от тяхното осмисляне. Дали това осмисляне е достатъчно и оправдано ще стане ясно в хода на по-нататъшното развитие на науката, а все пак след близо две и половина десетилетия и в твърде напреднала възраст аз без самохвалство мога да кажа, че работата, която е дала тези наблюдения, беше особено тежка, интензивна и задълбочена. Често у мен се създаваше впечатлението, че нашите противници изобщо не искат да вземат под внимание произхода на нашите твърдения, като че ли предполагат, че става въпрос само за субективни идеи, на които другите могат да противопоставят своето собствено мнение. Не мога напълно да разбера това поведение на противниците си. Може би причината е в това, че лекарите обикновено са толкова безучастни към нервноболните, толкова невнимателно ги изслушват, като че ли с това искат да кажат, че им се струва странна възможността да получат от техния разказ нещо ценно, т.е. да проведат над тях сериозни наблюдения. Във връзка с това ви обещавам, че по време на тези лекции аз ще полемизирам малко, особено с отделни лица. Не успях да се убедя в правотата на твърдението, че в спора се ражда истината. Мисля, че това твърдение произлиза от гръцката софистика и страда, както и тя, от надценяване на диалектиката. Напротив, на мен ми се струва; че така наречената научна полемика в общи линии е твърде безплодна, да не говорим за това, че тя почти винаги се изражда в лична вражда. Допреди няколко години и аз можех да се похваля; че съм водил истински научен спор, макар и с един-единствен учен (Льовенфелд от Мюнхен). Всичко приключи с това, че ние станахме приятели и си оставаме такива и до ден-днешен. Но аз отдавна не съм повтарял опита си, защото не съм убеден, че ще има подобен изход.*10
[*10 Отношението на Фройд към научната полемика като средство за развитие на знанията, отричането на позитивната й роля в това развитие отразяват безбройните конфликти вътре в психоаналитичното движение, критиката на неговите привърженици един към друг, която води до разпадането на това движение на множество школи и направления.
Най-резки са се оказали разногласията на Фройд с неговите най-близки привърженици: австрийския психолог Алфред Адлер (1870–1973), развил своята концепция за индивидуалната психология, чието главно обяснително познание е познанието за комплекса за непълноценност като причина за неврозите, и швейцарския психолог К. Юнг (1875–1961), основател на така наречената аналитична психология.]
Навярно ще си помислите, че такова отхвърляне на литературната дискусия свидетелствува за особено голяма нетърпимост към възраженията, за твърдоглавие или, както деликатно се изразяват в научните среди, — за това, че съм „кон с капаци“. Във връзка с това бих искал да ви кажа, че ако някога придобиете някакво убеждение благодарение на толкова тежък и упорит труд, вие също ще имате известно право да го поддържате с известна упоритост. Освен това по време на работата си аз модифицирах възгледите си по някои важни въпроси, променях ги, заменях ги с нови, за което, разбира се, всеки път правех публични съобщения. А какъв е резултатът от тази откровеност? Някои изобщо не са научили за внесените от мен самия поправки и дори и сега ме критикуват за положения, които отдавна нямат за мен предишното значение. Други пък ме упрекват именно за тези промени и затова ме смятат за неблагонадежден. Не е ли вярно, че човек, който няколко пъти е променял възгледите си, изобщо не заслужава доверие, защото е лесно да се допусне, че е сгрешил и в последните си твърдения? Но онзи, който неотклонно се придържа към това, което веднъж е казал, го мислят за упорит и го наричат побъркан. Какво може да направи човек при такива противоречиви заключения на критиката, освен да остане верен на себе си и да се придържа към собственото си мнение? Такова решение съм взел и аз, затова ще продължа да доразвивам и дооформям своето учение, съобразявайки се с натрупващия се опит. До този момент не съм намерил нищо, което трябва да бъде променено в основополагащите възгледи, и се надявам, че и занапред ще бъде така.
И така, имам намерение да изложа пред вас схващането на психоанализата за невротичните явления. Смятам да ги съотнеса с вече изучените феномени както вследствие на аналогията, така и заради контраста. Ще започна с едно симптоматично действие, което наблюдавам у мнозина от пациентите, които идват в приемния ми час. Аналитикът не може да направи много неща с хората, които идват в кабинета му и за петнадесет минути му разкриват мъките на целия си живот. Неговите по-задълбочени знания не му позволяват да каже, както би направил това лекарят, следното: „Вие сте здрав“ и да го посъветва да се подложи на водолечение. Когато попитахме един наш колега какво прави със своите пациенти по време на приема, той сви рамене и отговори, че им налага глоба от еди-колко си крони за техните своеволия. Така че не се учудвайте, ако ви кажат, че дори и при най-известните психоаналитици в приемния час не е много оживено. Наредих да направят двойна врата между кабинета и приемната ми и после поръчах да я облицоват с филц. Предназначението на това дребно приспособление не предизвиква никакво съмнение. И ето че непрекъснато става така, че пациентите, които влизат от приемната, забравят да затворят след себе си вратата и затова почти винаги двете врати остават отворени. Като забележа това, аз с доста нелюбезен тон настоявам пациентът — независимо дали е някой елегантен господин или някоя наконтена дама — да се върне и да затвори вратата. Това създава впечатление за излишна педантичност. Случвало ми се е понякога и да изпадам в неудобни положения, когато е ставало въпрос за лица, които не могат да се докосват до бравата на вратата и се радват, ако придружителите им ги освободят от това задължение. Но в повечето случаи аз съм имал право, защото онзи, който оставя вратата към кабинета на лекаря отворена, принадлежи към групата на зле възпитаните хора и заслужава по-неприветливо посрещане. Не заставайте веднага на тяхна страна, без да ме изслушате докрай. Тази небрежност от страна на пациента се наблюдава само в случаите, когато той е бил в чакалнята сам и оставя след себе си празна стая, но това никога не се случва, ако освен него в чакалнята се намират други хора. В последния случай той много добре разбира, че в негов интерес е никой да не го слуша, когато разговаря с лекаря, и той никога не забравя да затвори много внимателно и двете врати.
Детерминираният по такъв начин пропуск на пациента не е нито случаен, нито безсмислен, нито дори незначителен, защото, както ще разберем, той определя отношението на пациента към лекаря. Пациентът принадлежи към числото на онези, които търсят авторитета, искат да бъдат заслепени, респектирани. Той навярно е попитал по телефона кога има най-малко посетители, очаквал е да види тълпи от хора, търсещи помощ, както пред филиала на [фирмата] на Джулиъс Майнъл.*11 И ето че той влиза в празната чакалня, която на всичко отгоре е и съвсем скромно обзаведена, и това го потриса. Той трябва да накара лекаря да си плати за това, че се е канел да се отнесе към него с голямо уважение, и ето че забравя да затвори вратите между кабинета и чакалнята. С това той иска да каже на лекаря следното: „О, та тук няма никой и навярно никой няма и да дойде, докато съм тук.“ Навярно би се държал нелюбезно и пренебрежително и по време на приема, ако високомерието му не бъде предотвратено още в самото начало с остра забележка.
[*11 Английска фирма за търговия с хранителни стоки, пред чиито магазини по време на войната са се събирали големи опашки.]
В анализа на това незначително симптоматично действие няма да намерите нищо такова, което да не ви е вече познато, а именно, твърдението, че то не е случайно, а има мотив, смисъл и намерение, че то се намира във връзка с някакво душевно състояние и представлява дребен признак за по-важни душевни процеси. Но преди всичко този проявил се по този начин процес не е известен на съзнанието на онзи, който го извършва, защото нито един от пациентите, които оставят отворени двете врати, не би си признал, че по този начин той би искал да изрази своето неуважение към мен. Може би някои от тях ще си дадат сметка, че са изпитали леко разочарование при вида на празната чакалня, но връзката между това впечатление и следващото след него симптоматично действие е останала неизвестна за съзнанието.
А сега нека към този кратък анализ на симптоматичното действие да прибавим наблюдението над една болна. Избирам този случай, защото е още пресен в паметта ми, а също и затова, че може да бъде изложен относително кратко. Защото всяко изложение от подобен род трябва да бъде много подробно.
Един млад офицер, завърнал се в кратка отпуска, ме моли да се заема с лечението на неговата тъща, която въпреки че има много щастлив брак и живее в пълно благополучие, трови живота си и живота на близките си с една нелепа идея. Запознавам се с 53-годишна добре запазена жена, която е много любезна и непринудена. Тя ми разказва с готовност следното:
Живее в провинцията и бракът й е напълно щастлив. Съпругът й управлява голяма фабрика. Не може да се нахвали с вниманието и грижите на съпруга си. Преди тридесет години се омъжила по любов и оттогава не е имало нито едно недоразумение, разногласие или повод за ревност между нея и съпруга й. Двете й деца също са щастливи, имат семейства, мъжът й продължава да работи само от чувство за дълг. Преди година се случило нещо невероятно, непонятно за нея самата. Тя безрезервно повярвала на анонимно писмо, което обвинявало прекрасния й съпруг в любовна връзка с младо момиче. От този миг щастието й било помрачено. По-подробно нещата стояли приблизително по следния начин: тя имала прислужница, с която твърде често говорела по интимни въпроси. Прислужницата преследвала с истинско ожесточение една друга девойка, която била постигнала в живота много повече от самата нея, макар и да била със същия социален произход. Вместо да започне работа като прислужница, другото момиче получило търговско образование, постъпило във фабриката и поради недостиг на персонал заради мобилизирането на много от мъжете, се устроило на хубаво място. Сега тя живеела във фабриката, имала работа с истински господа и дори я наричали „госпожице“. Изостаналата в живота прислужница била готова да наприказва по адрес на преуспялата си съученичка куп глупости. Веднъж нашата дама говорела с прислужницата си за един вече възрастен господин, който неотдавна им бил гостувал и за когото се знаело, че не живее със съпругата си, а има връзка с друга жена. Тя не знае как станало така, но изведнъж, напълно спонтанно, казала: „За мен би било ужасно, ако разбера, че мъжът ми има връзка с друга жена.“ На следващия ден получила по пощата анонимно писмо, в което с преправен почерк й съобщавали сякаш предизвиканата от самата нея новина. Тя решила — и сигурно напълно правилно, — че писмото е дело на нейната озлобена прислужница, защото в него се посочвало, че любовница на съпруга й е същото онова момиче, което прислужницата преследвала с такава омраза. Но макар че веднага прозряла цялата интрига и въпреки че от своето обкръжение разполагала с достатъчно много примери, свидетелствуващи за това колко малко трябва да се вярва на такива анонимни доноси, станало така, че писмото веднага я сразило. Била обзета от силна възбуда и веднага изпратила да повикат мъжа й, за да му отправи своите упреци. Мъжът й със смях отричал обвинението и направил най-доброто, което можело да се направи. Извикал домашния лекар, който се опитал да успокои нещастната жена. По-нататъшните действия на двамата също били напълно благоразумни. Прислужницата била уволнена, но мнимата съперница — не. Болната твърди, че оттогава тя на няколко пъти се успокоявала дотолкова, че преставала да вярва на писмото, но никога напълно и никога — задълго. Достатъчно било да чуе името на госпожицата или да я срещне на улицата, за да я връхлети нов пристъп на съмнения, болка и упреци.
Това е историята на заболяването на тази почтена жена. Не е нужен голям психиатричен опит, за да стане ясно, че противоположно на други душевноболни пациенти тя представя своя случай по-скоро в смекчена форма или — както казваме ние — дисимулира, и че всъщност никога не е преставала да вярва в обвиненията от анонимното писмо.
Каква позиция ще заеме психиатърът в един такъв случай? Вече знаем как би се отнесъл към симптоматичното действие на пациента, който не е затворил вратата на чакалнята. Ще го обяви за случайност, която не представлява психологичен интерес и с която не си струва да се занимава. Но подобно отношение е невъзможно в случая на заболяването на ревнивата жена. Симптоматичното действие като че ли няма значение, но симптомът е нещо много важно. Той е свързан със силно субективно страдание и обективно заплашва съвместния живот на семейството, така че неизбежно ще предизвика интерес от страна на психиатъра. Отначало психиатърът се опитва да характеризира симптома чрез някое съществено свойство. Сама по себе си мисълта, която измъчва жената, не е нелепа. Доста често се случва възрастни мъже да поддържат любовни връзки с млади момичета. Но в нея има най-малко едно нещо, което е нелепо и неразбираемо. Пациентката няма никакво друго основание да смята, че нейният нежен и любящ съпруг принадлежи към тази иначе рядка категория, освен твърдението на анонимното писмо. Тя знае, че това писмо не е никакво доказателство, може напълно задоволително да обясни неговия произход и следователно би трябвало да може да си каже, че няма причини за ревност. Тя го прави и въпреки това страда така, както би страдала, ако ревността й би била напълно оправдана. Прието е такъв род идеи, които са напълно неподвластни на логични и реалистични аргументи, да се наричат налудни идеи. Тоест тази порядъчна жена страда от налудна ревност. Това е може би най-съществената характеристика на дадения случай.
След тази първа констатация нашият психиатричен интерес като че ли нараства още повече. Щом налудната идея не може да бъде отстранена с помощта на аргументи, произлизащи от реалността, то тогава тя може би не произхожда от реалността. Откъде тогава произхожда тя? Налудните идеи имат най-различно съдържание, защо в нашия случай съдържанието е именно ревност? При кои хора се образуват налудни идеи и по-точно — такива за изневяра? Ето в този момент бихме искали да чуем мнението на психиатъра, но той мълчи. Той изобщо ще се спре само на един от нашите въпроси. Ще започне да изучава историята на семейството на тази пациентка и може би ще ни каже, че налудните идеи възникват при тези лица, в семействата на които нееднократно са се срещали подобни или други психични нарушения. С други думи, ако при тази жена се е развила налудна идея, тя е била наследствено предразположена за това. Това, разбира се, е нещо, но дали е всичко, което искаме да разберем, всичко, което е станало причина за заболяването? Трябва ли да приемем за маловажен, случаен и необясним факта, че се е развила налудност за изневяра, а не за нещо друго? И дали тезата за доминирането на наследствения фактор е валидна и в обратен смисъл — че няма значение с какви преживявания се е сблъскала психиката, тя все едно е била предопределена да развие някой ден налудност? Вие ще поискате да разберете защо научната психиатрия не иска да ни даде никакви по-нататъшни обяснения. Но аз ще ви кажа следното: тя е мошеник, който се прави на по-богат, отколкото е всъщност. Психиатърът не знае път, който води към по-нататъшно разбиране на този случай. Той е принуден да се задоволи с диагнозата и несигурната прогноза за по-нататъшното развитие на болестта въпреки богатия опит, който съществува.
Дали психоанализата не може да постигне повече в този случай? Да, надявам се да ви покажа, че дори в такъв труден случай тя е в състояние да разкрие нещо, което позволява по-дълбоко разбиране. Първо, моля да обърнете внимание на един незначителен детайл, а именно — това, че пациентката ми направо е предизвикала написването на анонимното писмо, върху което се основава налудната й идея, като само един ден преди това е казала на своята интригантка прислужница, че за нея би било огромно нещастие, ако научи, че съпругът й има любовна връзка с младо момиче. С това изказване тя е дала идеята на прислужницата да напише и да изпрати писмото. По този начин налудната идея придобива известна независимост от анонимното писмо; тя и преди това е съществувала при болната като опасение… или като желание. Прибавете към това и дребните указания, които бяха получени от продължилия два часа анализ.
Пациентката се отнесе много отрицателно към моето настояване, след като ми разказа своята история, да сподели с мен и други мисли, хрумвания и спомени. Тя твърдеше, че нищо не й идва наум, че вече е казала всичко, и след два часа опитът наистина трябваше да бъде прекратен, защото тя заяви, че се чувства вече напълно здрава и е убедена, че болестта няма повече да се прояви. Разбира се, тя каза това само от страх и от нежелание да се подложи на по-нататъшния анализ. Но за тези два часа тя все пак изпусна неволно някои забележки, които допускат определено тълкуване, дори го правят неизбежно, и това тълкуване хвърля светлина върху произхода на нейната налудна идея. Тя самата беше силно влюбена в един млад мъж, в същия този зет, по чието настояване се беше явила при мен като пациентка. Разбира се, тя не знаеше нищо за тази влюбеност, или знаеше много малко. При дадената роднинска връзка влюбеността би могла лесно да се маскира под формата на безобидна нежност. При целия ни опит не е трудно да проникнем в душевния живот на тази 53-годишна порядъчна съпруга и добра майка. Такава влюбеност, като нещо чудовищно и невъзможно, не би могла да стане съзнателна. Но въпреки това тя съществува — несъзнавана — и упражнява силен натиск. С нея е трябвало да се случи нещо, трябвало е да бъде намерен някакъв изход, и механизмът на изместването, който редовно участвува в пораждането на налудната ревност, е предоставил най-лесното облекчение. Ако не само тя — възрастната жена, е влюбена в млад мъж, но и нейният възрастен съпруг поддържа любовна връзка с младо момиче, тя би се освободила от упреците на съвестта за нейната изневяра. По такъв начин фантазията за изневярата на съпруга й е действувала като компрес на нейната рана. Нейната собствена любов не е била осъзнавана, а нейното отражение, огледалният й образ, който й носи такава изгода, става натрапчив, налуден, осъзнат. Естествено е всички аргументи да са безсилни, защото са насочени срещу отражението, а не срещу първообраза, който му придава сила и е скрит недосегаемо в несъзнаваното.
А сега нека да обобщим какво даде за разбирането на това заболяване кратката психоаналитична процедура, която се сблъсква с много трудности. Разбира се — при условие че изследването ни е извършено коректно, което тук не мога да оставя на вашата преценка. Първо, налудната идея престана да бъде нещо безсмислено и неразбираемо, оказа се смислена, добре мотивирана, свързана със силно емоционално преживяване на пациентката. Второ, тя е необходима реакция на несъзнаван душевен процес, който сме отгатнали по други признаци и тъкмо на тази връзка се дължи налудният й характер, устойчивостта й спрямо логичните и реалистичните доводи. Самата тя е нещо желано, своего рода утеха. Трето, преживяването, което стои зад нея, недвусмислено определя тя да бъде налудност за изневяра, а не за нещо друго. Спомняте си как предишния ден жената казала на прислужницата, че най-ужасното за нея нещо би било да научи, че мъжът й й изневерява. Не пропускайте да обърнете внимание и на двете аналогии с анализираното от нас симптоматично действие — аналогията при разкриването на смисъла или намерението и аналогията във връзката с несъзнаван в дадената ситуация момент.
Разбира се, с това не се дава отговор на всички въпроси, които бихме могли да поставим във връзка с този случай. Нещо повече, случаят се усложнява от други проблеми — такива, които поначало са все още нерешими, и такива, които не можаха да бъдат решени поради особено неблагоприятните обстоятелства. например защо тази щастливо омъжена жена се влюбва в зет си и защо облекчението, което е възможно и по други начини, се извършва именно под формата на такова отражение, на такова проектиране на собственото й състояние върху нейния съпруг? Но не мислете, че тези въпроси могат да бъдат поставени само поради обикновено любопитство. Ние вече имаме материал, който би могъл да ни даде отговор на тях. Пациентката ми се намира з онази критична възраст, когато половата потребност на жената неочаквано и нежелателно се засилва. Само това вече е достатъчно. Или към това би могло да се присъедини и фактът, че нейният добър и верен съпруг вече в продължение на няколко години не притежава полова способност, необходима за задоволяването на добре запазената жена. Опитът показва, че именно такива мъже, чиято вярност става естествена, се отличават с особена нежност към жените си и с необикновена загриженост към невротичните им оплаквания. Също така не е без значение и фактът, че именно младият съпруг на дъщерята е обект на патогенната влюбеност. Силната еротична свързаност с дъщерята, която се дължи на сексуалната конституция на майката, често претърпява такива метаморфози. Позволявам си да ви напомня, че открай време отношенията между тъщата и зетя се смятат за особено деликатен въпрос и у примитивните народи са породили много строги табута и предписания за отбягване един друг. Тези отношения често преминават желаната от културата граница както в положителна, така и в отрицателна посока. Кой от тези три фактора е действувал в нашия случай, дали само два или всички заедно, това наистина не мога да кажа, но то е само защото нямах възможност да продължа анализа повече от два часа.
Сега забелязвам, уважаеми дами и господа, че през цялото време говорих за неща, за чието разбиране вие все още не сте подготвени. Направих го, защото исках да направя сравнение между психиатрията и психоанализата. А сега искам да ви попитам следното: забелязахте ли някакво противоречие между тях? Психиатрията не използува техниката на психоанализата, отказва да се занимава със съдържанието на налудната идея, а с указанието си за ролята на наследствеността ни дава много обща и далечна етиология, вместо най-напред да разкрие по-непосредствените причинители. Но дали това е противоречие, противоположност? Дали то по-скоро не се явява усъвършенствуване? Нима признаването на наследствения фактор намалява ролята на преживяването, не се ли обединяват двата фактора по най-деен начин? Ще се съгласите с мен, че в психиатричната работа няма нищо, което би могло да противоречи на психоаналитичното изследване. Така че именно психиатрите се противопоставят на психоанализата, а не психиатрията. Психоанализата се отнася към психиатрията приблизително така, както се отнася хистологията към анатомията: едната изучава външните форми на органите, а другата — строежа им от тъкани и елементарни частици. Трудно е да си представим противоречие между тези два вида изучаване, единият от които продължава другия. Знаете, че днес анатомията се приема за основа на научната медицина, но е имало период, когато да се аутопсират човешки трупове, за да се изучава строежът на тялото, е било също толкова забранено, колкото са осъдителни днес заниманията с психоанализа, изучаваща вътрешния механизъм на душевния живот. И може би не е далеч времето, когато ще разберем, че дълбоко научната психиатрия е невъзможна без доброто познаване на дълбинните, несъзнавани процеси в душевния живот.
Може би сред вас ще се намерят привърженици на толкова атакуваната психоанализа, които биха искали тя да се оправдае и откъм другата, терапевтичната си страна. Вие знаете, че съвременната психиатрична терапия не е в състояние да въздействува на налудните идеи. Може би благодарение на своите възгледи относно механизма [на образуване] на симптомите психоанализата е способна да направи това? Не, господа, тя не може да направи това; тя е безсилна срещу този недъг също толкова, колкото и всяка друга терапия, поне засега. Вярно е, че разбираме какво е станало с болния, ние обаче не притежаваме средствата да направим това разбираемо и за самите болни. Вие чухте, че аз само успях да започна анализа на тази налудна идея. Но ще се решите ли да твърдите, че анализът на подобни случаи е осъдителен, защото от него няма полза? Мисля, че все пак няма да направите това. Ние имаме право, дори сме длъжни да проведем изследване, без да се съобразяваме с непосредствения полезен ефект. В края на краищата ние не знаем къде и кога всяка частица знание ще се превърне в умение, в това число и терапевтично умение. Дори и ако при всички други форми на нервни и психични заболявания психоанализата се окаже така безсилна, както при налудните идеи, тя пак би имала своето оправдание като незаменим инструмент на научното изследване. Макар че тогава ние не бихме били в състояние да го приложим; хората, върху които ние искаме да се учим, — живи хора със своя собствена воля и по свои собствени мотиви участвуващи в работата — биха ни отказали това. Затова нека в заключение ви съобщя, че има големи групи нервни разстройства, при които по-доброто ни разбиране наистина се е превърнало в терапевтично умение и че в определени условия ние постигаме при тези иначе трудно податливи заболявания успехи, които по нищо не отстъпват на успехите в лечението на вътрешните болести.