Неврозите - Произход и лекуване - ПСИХОТЕРАПИЯ НА ХИСТЕРИЯТА - Част II

Сега ще стане въпрос за моите предишни забележки: при опитите да приложа метода на Бройер в голям обем аз се сблъсках с едно затруднение. Някои от болните не се поддаваха на хипноза, макар че диагнозата им беше хистерия и имаше голяма вероятност за успех на описания от нас метод. Имах нужда от хипнозата за разширяване на паметта, за откриване на липсващите в обикновеното съзнание патогенни спомени, затова бях принуден или да се откажа от такива пациенти, или да се опитам да получа всичко това по друг начин.
Можех да изтълкувам не по-добре от останалите причината за това, че един се поддава на хипноза, а друг не, тоест не можех напълно да я установя, за да отстраня дадената пречка. Само забелязах, че при някои болни препятствието за прилагането на хипнозата беше още по-голямо. Тези болни възразяваха дори и срещу самите опити за прилагане на хипноза.
Тогава изведнъж ми хрумна мисълта, че двата случая могат да бъдат идентични и могат да означават нежелание. Не се поддава на хипноза онзи, който се страхува от нея, независимо дали това се изразява под формата на нежелание. Не ми беше ясно дали трябва да се придържам към този възглед.
Обаче задачата се състоеше в това да се избегне хипнозата и все пак да се получат патогенните спомени. Постигнах това по следния начин.
Когато при първата ни среща питах своите болни дали си спомнят първия повод за съответния симптом, едните казваха, че нищо не знаят, другите съобщаваха нещо, което те обозначаваха като смътен спомен и не можеха да го проследят по-нататък. Ако по примера на Бернхайм при спомените на болните за привидно забравените впечатления при хипнозата аз ставах настойчив, уверявах и едните, и другите, че те знаят това, че го помнят и т.н., тогава едните все пак нещо си спомняха, а при другите споменът се простираше малко по-надалеч. Тогава аз ставах още по-настойчив, заповядвах на болния да легне и да затвори очи, за да се концентрира, което създаваше определени сходства с хипнозата. Именно тогава успях без каквато и да било хипноза да извикам нови и по-дълбоко проникващи спомени, които вероятно се отнасяха към нашата тема. Благодарение на опита от работата с такива болни у мен се създаде впечатление, че наистина беше възможно само с обикновена настойчивост да се накарат да се проявят безусловно съществуващите редове от патогенни представи. И тъй като тази настойчивост изискваше от мен напрежение и ме караше да си мисля за това, че ми се налага да преодолявам съпротива, у мен се изгради теория, че със своята психическа работа аз съм длъжен да преодолея психичната сила на болния, съпротивляваща се на осъзнаването (на спомнянето) на патогенните представи. Струваше ми се, че се е разкрило ново схващане, когато ми хрумна мисълта, че това навярно е онази психична сила, която е съдействувала за възникването на хистеричните симптоми, но е пречила на осъзнаването на патогенната представа. Каква сила трябваше да се приеме за действуваща и какъв мотив би могъл да я накара да действува? Лесно успях да си съставя мнение по този въпрос. Имах на разположение вече няколко случая на завършени анализи, сред които — примери за патогенни, забравени и изведени от съзнанието представи. По такъв начин установих общия характер на тези представи: всички те бяха мъчителни, готови да предизвикат афект на срам, упрек, психична болка, усещане за ущърб — всичко онова, което бе преживявано с нежелание и с охота бе подлагано на забравяне. От всичко казано като че ли от само себе си възникна мисълта за отпор. Сред психолозите е общоприето да се съгласяват с това, че приемането (в смисъл на вяра, на признаване на реалността) на новата представа зависи от вида и насочеността на обединените от Аза представи. Психолозите са създали особени методически термини за „цензурата“, на която се подлагат отново постъпващите представи. Към А за на болния се е приближила представа, оказала се непоносима, предизвикала в съзнанието сила на отблъскване от страна на Аза, чиято цел се явява отпор на тази непоносима представа. Този отпор наистина е възникнал, съответната представа е била изтласкана от съзнанието и от спомените, нейната психична следа като че ли наистина не може да се открие. Но тази следа трябва да съществува. Когато се мъчех да насоча вниманието към нея, усещах тази сила като съпротива, сила, която се проявява при произхода на симптомите като отблъскване. Ако аз сега мога да приема за вероятно това, че представата е станала патогенна именно заради изтласкването и изместването, то веригата като че ли се затваря. В няколко епизода на нашите заболявания и в неголемия си труд по невропсихозите на отпора (1894) аз се опитах да набележа психологичните хипотези, с помощта на които може да се направи нагледна тази връзка — факта на конверсията.
И така, психичната сила, неразположението от страна на Аза първоначално изтласкват патогенната представа от асоциациите и пречат на нейното завръщане в спомена. „Незнанието“ на хистериците беше по същество съзнателно нежелание да знаят и задачата на терапевта се свеждаше до следното: с помощта на психична работа да се преодолее тази съпротива на асоциацията. Такъв успех отначало се постига с „настойчивост“, с приложение на психична принуда, за да се насочи вниманието на болния към търсените следи на представата. Обаче успехът не се изчерпва с това, а приема, както ще покажа в процеса на анализа, други форми и извиква на помощ различни психични форми.
Ще се спрем още малко на „настойчивостта“. С простото уверение: „Вие знаете всичко това, сега ще се сетите за него, кажете го“ — не може да се постигне кой знае колко много. След няколко такива опита нишката при болния, който се намира в „състояние на концентрация“, се прекъсва. Но не бива да забравяме, че тук навсякъде става въпрос за количествена съпротива, за борба между мотиви с различна сила или интензивност. За „асоциативната съпротива“ при сериозната хистерия натискът на чуждия и неквалифициран лекар не е достатъчен. Трябва да се помисли за по-силни средства.
Тогава аз използувам, отначало една малка методическа хитрост. Съобщавам на болния, че в следващия момент ще натисна челото му, уверявам го, че докато трае този натиск, той ще види спомена във вид на картина или в главата му ще се появи някаква мисъл, и го задължавам да ми съобщи тази мисъл или картина, независимо каква е тя. Той не бива да я скрива поради това, че може да си помисли, че не е това, което търсим, че е неправилна или че му е твърде неприятно да ми я каже. Никаква критика, никаква сдържаност, нито заради афект, нито поради незначителност! Само така бихме могли да намерим търсеното, само така и го намирахме. Със сигурност. После няколко секунди натискам челото на лежащия пред мен болен, освобождавам го и питам напълно спокойно, като изключвам каквото и да било разочарование: „Какво видяхте? Какво ви хрумна?“
Този метод ме научи на много неща и всеки път ме довеждаше до нужната цел. Днес не мога без него. Разбира се, зная, че бих могъл да заменя това натискане върху челото с някакъв друг сигнал или въздействие върху тялото на болния, но когато пациентът е легнал пред мен, натискът на челото или притискането на главата с две ръце се оказва най-внушаващото и най-удобното, което мога да направя.
За обяснение на действената сила на тази хитрост мога наистина да кажа, че тя съответствува на „мигновена засилена хипноза“, само че механизмът на хипнозата за мен е толкова загадъчен, че не бих искал да се опирам на него за обяснение. Мисля, че „изгодата“ на метода се състои в това, че по такъв начин аз отвличам вниманието на болния от съзнателното търсене и размислите, накратко казано, от всичко, в което може да се прояви неговата воля, подобно на това, което става при взирането в кристално топче и т.н. Но установените от мен факти (под натиска на моята ръка всеки път се разкрива това, което търся) гласят: като че ли забравената патогенна представа лежи всеки път „наблизо“, готова, достижима с помощта на лесно достъпни асоциации. Нужно е само да се отстрани някакво препятствие. Такова препятствие явно представлява волята на човека и различните личности с различна лекота се обучават да се отказват от своята преднамереност и напълно обективно да се отнасят към своите психични процеси. Не винаги под натиска на ръката изплува именно „забравеният“ спомен: в много редки случаи патогенните спомени лежат толкова близо до повърхността, че се откриват веднага. Много по-често изплува спомен, който се явява средно звено между изходната представа и търсената патогенна верига от асоциации, или представа, която образува изходната точка на нов ред мисли и спомени, в края на който се намира патогенната представа. Тогава наистина натискането изявява не патогенната представа, която впрочем без подготовка би било непонятно откъснато от предишните си връзки, а показва пътя към нея, дава насока, по която изследването трябва да се движи по-нататък. Разбудената отначало представа може при това да съответствува на добре познат, никога не изтласкван спомен. Ако по пътя към патогенната представа връзката отново се скъса, е нужно само да се повтори процедурата с натискането за създаване на нова ориентировка и връзка.
В някои други случаи с помощта на натискането с ръка се пробужда спомен, който сам по себе си е добре известен на болния, но със своята поява предизвиква учудването му, тъй като той е забравил неговото отношение към изходната представа. В по-нататъшния ход на анализата това отношение после се доказва. От всички тези резултати на натискането се получава лъжливо впечатление за повишен интелект извън съзнанието на болния, съдържащ голям психичен материал, подреден за определени цели и организиран по определен осмислен начин с цел връщането му в съзнанието. Както предполагам, този неосъзнат „втори интелект“ е само мним.
При всеки сложен анализ се налага да се работи нееднократно, почти непрекъснато да се прилага натискането с ръка върху челото. Тази процедура ту посочва по-нататъшния път през запазилите се спомени, започвайки от оня момент, когато обясненията на будния пациент се прекратяват, ту насочва вниманието към забравени връзки, после извиква и подрежда спомените, дълги години изплъзващи се от асоциациите, но не загубили способността си да бъдат посочени в качеството си на спомени. И накрая, като висше постижение на катартичния метод трябва да отбележим възпроизвеждането на мисли, които болният отказва да признае за свои, които той не си спомня, макар че признава, че те безусловно се налагат от логиката. И той се убеждава, че именно тези представи предизвикват завършването на анализа и прекратяването на симптомите.
Ще се опитам да ви запозная с някои примери от личните ми постижения, получени с помощта на този метод. Лекувах едно младо момиче, болно от непоносима, продължила шест години и tussis nervosa (невротична кашлица), която явно се засилваше при всеки обикновен катар, но въпреки това при нея би трябвало да има силни психични мотиви. Рутинната терапия отдавна се бе оказала безсилна. Следователно аз се опитах да отстраня симптома чрез психоанализа. Момичето знае само, че „нервната“ кашлица започнала при нея на 14-годишна възраст, когато била в пансиона на леля си. За психичните възбуди от онова време тя като че ли не знаеше нищо, но вярваше в съществуването на някакъв мотив за това страдание. При натискането с ръка тя отначало си спомня за голямо куче. После тя познава припомнящата й се картина: това е кучето на леля й, то се привързало към нея, навсякъде я следвало по петите и т.н. Да, и сега вече си спомня без чужда помощ, че кучето умряло, че децата го погребали тържествено и че по пътя към дома след погребението у нея се появила кашлицата. Питам я защо се е появила кашлицата, но за да получа отговор, трябва отново да натисна челото й. Тогава на болната й хрумна една мисъл: „Сега съм напълно сама в целия свят, никой не ме обича тук, а това животно беше моят единствен приятел и сега аз го загубих.“ Тя продължи разказа си: „Кашлицата изчезна, когато си заминах от леля ми, но се появи отново след година и половина. Каква беше причината за това? Не зная.“ Отново натискам. Тя си спомня известието за смъртта на чичо й, при което кашлицата се появила отново, и за сходните с това мисли. Чичото бил единственият човек в семейството, който се отнасял сърдечно към нея, който я обичал. Патогенната представа е следната: не я обичат, вместо нея предпочитат всеки друг, тя не заслужава да бъде обичана и т.н. С представата за „любов“ обаче се свързваше нещо, при съобщаването на което се появяваше много силна съпротива. Анализът беше прекратен преди изясняването му.
Преди известно време трябваше да освободя една възрастна дама от пристъпите на тревога, но свойствата на характера й едва ли бяха подходящи за такова лечение. Тя бе станала изключително набожна от началото на менопаузата и всеки път ме приемаше като „дявол“, въоръжена с мъничък кръст от слонова кост, който криеше в ръката си. Пристъпите на тревога, които имаха хистеричен характер, се проследяваха в детските й години и бяха възникнали според думите й, след като беше приемала йод, за да бъде излекувано умереното увеличаване на щитовидната жлеза. Разбира се, аз отхвърлих тази мисъл и се опитах да я заменя с друга представа, която би се съгласувала с моите възгледи за етиологията на невротичните симптоми. На молбата ми да опише някакво впечатление от младостта си, което би могло да се намира в причинна връзка с пристъпите на тревога, при натискането на челото й изплува спомен за така наречената назидателна книга, в която сексуалните явления са били описани по достатъчно благочестив начин. Съответното място беше оказало върху момичето впечатление, напълно обратно на намеренията на автора: тя се обляла в сълзи и захвърлила книгата. Това се случило преди първия пристъп на тревога. Второто натискане върху челото на болната предизвика следната реминисценция, спомен за възпитателя на братята й, който изпитвал към нея дълбоко благоговение и към когото самата тя изпитвала топли чувства. Този спомен достигна своята кулминация при възпроизвеждането на една вечер в дома на родителите й: в компанията на младия мъж всички заедно седели край масата и прекарали времето си чудесно, разговаряйки оживено. През нощта тя се събудила от първия пристъп на тревога, който навярно бил по-скоро предизвикан от протеста срещу порива на чувствата, отколкото свързан с приемането на йода, приблизително по същото време. По какъв друг начин бих могъл да открия тази връзка при моята упорита, предубедена срещу мен и срещу каквато и да било терапия пациентка, преодолявайки нейното собствено мнение и твърденията й?

При друг един от случаите ми ставаше въпрос за млада, щастлива в своя брак жена. През първите години на девичеството й за един дълъг период близките й всяка сутрин я намирали вдървена, с отворена уста и с изплезен език. При нея тези пристъпи отново се повтаряха след събуждането й, но не с такава интензивност. Приложението на дълбока хипноза се оказа невъзможно. Започнах изследването на болната, която се намираше в състояние на съсредоточено внимание, и при първата процедура на натискането я уверих, че тя сега ще види нещо, свързано с пристъпите в детските години. Тя се държеше спокойно и беше готова да ми сътрудничи. Видя апартамента, в който беше прекарала първите години на своето девичество, стаята си, леглото си, баба си, която тогава живеела с тях, и една от гувернантките си, която тя много обичала. Последваха няколко кратки сцени, свързани с тези помещения и с тези лица, но те нямаха никакво значение. Накрая се появи сцената на сбогуването с гувернантката, която напускаше заради това, че беше решила да се омъжи. При тези реминисценции изобщо не знаех откъде да започна, не можех да установя тяхното отношение към етиологията на пристъпите. Но поне от различните обстоятелства стана ясно, че това се е случило по времето, когато за първи път са се появили пристъпите.
Още преди да имам възможност да продължа анализа, аз успях да поговоря с един колега, който преди години беше работил като домашен лекар в дома на моята пациентка. Той ми обясни следното. По времето, когато той лекувал тези първи пристъпи на съзряващата, физически много добре развита девойка, изключително впечатление му направила огромната нежност в отношенията между нея и намиращата се в къщата гувернантка. Той се усъмнил и помолил бабата да обърне внимание на тези взаимоотношения. Не след дълго възрастната дама му съобщила, че гувернантката имала навик нощем да ляга в леглото на детето и че всеки път след такива нощи на сутринта детето имало пристъп. Без да се бавят и без много шум, те успели да отстранят тази вредна особа. На децата и на майката било казано, че гувернантката напуска дома, защото ще се омъжва. По-нататъшната, вече успешна терапия се състоеше в това, че аз съобщих на младата си пациентка даденото ми разяснение.
Разясненията, получавани благодарение на процедурата с натискането на челото понякога възникват в много странна форма и при обстоятелства, които ни съблазняват да допуснем наличието на несъзнаван интелект. Спомням си една дама, която дълги години беше страдала от натрапчиви представи и фобии, която ми разказа за възникването на заболяването й в детските й години, но не можа да назове причината за заболяването. Тя беше искрена и интелигентна и оказваше само малка съзнателна съпротива. (Тук искам да отбележа, че психичният механизъм на натрапчивите представи има много голямо вътрешно сходство с хистеричните симптоми, и затова методиката на анализа в двата случая трябва да бъде еднаква.)
Когато я попитах дали е видяла нещо, или пък се е появил някакъв спомен при натискането на ръката ми, тя отговори: „Нито едното, нито другото, но изведнъж ми хрумна една дума.“ — „Една-единствена дума?“ — „Да, но звучи много глупаво.“ — „Кажете я въпреки това.“ — „Старши портиер.“ — „Нищо повече?“ — „Не.“
Натиснах още веднъж и отново в мислите й се появи една дума. „Риза.“ Тогава разбрах, че тук се наблюдава нова форма на отговори и с повторни натискания успях да получа безсмислен на пръв поглед ред от думи: старши портиер — риза — легло — град — каруца. „Какво може да означава това?“ — попитах аз. Тя помисли малко и после каза: „Това би могло да бъде само онази история, която сега ми идва наум. Когато бях на 10 години, а по-голямата ми сестра — на 12, една нощ тя получи силна нервна криза. Наложи се да я вържат и да я откарат в града с каруца. Зная точно, че тогава с нея се справи нашият старши портиер и я съпроводи после в лечебното заведение.“
Продължихме този вид изследвания и чухме от нашия оракул други редове от думи, не всички от които успяхме да изтълкуваме. Но успяхме да ги използуваме за продължението на тази история и за свързването й с друга. Значението на тази реминисценция скоро се прояви. Заболяването на сестра й беше й направило толкова силно впечатление, защото те имали своя обща тайна: спели в една стая и една нощ и двете били подложени на сексуално нападение от страна на определено лице от мъжки пол. Благодарение на това споменаване за тази сексуална травма, получена в периода на ранната младост, стана ясен не само произходът на първите натрапчиви представи, но се проясни и ситуацията, която я травмираше по-късно. Необичайното в този случай се състоеше само в появата на отделни ключови думи, които трябваше да свързваме в изречения, тъй като явната липса на съотношения и връзки се запазваше за цели идеи и сцени, обикновено възникващи при натискане. При по-нататъшното проследяване закономерно се оказваше, че несвързаните на пръв поглед реминисценции всъщност са тясно свързани и непосредствено водят към търсената психична травма. Затова охотно си спомням за един случай на анализа. Отначало моята вяра в резултатите на натискането бе подложена на тежки изпитания. После обаче тя блестящо се оправда. Една много интелигентна и явно щастлива млада жена се консултира с мен по повод на упоритите болки в корема, които не се поддаваха на лечение. Установих, че болката се локализира върху стомашната стена и би трябвало да се обясни с наличието на установяваните при палпиране мускулни сраствания. Назначих локално лечение.
След няколко месеца отново срещнах същата болна. Тя ми каза, че след предписаното лечение болката изчезнала и дълго време не се възобновявала. Сега обаче тя се появила отново под формата на „нервна“ болка. Болната разбрала това, защото за разлика от първата болка тази болка не се наблюдавала при движение, а в определено време, например — сутрин след събуждане и при определен вид вълнения. Диагнозата на дамата беше напълно вярна. Сега трябваше да се намери причината за тази болка и тя би могла да ми помогне за това само ако се намираше под мое влияние. При концентрацията на вниманието и под натиска на ръката ми, когато я попитах дали в ума й идва някаква мисъл или вижда нещо, тя избра зрителните образи и започна да ми описва картините, които си представяше. Виждаше нещо, което приличаше на слънце с лъчи, което аз, разбира се, приех за фосфен, предизвикан от натиска върху очите й. Очаквах да чуя от нея нещо полезно за анализа. Но тя продължаваше: „Звезди със своеобразен синкав цвят, подобен на лунния… само блещукане и светещи точки пред очите.“ Все още не бях готов да отнеса този опит към неуспехите и мислех как да се измъкна незабелязано от ситуацията, когато вниманието ми беше привлечено от едно от явленията, които описваше. Тя виждаше голям черен кръст, който беше наклонен, чиито краища блестяха със същата светлина, подобна на лунната, и с която светеха всички видени преди това от пациентката картини. На напречната част на кръста трептеше малък пламък. Това явно вече не беше фосфен. Сега вече започнах да се вслушвам. Последваха много картини със същата осветеност, своеобразни знаци, леко напомнящи санскрит, по-нататък фигури, подобни на триъгълници, сред тях — голям триъгълник. Отново този кръст… този път допускам алегорично значение и питам какво трябва да означава той. „Навярно се има предвид болката, която ме тревожи“ — отговаря тя. Отбелязвам, че под „кръст“ в повечето случаи разбират морална тежест, и питам какво се крие зад болката. Болната не знае какво да отговори и продължава да описва своите видения: слънце със златни лъчи, което може да изтълкува (това е бог, първичната сила), после огромен гущер, който я гледа въпросително, но не заплашително. После кълбо змии, после отново слънце, но с меки, сребристи лъчи, а пред нея — между нея и източника на светлина — решетка, която закрива от нея средната част на слънцето.
Вече отдавна зная, че имам работа с алегории, и веднага я питам за значението на последната картина. Тя отговаря, без да се замисли: „Слънцето е съвършенството, идеалът, решетката — това са моите слабости и грешки, които стоят между мен и идеала.“ — „Нима се упреквате, нима сте недоволна от себе си?“ — „Разбира се.“ — „Откога?“ — „Откакто съм член на теософското общество и чета техните книги. Никога не съм имала високо самочувствие.“ — „Какво ви е направило най-силно впечатление в последно време?“ — „Преводът от санскрит, който сега излиза на части.“ Само след минута аз бях посветен в нейните душевни преживявания, в упреците, които тя си отправяше, и научих за неголямото преживяване, дало повод за упреци, при което болката, преди органическа, за първи път се бе проявила като резултат от конверсията на възбудата. Картините, които отначало приемах за фосфен, бяха символи на окултната насока на мислите, може би това просто бяха емблемите от титулните страници на окултните книги.
Сега, след като така разпалено възхвалявах постиженията на спомагателната процедура по натискането и през цялото време пренебрегвах отпора или съпротивата, би могло да се създаде впечатлението, че само тази дребна хитрост ни позволява да се справим с психичните препятствия пред катартичното лечение. Но да се вярва в това би било заблуждение. Доколкото виждам, при терапия с други методи няма такава ефективност. За голям успех тук, както и навсякъде, се иска огромен труд. Процедурата с натискането не е нищо повече от една хитрост, която за миг заварва неподготвен Аза на болния, който се стреми към отпор. Във всички по-сериозни случаи Азът отново се връща към своите намерения и продължава своята съпротива. Не бива да забравяме различните форми, в които се проявява тази съпротива. Обикновено отначало при първия или втория път опитът с натискането не успява. Тогава болният много разочаровано казва: „Предполагах, че нещо ще ми хрумне, но само си мислех колко съм съсредоточен, а нищо не се появява.“ Приемането на такава позиция от болния още не бива да се отнася към препятствията. На това се отговаря: „Вие просто сте бил твърде любопитен, втория път ще стане.“ И то наистина става. Трябва да отбележим, че често болните могат да забравят за уговорката, която преди това им е била ясна, в това число и най-послушните и интелигентните. Те обещават да казват всичко, което им идва наум при натискането с ръка, независимо от това, дали то им се струва важно, или не, дали им е приятно да го кажат, или не и т.н., без да подбират, освободени от влиянието на критичното мислене и афектите. Но те не изпълняват обещанието си, това явно не е по силите им. Всеки път, когато поради това работата спира, те отново започват да твърдят, че този път нищо не им е дошло наум. Не бива да им се вярва. Винаги трябва да се допуска и да им се казва, че те нещо крият, защото го смятат за маловажно, или го възприемат болезнено. Лекарят трябва да настоява, да повтаря натискането, да не мисли, че греши, докато не успее наистина да чуе нещо. Тогава болният добавя: „Това бих могъл да ви кажа още първия път.“ — „Защо тогава не го казахте?“ — „Не можех да допусна, че е именно нужното нещо. Само когато то започна да се появява всеки път, реших да ви го кажа.“ — Или: „Надявах се, че не е това, че мога и да не говоря за него. Само когато се опитах да го изместя, забелязах, че не успявам.“ Така болният със задна дата издава мотивите на своята съпротива, което отначало изобщо не е искал да признае. Той явно не може съвсем да не оказва съпротива.
Забележително е зад какви оправдания често се крие тази съпротива. „Днес съм разсеян, пречат ми или часовниците, или звуците на пианото, които долитат от съседната стая.“ В такива случаи се научих да отговарям следното: „Съвсем не. Сега вие се сблъсквате с нещо, за което не ви се иска да говорите. Това няма да ви помогне. Спрете се сега на него.“
Колкото по-голяма е паузата между натискането на челото на пациента и изказването му, толкова по-недоверчив ставам аз, толкова по-голяма е вероятността болният да коригира това, което му е хрумнало и да го възпроизведе в изопачен вид. Най-важните разяснения често се дават от болните, придружени с думите, че те са излишни. „Сега ми хрумна нещо, но то няма нищо общо с това, което търсим. Казвам ви го само защото вие искате всичко да знаете.“ Така съпроводено в повечето случаи се появява толкова желаното решение. Винаги заставам нащрек, ако болният толкова ниско оценява това, което му е хрумнало. Именно това е признакът за успешен отпор, патогенните представи при своята повторна поява започват да изглеждат незначителни. От това може да се направи заключение в какво се е състоял процесът на отпор. Той се е състоял в превръщането на силната представа в слаба, в отнемането на афекта от нея. Следователно патогенният спомен се познава, освен по другите признаци, и по това, че болният го обозначава като несъществен и все пак го изказва, но след преодоляване на съпротивата. Също така има случаи, когато болният се опитва да се отрече от тях още при тяхното връщане: „Сега нещо ми хрумна, но явно, че вие ме придумахте за това“ или: „Зная какво очаквате от този въпрос. Сигурно смятате, че съм мислил за това или за онова.“
Един особено умен вид отрицание се състои в това, да се каже следното: „Сега наистина нещо ми хрумна, но ми се струва, че го прибавих напълно произволно-, Струва ми се, че това не е възпроизведена мисъл.“
Във всички тези случаи аз оставам непоколебим и твърд, не давам никакви обяснения, а съобщавам на болния, че това са само форми и предлог за съпротива срещу възпроизвеждането на един спомен, който ние въпреки всичко трябва да открием.
При връщането на „картините“ успехът се постига по-лесно, отколкото при връщането на мислите. Хистериците, които имат предимно видения, не са толкова труднодостъпни за аналитика, колкото хората с натрапчиви абстрактни представи. Ако картината се е появила от спомена, може да се чуе как болният казва, че тя се „надробява“ и става неясна със задълбочаването на нейното описание. Болният като че ли я загубва, превръщайки я в думи. Сега, за да се намери насоката, в която трябва да бъде продължена работата, се ориентират към картината на спомена. „Погледнете картината още веднъж. Изчезна ли?“ — „Като цяло, да, но все още виждам този детайл…“ — „Тогава това все пак означава нещо. Вие или виждате нещо ново в това, или при този остатък нещо ще ви дойде наум.“ Когато работата е приключила, полезрението отново се оказва свободно, може да се извика друга картина. Някой път обаче такава картина упорито остава пред вътрешното зрение на болния, независимо от неговото описание. Това за мен е признак, че болният може да ми каже още нещо важно, свързано с темата на тази картина. Веднага след като го направи, картината изчезва.
За да продължи анализът, е важно лекарят винаги да има право. В противен случай ще му се наложи да бъде зависим от това, което болният намери за достатъчно добро за съобщаване. Затова е утешително да се чуе, че процедурата с натискането никога не се оказва неудачна (като се изключи единственият случай, който трябва да оценя по-късно, но който сега не мога да охарактеризирам като съответствуващ на особен мотив за съпротива). Наистина може да се случи натискането да се употребява в условия, при които то не може нищо да разкрие. Например питат за по-нататъшната етиология на симптома, когато той вече е завършен, или изследват психичната генеалогия на симптома, например болка, която в действителност е била соматична болка. В тези случаи болният продължава да твърди, че нищо не му идва наум, и е напълно прав. Можем да го предпазим от евентуална обида, ако си изградим правилото да не изпускаме от очи израза на лицето на спокойно лежащия болен по време на анализа. Тогава без труд се научаваме да различаваме душевния покой при действителното отсъствие на реминисценция. Върху такъв опит се основава и диференциално-диагностичното приложение на процедурата на натискането.
По такъв начин работата с помощта на процедурата на натискането изисква усилия. Имаме само една изгода — от резултатите, получени от прилагането на този метод сме се учили в каква посока трябва да се изследва и какви неща трябва да се втълпяват на болния. За някои случаи това е достатъчно. В общи линии работата се състои в това аз да отгатна тайната и да я кажа на болния. Тогава в болшинството от случаите той не може повече да отрича възпроизводимите реминисценции. Твърде продължителната съпротива на болния се проявява в обстоятелството, че се късат връзките, отсъствуват тълкувания, възникналите в паметта картини са неясни и непълни. Често се учудваме, когато от позициите на по-късния анализ се връщаме към ранния етап и се удивляваме колко уродливи са били всичките идеи и сцени, изтръгнати от пациента чрез процедурата на натискането. При тези сцени липсва именно същественото отношение към лицето или темата и поради тази причина картината остава неразбираема.
Ще ви дам един или два примера за влиянието на подобна цензура при първата проява на патогенните спомени. Болният вижда например горната част от тялото на жена, в чиито дрехи като че ли по невнимание нещо е скъсано, и едва по-късно добавя към това туловище глава, за да определи по този начин възпроизвежданата личност и своето отношение към нея. Или разказва реминисценция от своето детство за две момчета, чиито образи са напълно неясни. Приписвали им някаква лоша постъпка. Бяха необходими много месеци и много успешен ход на анализата, за да види отново тази реминисценция и да познае в едно от момчетата себе си, а в другото — своя брат. Какви са средствата, които помагат да се преодолее тази продължителна съпротива?
Това са почти всички онези средства, с помощта на които човек оказва психично въздействие върху другите. Преди всичко трябва да се знае, че психичната съпротива, особено тази, която се е създавала дълго време, може да бъде преодоляна само бавно и постепенно, затова трябва да изчакваме търпеливо резултатите. Необходимо е също така да се разчита на интелектуалния интерес, който се заражда у болния след кратка работа. Съобщавайки за пълния с чудеса свят на психичните процеси, обяснявайки му погледа, който се придобива благодарение на такъв анализ, ние получаваме в негово лице сътрудник, караме го той да погледне на себе си с очите на изследовател и по такъв начин да изтласка съпротивата, която се гради на афектна основа. Накрая — и това е най-мощното средство — трябва да се опитаме, след като мотивите за отпора са открити, да ги обезценим или да ги заменим с по-силни. Тук възможността да се формализира психотерапията явно се унищожава. За по-нататъшната психотерапия лекарят трябва да поеме ролята на просветител, ако незнанието е предизвикало плахост у пациента, на учител, на представител на по-свободен и по-прогресивен мироглед, на изповедник, даващ опрощение на греховете посредством своето съчувствие и уважение след направеното признание. Лекарят трябва да се опита по човешки да направи нещо за болния, доколкото му позволяват възможностите и степента на симпатия към дадения пациент. За това е необходимо приблизително да се отгатне причината на заболяването и мотивите за действуващия отпор. За щастие техниката на напора и процедурата на натискането позволяват именно това. Колкото повече такива гатанки са отгатнати, толкова по-лесно навярно ще бъде да се разгадае новата загадка и толкова по-рано ще може да се пристъпи към лечение чрез катартичния метод. Трябва да сме наясно със следното: ако болният се освобождава от хистеричния симптом в процеса на възпроизвеждане на своите патогенни впечатления, изразявайки с думи афектните преживявания, задачата на терапията се състои само в това, той да се склони да го направи и след като тази задача е решена, лекарят не е длъжен да коригира нищо повече, нито пък да унищожава каквото и да било. Всичко, което е било нужно за това от „противосугестията“, вече е било използувано по време на борбата със съпротивата. Този случай може да се сравни с отключването на ключалката на затворената врата, след което никак не е трудно да се натисне бравата, за да се отвори вратата.
Редом с интелектуални те мотиви, привличани за преодоляване на съпротивата, обикновено е важен и афективният момент: авторитетът на лекаря. В редица случаи е достатъчно лекарят да има авторитет пред болния, за да бъде премахната съпротивата. Това обстоятелство играе важна роля при всички методи на терапия, прилагани в медицината.