Неврозите - Произход и лекуване - ПЪТИЩА ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА СИМПТОМИТЕ

Уважаеми дами и господа! За неспециалиста същността на болестта се изчерпва със симптомите, а оздравяването според него представлява отстраняване на симптомите. Лекарят държи да се прави същностна разлика между симптоми и болест и твърди, че премахването на симптомите още не означава, че е настъпило оздравяване. Но онова, което остава реално от болестта след отстраняването на симптомите, е само способността за образуване на нови симптоми. Затова сега ще приемем гледната точка на лаика и ще смятаме, че проникването в същността на симптомите означава и разбиране на болестта.
Симптомите — тук, разбира се, става дума за психични (или психогенни) симптоми и психични заболявания — представляват вредни за живота или най-малкото безполезни актове, от които лицето, страдащо от тях, често се оплаква като от принудителни и свързани с неприятности или страдания за него. Главната вреда от симптомите е в загубата на душевна енергия, която изискват самото им формиране и опитите за тяхното преодоляване. При интензивното симптомообразуване тези два вида загуби могат да доведат до извънредно обедняване на личността по отношение на намиращата се в нейно разположение душевна енергия и по този начин да породят безпомощност при решаването на всички важни житейски задачи. Този резултат зависи главно от количеството на изразходваната енергия и затова няма да ви е трудно да разберете, че по своята същност „боледуването“ е едно практическо понятие. Но ако подходите към въпроса теоретично и се абстрахирате от количествените отношения, лесно ще направите извода, че всички ние сме болни, т.е. невротични, защото условията за симптомообразуването са налице и при нормалните хора.
Вече знаем, че невротичните симптоми са резултат от конфликт, който възниква във връзка с нов начин за задоволяване на либидото. В симптома двете сили, влизащи в конфликт, се срещат отново и, ако може така да се каже, се помиряват чрез компромиса на симптомообразуването. Затова именно симптомът е толкова устойчив. Той се поддържа от двете страни. Също така знаем, че едната от двете страни в конфликта представлява незадоволеното, отхвърлено от реалността либидо, принудено да търси нови пътища на задоволяване. Ако реалността остане неумолима дори когато либидото е готово да приеме друг обект на мястото на отказания, то, в края на краищата, ще бъде принудено да поеме пътя на регресията и ще се опита да постигне задоволяване на някое от вече преодолените равнища на организация или чрез някой от по-рано изоставените обекти. По пътя на регресията либидото бива привличано от фиксациите, които са го оставили на тези участъци от развитието.
Тук пътищата, които водят до перверзията и до неврозата, се разделят. Ако тези регресии не предизвикват възражения от страна на Аза, тогава не се стига до невроза, а либидото се стреми към някакво реално, макар и вече ненормално задоволяване. Но ако Азът, който се разпорежда не само със съзнанието, а и с достъпа до моторната инервация и по такъв начин — с реализацията на душевните стремежи, не е съгласен с тези регресии, тогава конфликтът е налице. Пътят на либидото е отрязан и то трябва да се насочи в друга посока, в която енергията му ще може да се оттече съгласно принципа на удоволствието. Либидото трябва да се освободи от властта на Аза. И такова освобождаване му предоставят фиксациите по неговия път на развитие, сега регресивен, срещу които навремето Азът се е защитил чрез изтласкване, Заемайки в обратния си път тези изтласкани позиции, либидото се освобождава от Аза и неговите закони, отказва се и от цялото придобито под влиянието на Аза възпитание. То е било послушно, докато се е надявало да получи удовлетворение. Под двойния натиск на външното и вътрешното лишение то става непокорно и си спомня за отминалите по-добри времена. Такъв е неговият в основата си неизменен характер. Представите, които сега либидото запълва със своята енергия, спадат към системата на несъзнаваното и се подчиняват на възможните в нея процеси, в частност, на сгъстяването и изместването. Така възникват условия, напълно аналогични с условията за образуването на съновиденията. Както на формираното в несъзнаваното същинско (eigentliche) съновидение, което представлява осъществяване на несъзнаваното желание, се противопоставя частица (пред)съзнавана дейност, която упражнява върху него цензура и позволява след задоволяване на нейните изисквания да се образува явното съновидение във вид на компромис, така и представителите на либидото в несъзнаваното трябва да се съобразяват със силата на предсъзнавания Аз. Надигналият се срещу него протест на Аза приема формата на „противодействие“ (Gegenbesetzung)*38 и го принуждава да избере такъв начин на изразяване, който да може да стане и негов собствен. Така възниква симптомът като многократно изопачено производно на несъзнаваното либидно изпълнение на желанието, една изкусно намерена амбивалентност с две напълно противоположни значения. Само в този последен пункт се наблюдава различие между образуването на съновидението и формирането на симптома, защото при сънообразуването предсъзнаваната цел се заключава само в това да съхрани съня, да не допусне до съзнанието нищо, което би могло да го наруши, и не се стреми да се противопоставя на несъзнаваното желание с рязкото:
[*38 Буквално: „Контразапълване“ [с енергия]. Английският еквивалент на този термин е „антикатхезис“.]
„Не, напротив!“ Тя си позволява да бъде по-толерантна, защото положението на спящия е по-малко опасно. Изходът към реалността е препречен от самото състояние на сън.
Виждате, че отстъплението на либидото в условията на конфликта става възможно благодарение на фиксацията. Регресивното запълване на тези фиксации с либидинозна енергия води до заобикаляне на изтласкването и извеждане — или удовлетворяване на либидото, при което се запазват компромисните условия. По обиколния път през несъзнаваното и старите фиксации либидото най-после успява да получи реално задоволяване в една макар и силно ограничена и едва забележима форма. Позволете ми да добавя по повод на това извеждане още две неща. Първо, обърнете внимание колко тясно свързани се оказват тук либидото и несъзнаваното, от една страна, и Азът, съзнанието и реалността — от друга, макар че от самото начало те изобщо не представляват едно цяло, и, второ, имайте предвид, че всичко казано дотук, както и това, което ще бъде казано по-нататък, се отнася само до симптомообразуването при хистеричната невроза.
Къде либидото намира фиксациите, които са му нужни за интервенцията на изтласканото? В проявите и преживяванията на инфантилната сексуалност, в изоставените частични нагони и обекти от периода на детството, от които то се е отказало. Либидото се връща към тях. Значението на този период от детството има двояк характер. От една страна, тогава за първи път се проявяват вродените нагони, които детето е унаследило, а, от друга, чрез външни въздействия, чрез случайни преживявания за пръв път се пробуждат и активират и други нагони.
Според мен имаме неоспоримо право за такова разграничаване. Проявата на вродената предразположеност не подлежи на съмнение, но аналитичният опит направо ни принуждава да приемем, че и съвсем случайни преживявания в детските години могат да оставят фиксации на либидото. Тук не виждам теоретични проблеми. Несъмнено коиституционалните предразположености представляват последици от преживяванията на далечните ни предци, но те също някога са били придобити; без такова придобиване не би имало наследственост. И нима можем да мислим, че такова водещо до наследяване придобиване ще се прекрати именно при разглежданото от нас поколение? Затова не бива, както често се случва, напълно да игнорираме значението на инфантилните преживявания в сравнение със значимостта на преживяванията на предците и тези от собствената ни зрялост. Напротив, на тях трябва да се отдаде особено значение. Те имат още по-тежки последствия, защото се случват през периода на незавършеното развитие, което именно ги прави травматични. Трудовете на Ру*39 и други автори върху механиката на развитието ни показаха, че едно убождане с игла на зародиш, намиращ се в процес на клетъчно делене, довежда до тежки смущения в неговото развитие. Същото нараняване се понася без всякаква вреда от ларвата или от вече завършило развитието си животно.
[*39 Вилхелм Ру (1850–1924) — един от основателите на експерименталната ембриология.]
Либидинозната фиксация на възрастния, която въведохме в етиологичното уравнение на неврозите в качеството й на представител на наследствения фактор, сега се разпада на две компоненти — наследствената заложба и придобитото в ранното детство предразположение. Знаем, че една схема със сигурност ще предизвика симпатиите на обучаващите се, затова нека обобщим тези отношения схематично.
Причина за неврозата == предразположение вследствие
на фиксация на либидото + случайно преживяване (травматично)
сексуална конституция инфантилно
(праисторическо преживяване) преживяване
Наследствената сексуална конституция ни предлага голямо разнообразие от заложби в зависимост от това дали даден частичен нагон е изявен особено силно сам или в комбинация с други. Заедно с фактора детско преживяване сексуалната конституция образува един „допълнителен ред“, подобно на вече известния ни ред между предразположението и случайното преживяване на възрастния. И при двата се откриват същите крайни случаи и са представени същите отношения. Тук естествено възниква въпросът, дали най-забележителната от регресиите на либидото, тази към ранни нива на сексуална организация, не е обусловена предимно от наследствено-конституционалния фактор. Но най-добре е да отложим отговора на този въпрос за по-късно, когато ще познаваме повече форми на невротични заболявания.
Нека засега да се спрем на факта, че аналитичното изследване показва връзка на либидото на невротиците с техните инфантилни сексуални преживявания. Това им придава такова огромно значение за живота и заболяването на човека. Това значение се запазва изцяло, когато става въпрос за терапевтична работа. Но ако се абстрахираме от тази задача, лесно ще видим, че тук има опасност от недоразумение, което би могло да ни подведе да разглеждаме живота само от гледна точка на невротичната ситуация. Обаче значението на инфантилните преживявания намалява от това, че либидото се връща към тях регресивно, след като е било прогонено от заетите по-късно позиции. Но тогава се налага обратният извод, че навремето либидинозните преживявания не са имали никакво значение, а са го придобили чрез регресията. Спомнете си, че вече изказахме мнението си по отношение на една такава алтернатива при обсъждането на Едиповия комплекс.
И този път няма да ни бъде трудно да вземем решение. Забележката, че запълнеността на либидото — и следователно патогенното значение — на инфантилните преживявания до голяма степен се засилват от регресията на либидото, е несъмнено правилна, но тя би ни довела до заблуждение, ако я приемем за единствена, без да вземем предвид и другите съображения. На първо място наблюденията не оставят никакво съмнение, че инфантилните преживявания имат самостоятелно значение и го доказват още в детските години. Има и детски неврози, при които факторът връщане назад във времето е много по-незначителен или напълно отпада, когато заболяването настъпва непосредствено след травматично преживяване. Изучаването на тези детски неврози ни предпазва от някои опасни заблуди относно неврозите при възрастните, също както детските сънища ни дадоха ключ за разбирането на съновиденията на възрастните. Неврозите при децата се срещат често, доста по-често, отколкото се предполага, В много случаи те остават незабелязани, възприемат се като проява на лош характер или непослушание, често се потискат от възпитателите, но при един ретроспективен поглед те много лесно могат да бъдат разпознати. Най-често те се появяват под формата на страхова хистерия. По-късно ще разберем какво означава това. Ако в по-късни години у даден човек се развие невроза, то с помощта на анализата тя се разкрива като пряко продължение на онова, възможно неясно, само набелязано в детството заболяване. Но, както вече казах, има случаи, когато тази детска невроза без каквото и да било прекъсване преминава в болест, която продължава цял живот. Отделни примери на детска невроза успяхме да анализираме още у самото дете. Но много често бяхме принудени да се задоволяваме с това възрастният болен да ни разкрива детската си невроза и трябваше да се отнасяме с известна предпазливост към тези разкрития и дори да внасяме известни корективи.
Второ, трябва да кажем, че би било непонятно защо либидото постоянно се връща към времето на детството, ако там нямаше нещо, което да го привлича. Предполаганата от нас фиксация върху определени моменти от развитието има смисъл само ако приемем, че в нея е заложено определено количество либидинозна енергия. И накрая, трябва да ви напомня, че тук между интензивността и патогенното значение на инфантилните и по-късните преживявания се наблюдава същото отношение на взаимно допълване, както при вече разгледаните от нас редове. Има случаи, при които причината за заболяването се крие предимно в сексуалните преживявания от детството, когато тези впечатления са оказали несъмнено травматично действие и не се нуждаят от никаква друга поддръжка освен тази, която им предоставя обикновената незавършена конституция. Заедно с тях има други случаи, при които акцентът пада изцяло върху по-късните конфликти, а излизането на преден план на детските преживявания се разкрива в анализа единствено като резултат от регресията. Следователно се срещат крайни случаи на „задръжка в развитието“ и на „регресия“, а между тях се срещат всякакви варианти на съотношение между двата момента.
Тези отношения представляват определен интерес за педагогиката, която си поставя за задача да предотврати неврозите чрез ранно въздействие върху сексуалното развитие на детето. Засега вниманието е насочено предимно към детските сексуални преживявания, смята се, че за профилактиката на нервните заболявания е направено всичко, ако сме се постарали да забавим тОва развитие и да спестим на детето подобни преживявания. Но вече знаем, че условията за възникването на неврозите са по-сложни и на тях не може да се окаже всестранно влияние, ако се отчита един-единствен фактор. Строгото надзираване на детството губи своята ценност, защото то е безсилно срещу конституционалния фактор; освен това то може да бъде осъществено много по-трудно, отколкото възпитателите си представят това, и крие две други опасности, които не бива да бъдат подценявани: едната постига прекалено много, т.е. създава благоприятни условия за впоследствие вредното прекомерно сексуално изтласкване и детето навлиза в живота неспособно да окаже съпротива на очакващия го щурм на сексуалните изисквания в периода на половото съзряване. Така че е много съмнително дали профилактиката в детството може да постигне нещо и дали една по-друга нагласа към актуалните преживявания няма да се окаже по-полезна за предотвратяването на неврозите.
Сега да се върнем към симптомите. И така, те създават заместител на несъстоялото се задоволяване посредством регресия на либидото към по-ранни моменти, с което е неразривно свързано връщането към по-ранни степени на развитие на избора на обект или на организация. Още по-рано споменахме, че невротикът спира някъде в своето минало. Сега знаем, че това е период, през който либидото му не е било лишено от задоволяване, период, в който е бил щастлив. Той дълго изследва историята на живота, докато не открие такъв период — това може да бъде дори период от кърмаческата възраст — така както я помни или си я представя според по-късни сведения. По някакъв начин симптомът повтаря онзи ранноинфантилен начин на задоволяване, изопачен от породената от конфликта цензура, по правило преобразен в усещането за страдание и смесен с елементи, които са послужили като повод за заболяването. Онзи вид задоволяване, който симптомът носи, съдържа много странни неща в себе си. Ние не обръщаме внимание на това, че то остава неизвестно за лицето, което изпитва това мнимо удовлетворение по-скоро като страдание и се оплаква от него. Това преобразяване е характерно за психичния конфликт, под чийто натиск се е образувал симптомът. Онова, което някога е било за индивида задоволяване, днес по необходимост трябва да предизвика неговата съпротива или отвращението му. Познаваме един незначителен, но поучителен пример за такъв вид промяна на усещанията. Детето, което алчно е сукало мляко от майчината гръд, няколко години по-късно обикновено развива силно отвращение към млякото. Това отвращение се засилва, ако млякото или съдържащата мляко напитка е покрита с тънка коричка. Може би тази коричка събужда спомена за така желаната някога майчина гръд. Между тях лежи споменът за отбиването, който сега действува травмиращо.
Има и нещо друго, което кара симптомите да изглеждат странни и непонятни като средство за либидинозно задоволяване. Те са толкова различни от всичко онова, с което сме свикнали да свързваме удовлетворяването в нормални условия. В повечето случаи те игнорират обекта и с това се отказват от връзката с реалната действителност. Разбираме това като следствие на оттеглянето от принципа на реалността и връщането към принципа на удоволствието. Но това е също и връщане към един вид разширен автоеротизъм, който първоначално е предлагал задоволяване на сексуалния нагон. То поставя на мястото на изменението на външния свят изменение на тялото, т.е. противопоставя на външното действие — вътрешно, на активността — приспособяване, което от филогенетична гледна точка е много съществена регресия. Ще разберем това във връзка с едно ново явление, което ни предстои да научим от аналитичното изследване на симптомообразуването. По-нататък ще си припомним, че при симптомообразуването са действували същите процеси на несъзнаваното, както и при образуването на съновиденията — сгъстяване и изместване. Симптомът, както и съновидението, показва нещо осъществено, дава удовлетворение от типа на инфантилното, но поради извънредно силно сгъстяване това удовлетворяване може да се сведе до едно-единствено усещане или инервация, да се ограничи в резултат на крайното изместване до един малък детайл от целия либидинозен комплекс. Нищо чудно, че често и на нас самите ни е трудно да разпознаем в симптома предполаганото и винаги потвърждаващо се либидинозно удовлетворяване.
Казах ви, че ни предстои да научим още нещо ново; това наистина е нещо поразително и смущаващо. Знаете, че посредством анализа на базата на симптомите ние се запознахме с инфантилните преживявания, върху които е фиксирано либидото и от които се създават симптомите. Поразителното е това, че тези инфантилни сцени не винаги са верни. Да, да, в по-голяма част от случаите те не са верни, а в отделни случаи се намират в пълна противоположност с историческата истина. Виждате, че едно такова откритие така, както никое друго преди това, е способно да дискредитира или анализа, довел до такъв резултат, или болните, върху чиито изказвания е построен анализът, както и цялото разбиране за неврозите. А освен това има нещо доста смущаващо. Ако откритите от анализа инфантилни преживявания бяха винаги реални, ние щяхме да имаме чувството, че стоим на твърда почва, ако те винаги се оказваха фалшиви, ако бяха разобличавани като измислица и фантазия на болните, ние щяхме да бъдем принудени да напуснем тази нестабилна основа и да търсим спасение другаде. Но нито едното, нито другото не съответствува на истината, а положението на нещата е такова, че изградените или възстановени в спомените при анализа детски преживявания веднъж са безспорно лъжливи, друг път са точно толкова несъмнено истински, а в по-голямата част от случаите представляват смес от истина и лъжа. Така че симптомите изобразяват ту действително изпитани преживявания, на които може да бъде приписано влияние върху фиксацията на либидото, ту фантазии на болния, за които естествено тази етиологична роля е напълно неприсъща. Трудно можем да се ориентираме в това. Може би първата опорна точка ще намерим в сходното откритие, че именно отделните спомени от детството, които хората открай време, преди каквато и да било психоанализа са носили в съзнанието си, също могат да бъдат неверни или най-малкото щедро смесват истината с лъжата. В този случай неправилността лесно може да се докаже и ние поне можем да се утешим с едно — че за разочарованието ни не е виновна психоанализата, а по някакъв начин самите болни.
От някои размишления лесно можем да разберем какво ни смущава толкова много в едно такова положение на нещата. Това е недооценяването на реалността, пренебрегването на разликата между нея и фантазията. Вече сме готови да се ядосаме за това, че болният ни е занимавал с измислени истории. Действителността ни се струва нещо безкрайно различаващо се от измислицата и заслужаващо напълно различна оценка. Впрочем и болният се придържа към такава гледна точка в своето нормално мислене. Когато той дава материала, който води от симптомите до желаните ситуации, построени по образеца на детските преживявания, ние отначало наистина се съмняваме дали става въпрос за действителност, или за фантазия. По-късно, въз основа на определени признаци, можем да вземем решение по този повод и пред нас се изправя задачата да запознаем и болния с него. При това нещата никога не минават без трудности. Ако още от самото начало му разкрием, че сега той се кани да ни покаже фантазиите, с които е забулил историята на детските си години, както всеки народ със сказанията и легендите си представя своя забравен доисторически период, ще забележим, че у него по доста нежелателен начин се понижава интересът към темата. Той също иска да знае действителността и презира всякакви „фантазии“. Ако обаче преди края на тази част от работата ние му позволим да вярва, че сме заети с изучаването на реални случки от детството му, рискуваме по-късно той да ни упрекне за заблуждението и да ни се присмее заради привидното ни лековерие. Той дълго време не може да разбере предложението ни да постави наравно фантазията и действителността и отначало да не се интересува за това дали детските преживявания, които трябва да обясни, са едното или другото. И все пак това очевидно е единствено правилният път към тези душевни продукти. И те имат характер на реалност. Факт е, че болният си е създал такива фантазии, и за неврозата му този факт има не по-малко значение, отколкото ако действително беше преживял съдържанието на фантазиите. Тези фантазии притежават психична реалност в противоположност на материалната и постепенно ние започваме да разбираме, че в света на неврозите психичната реалност е решаваща.
Сред обстоятелствата, които винаги се повтарят в юношеската история на невротиците и които явно почти винаги съответствуват на нещо реално, някои придобиват особена важност и затова мисля, че трябва да ги отделим от другите. Като примери от този род ще приведа следните факти: наблюдаване на полово сношение на родителите, прелъстяване от по-възрастни хора и заплаха от кастрация. Би било голяма грешка да се мисли, че те никога не са реални. Точно обратното, те много често могат да бъдат доказани при разговорите с по-възрастните роднини. Така например изобщо не е рядкост това, че малкото момченце, което започва да си играе неприлично с пениса си и още не разбира, че това нещо трябва да се скрива, много често е заплашвано от родителите или от възпитателите, че ще му отрежат члена или лошата ръка. При разговорите с родителите те често признават този факт и се оправдават с това, че са мислили, че подобна заплаха е целесъобразна. При някои остава точен, съзнателен спомен за тази заплаха, особено в случаите, когато тя е била направена в по-късните години от детството. Ако заплахата се отправя от майката или от друго лице от женски пол, то те прехвърлят изпълнението й върху бащата или лекаря. В известната книжка „Рошав Петьо“ на франкфуртския педиатър Хофман, който дължи своята популярност точно на разбирането на сексуалните и другите компоненти в детската възраст, ще откриете кастрацията в смекчена форма, заместена с отрязването на палеца като наказание за упоритото му смучене. Но е напълно невероятно децата толкова често да бъдат заплашвани с кастрация, както това излиза според изказванията на невротиците. Достатъчно ни е обяснението, че във фантазията си детето синтезира подобна заплаха въз основа на намеците с помощта на знанието, че автоеротичното задоволяване е нещо забранено и под силното впечатление от женските гениталии. Също така съвсем не е изключено по времето, когато се смята, че малкото дете не разбира и няма памет, то да стане свидетел на полови отношения между родителите или други възрастни, и това е възможно дори и в интелигентни и образовани семейства, а впоследствие да разбере това впечатление и да реагира на него. Но ако това сношение се описва с най-големи подробности, които е трудно да бъдат наблюдавани, или пък е представено като сношение отзад, more ferarum,*40 както това често се случва, няма никакво съмнение, че това е фантазия, родена от наблюдаването на сношения между животни (кучета) и мотивирана от незадоволеното любопитство на детето през годините на половата зрялост. Върховно постижение от този вид е фантазията за наблюдаван коитус между родителите още преди раждането, от майчината утроба. Особен интерес представлява фантазията за прелъстяване, защото твърде често това не е фантазия, а реален спомен. Но за щастие той съвсем не е толкова често реален, както това би могло да ви се стори отначало от резултатите на анализа. Съблазняването се извършва по-често от големи деца или от връстници, отколкото от възрастни, а когато при момичетата, съобщаващи за такава случка от детството си, прелъстителят твърде често се оказва бащата, то нито фантастичният характер на обвинението, нито предизвикалият го мотив подлежат на съмнение. С фантазията за съблазняването, когато не е имало никакво съблазняване, детето като правило прикрива автоеротичния период на своята сексуална дейност. То си спестява срама от мастурбирането, пренасяйки във фантазията един желан обект. Впрочем не мислете, че сексуалната злоупотреба с детето от страна на най-близки роднини от мъжки пол винаги е от сферата на фантазията. Вероятно повечето аналитици са имали случаи, при които тези отношения са били реални, безспорно установени; само че те са били осъществени през по-късните години от детството, а болният ги пренася в по-ранните години.
[*40 Като при животните (лат.)]
Създава се впечатлението, че такива събития в детството по някакъв начин са задължителни, че те влизат с желязна необходимост в състава на неврозата. Ако са реални, тогава добре, ако не са, те се създават от отделни намеци и се попълват от фантазията. Резултатът е един и същ и до ден-днешен ние не сме успели да открием разликата в последиците в зависимост от това дали по-голям дял се пада на реалността, или на фантазията. И тук имаме още един случай от така често споменаваното отношение на взаимодопълване — може би най-странното от всички, които сме срещали до този момент. Какво поражда нуждата от тези фантазии и откъде се взима материалът за тях? Няма никакво съмнение за техния нагонен произход, но трябва да се обясни фактът, че всеки път се създават едни и същи фантазии с едно и също съдържание. Имам един отговор на този въпрос, но зная, че той ще ви се стори твърде рискован. Мисля, че тези прафантазии — така бих искал дати нарека, като включвам тук и някои други — са част от филогенетичното ни наследство. Индивидът излиза чрез тях извън границите на собственото си преживяване и влиза в преживяването от праисторическото време, където неговото собствено преживяване става твърде рудиментарно. Струва ми се напълно възможно, че всичко, което днес по време на анализата се разказва като фантазия — прелъстяване на деца, поява на сексуална възбуда при наблюдаване на половото сношение на родителите, заплаха от кастрация — или, поточно, кастрация, — е било нещо реално в първобитното човешко семейство и фантазиращото дете просто е запълнило празнините в индивидуалната истина с праисторическата истина. Често ми се струва, че психологията на неврозите е запазила много повече данни за древното човешко развитие, отколкото всички други източници.
Уважаеми господа! Гореспоменатите обстоятелства ни принуждават по-внимателно да разгледаме възникването и значението на онази душевна дейност, която се нарича фантазия. Както знаете, тя се ползува с всеобща висока оценка, макар че мястото й в душевния живот остава неясно. По този въпрос мога да ви кажа следното. Както знаете под въздействието на външната необходимост Азът на човека постепенно се научава да оценява реалността и да следва принципа на реалността, отказвайки се при това временно или задълго от различни обекти и цели на своя стремеж към задоволяване, и то не само сексуално. Но отказът от задоволяване винаги е бил труден за човека. И той го прави не без известно компенсиране. Затова той си е запазил възможността за такава душевна дейност, в която всички изоставени източници на удоволствие и пътища към него продължават да съществуват във вид, в който се освобождават от влиянието на действителността и на онова, което наричаме „принцип на реалността“. Всеки стремеж веднага достига формата на въображаемо осъществяване. Няма съмнение, че осъществяването на желанията във фантазията носи удовлетворение, макар че човек напълно ясно съзнава неговата нереалност. По такъв начин в дейността на фантазията човек продължава да се радва на свободата от външната принуда, която в действителност отдавна е загубил. Той все още успява да бъде последователно ту наслаждаващо се животно, ту отново разумно същество. Той не се задоволява с жалко удовлетворяване, което може да извоюва от действителността. „Да се мине без помощни конструкции изобщо не може“ — е казал веднъж Теодор Фонтане. Създаването на душевната област на фантазията намира пълна аналогия в организирането на „резервати“ и „национални паркове“ там, където изискванията на земеделието, транспорта и промишлеността заплашват да изменят до неузнаваемост лицето на земята. Националният парк запазва онова предишно състояние, което иначе навсякъде е принесено със съжаление в жертва на необходимостта. В него безполезното, дори вредното може да расте и избуява както си иска. Такъв ограден от принципа на реалността резерват е и царството на фантазията.
Най-известните продукти на фантазията, вече познатите ни „сънища наяве“, въображаемото задоволяване на честолюбиви, изразяващи мания за величие еротични желания стават толкова по-пищни, колкото повече действителността призовава към скромност и търпение. В тях съвсем очевидно се разкрива същината на удоволствието от фантазирането, възстановената независимост на удоволствието от благоволението на реалността. Знаем, че тези сънища наяве представляват ядрото и първообразът на нощните сънища. По същество нощният сън не е нищо друго освен сън наяве, който нощната свобода на нагоните е направила използваем, а нощната форма на душевна дейност е изопачила. Вече свикнахме с мисълта, че и сънищата наяве не са задължително съзнателни, че те могат да бъдат както източници на нощни съновидения, така и източници на невротични симптоми.
Значението на фантазията за симптомообразуването ще ви стане ясно от следното. Казахме, че в случай на принудителен отказ либидото регресивно заема изоставените от него позиции, на които е оставило все пак една своя част. Не се отказваме от това твърдение и не го коригираме, но трябва да добавим и едно промеждутъчно звено. Как либидото намира пътя към тези места на фиксация? Не всички изоставени от него обекти и посоки от миналото са напълно унищожени. Те или техните производни все още се пазят с определена сила в представите на фантазията. На либидото му е нужно да се обърне към тях, за да намери открит пътя към всички изтласкани фиксации. Тези фантазии са се допускали до известна степен, между Аза и тях, колкото и да са резки противоречията, не е имало конфликт, докато се е спазвало едно определено условие.
Това условие има количествена природа и то се нарушава от обратното нахлуване на либидото във фантазиите. Вследствие на това добавяне заредеността на фантазиите с енергия така се повишава, че те стават много взискателни, развивайки стремеж за реализиране. Но това прави неизбежен конфликта между Аза и тях. Независимо от това дали преди те са били предсъзнавани, или несъзнавани, сега те подлежат на изтласкване от страна на Аза и са подложени на притегателната сила на несъзнаваното. От тези вече несъзнавани фантазии либидото преминава към техните корени в несъзнаваното, към собствената си фиксация.
Връщането на либидото към фантазиите е преходна степен по пътя на симптомообразуване, която трябва да бъде обозначена по-специално. К. Г. Юнг й е дал много подходящо име — интроверсия, но нецелесъобразно е придал на този термин и друго значение.*41 Ще кажем само, че интроверсията означава отдалечаване на либидото от възможностите за реално задоволяване и допълнително запълване с либидо на безобидните до този момент фантазии. Интровертираният човек все още не е невротик, но той се намира в неустойчиво положение. При най-малка промяна на съотношението на силите у него ще се развият симптоми, ако не намери други пътища за освобождаване на натрупалата се либидинозна енергия. Нереалният характер на невротичното задоволяване и пренебрегването на разликата между фантазия и действителност вече са предопределени с настъпването на интроверсията.
[*41 Юнг въвежда представата за двата основни психологически типа: интравертния и екстравертния. Те се различават по насочеността на своето либидо, което Юнг е „десексуализирал“, разбирайки под термина „либидо“ не половата енергия, а психичния нагон. Интровертираният тип се отличава с насоченост към своя вътрешен свят, а екстравертът — към външния.]
Навярно сте забелязали, че в хода на последните си разсъждения въведох един нов фактор в етиологичната верига — количеството, размера на разглежданите енергии. Ще ни се наложи оттук нататък винаги да се съобразяваме с този фактор. Няма да минем само с качествения анализ на етиологичните условия. Или с други думи, само динамичното разбиране на тези душевни процеси не е достатъчно, нужна е и икономическа гледна точка. Трябва да споменем, че между тези две тенденции не възниква конфликт, преди да е достигната определена степен на зареденост с енергия, макар съдържателните условия отдавна да са налице. Точно така и патогенното значение ,на конституционалните фактори зависи от това, доколко в конституцията един частичен нагон е заложен повече, отколкото друг. Можем дори да си представим, че конституциите на всички хора са еднакви в качествено отношение и се различават само по тези количествени съотношения. Не по-малко решаващ количественият фактор е и за способността за съпротива срещу невротичното заболяване. Това зависи от факта, какво количество неизползувано либидо човек може да остави свободно и каква част от своето либидо той е способен да отклони от сексуалното за целите на сублимирането. Крайната цел на душевната дейност, която може да бъде описана качествено като стремеж към получаване на удоволствие и избягване на неудоволствието, от икономическа гледна точка според нас се изразява в задачата да се справим с действуващото в душевния апарат количество възбуда (маса на дразненето) и да не допуснем застой, предизвикващ неудоволствие.
Ето какво исках да ви кажа за симптомообразуването при неврозите. Но искам още веднъж да подчертая, че всичко, което споделих тук, се отнася само до образуването на хистеричните симптоми. При натрапчивите неврози — макар че основното се запазва — много неща ще бъдат различни. Противоположностите по отношение на изискванията на нагоните, за които стана въпрос и при хистерията, при натрапчивите неврози излизат на преден план и преобладават в клиничната картина благодарение на т.нар. „реактивни образувания“. Подобни и още по-значителни отклонения, откриваме при другите неврози, при които изследванията върху механизмите на симптомообразуването са още съвсем незавършени.
Преди да приключим сега, искам за малко да насоча вниманието ви върху една страна от живота на фантазията, която е достойна да привлече вниманието ви. От фантазията към реалността има обратен път и това е… изкуството. В основата си човекът на изкуството също е интровертиран субект, който се намира много близо до неврозата. В него се блъскат извънредно силни нагони, той иска да завоюва почит, власт, богатство, слава и любовта на жените. Но му липсват средства да задоволи тези стремежи. Затова той, както и всеки незадоволен човек, се отвръща от действителността и съсредоточава целия си интерес, както и своето либидо, върху желаните образи от своята фантазия, откъдето би могъл да се открие пътят към неврозата. Необходимо е да се съчетаят много условия, за да не се стигне до такъв край. Известно е, че именно хората на изкуството много често страдат от частично понижена дееспособност вследствие на неврози. Вероятно тяхната конституция се характеризира с голяма способност за сублимация и известна нестабилност на изтласкванията, решаващи този конфликт. А обратния път към действителността човекът на изкуството намира по следния начин. Той не е единственият, който води фантазен живот. Междинното царство на фантазията е общопризнато и всеки, който страда от лишения, очаква от него облекчение и утеха. Но за хората, които нямат склонност към изкуство, възможността да черпят наслада от изворите на фантазията е много ограничена. Неумолимостта на изтласкванията ги принуждава да се задоволяват с оскъдните сънища наяве, които могат да останат и съзнателни. Но ако някой е истински човек на изкуството, тогава той разполага с много повече. Първо, той така може да обработи своите фантазии, че те губят всичко твърде лично, отблъскващо другите хора, които по този начин също могат да им се наслаждават. Освен това той успява да ги смекчи дотолкова, че да не издават лесно произхода си от забранените източници. Той притежава също така загадъчната способност да придаде на определения материал форма, докато той стане вярно отражение на неговата фантастична представа и след това умее да извлича от това отражение наслада, която поне временно да надмогне и отстрани изтласкванията. Ако е способен да направи всичко това, той дава и на другите възможност да намерят утеха и облекчение от недостъпните за тях самите източници на наслада в несъзнаваното, успява да спечели благодарността и възхищението им и така, благодарение на фантазията си, постига онова, което първоначално е имал само във фантазията си — почит, власт и любовта на жените.