Неврозите - Произход и лекуване - ПСИХОАНАЛИЗАТА КАТО ИНСТРУМЕНТ ЗА ЛЕКУВАНЕ НА НЕВРОЗИТЕ

Вместо заключение

Психоанализата като клинична концепция е съвкупност от методи за психотерапия на неврозите, основана върху проявата на несъзнаваните следи на афектните преживявания и действия на човека, обусловени от неосъзнати мотиви.
През 1882 г. виенският невропатолог Йозеф Бройер (Josef Breuer) показа, че може да се излекуват случаи на хистерия, ако болният се потопи в хипнотично състояние и се накара да си припомни онези афектни преживявания или конфликти, които някога е преживял, а после за дълго е забравил. Както показал опитът, изплуването на тези преживявания в съзнанието довежда до тяхното осмисляне, до „отреагирането“ и оздравяването на болния. Този особен метод на хипнотерапия*67 е наречен от Бройер и Фройд катартичен — от древногръцкия термин „катарзис“ — пречистване, за първи път употребен от Аристотел във връзка с учението за трагедията: трагедията, предизвиквайки у зрителя страх, гняв, състрадание, го кара да преживее тези чувства, като в същото време неговото душевно състояние се „пречиства“ и чувствата му се просветляват.
[*67 Breuer J. und Freud S. Studien über Hysterie. Leipzig und Wien: Franz Deutcke, 1895, 269 S.]
За приоритет при откриването на катартичния метод претендира не само Бройер, но и известният френски психолог и психиатър P. Janet. В своята книга „Психологичният автоматизъм“, публикувана през 1899 г., Жане описва клиничния експеримент със своята пациентка Мари, ослепяла с лявото око. Поставяйки я в състояние на хипнотичен сън и внушавайки й, че е на по-малко от шест години, Жане открива, че след това слепотата изчезнала. Тогава Жане по време на хипнозата изяснява причината за заболяването — за първи път слепотата се появила след като принудили Мари да спи с едно момче на нейните години, което имало обрив на лявата страна на лицето си. Мари била много уплашена от това. Тогава Жане възпроизвежда в хипнозата тази ситуация: „Накарах я отново да види момчето, от което се е страхувала, и я убедих, че то е чудесно и няма никакъв обрив… След два сеанса аз победих: тя свободно галеше въображаемото момче. Чувствителността на лявата страна се възстанови и когато я събудих, Мари прекрасно виждаше с лявото си око.“*68 По време на други опити с Мари Жане възстановява под хипноза не само първичната травмираща ситуация, която е довела до заболяването, но също така и отстранява след хипнотични внушения възстановените от него преживявания, станали в миналото причина за загубата на чувствителност. В същата книга Жане споменава работата на Бурю (Bourru) и Бюро (Burrot), публикувана в монографията им „Изменение на личността“,*69 в която авторите предлагат начин за лечение, много близък до катартичния — свързан с възпроизвеждането по време на хипноза на травмиращата ситуация и реакцията на болния срещу нея.
[*68 Janet P. L’automatisme psychologique. Paris: Alcan, 1889, pp. 439–440.]
[*69 Bourru H. Burrot P. Les variations de la personalite. Paris: Baillierie, 1888.]
Фройд научава за катартичния метод на Бройер още през ноември 1882 г., но не се решава да използува хипнозата за лечение на хистерия само чрез хипнотично внушение. Той използува този метод до май 1889 г. Във Виена Фройд съвместно с Бройер разработва стройна теория за хистерията и катартичния метод на хипнотерапия. През 1893 г. Фройд съществено променя този метод. Той доказва, че проявяването на афектните преживявания, станали несъзнавани, е възможно и без приложението на хипноза. За това е достатъчно да се предложи на болния дълго, и напълно спокойно „пасивно“ състояние да изрече всички онези мисли и асоциации, които на пръв поглед случайно му идват в главата, без да задържа нищо и по възможност нищо да не променя активно по време на тяхното протичане. Такова продължително „свободно асоцииране“ обикновено довежда до това, че кръгът от асоциации се стеснява около определените афектни следи, комплекси и в паметта на болния се появяват отдавна забравените афектни преживявания, които понякога се отнасят до периода на много ранното детство. Подобни преживявания, както свидетелствува опитът, само привидно са изглеждали напълно изчезнали от психиката.
Нещо подобно описват Penfield и Roberts (1964) с израза „светкавиците на преживяното“ (flash back), преживяванията на „вече видяното“ (deja vu) и „вече преживяното“ (deja vecu) при електрическо стимулиране на слепоочието на дясното полукълбо. В действителност посочените преживявания били само забравени или активно отстранени, „изтласкани“ от съзнанието тогава, когато са били твърде активни, неприемливи или травмиращи. Според Фройд, ставайки „несъзнавани“, те продължават да оказват влияние върху психичния живот на болния, проявявайки се всеки път, когато съзнанието отслабва: в състояние на сън или предсънно състояние, при отвличане на вниманието, умора, по време на хистеричен припадък и други подобни състояния, свързани с потискане на функциите на кората на главния мозък. При това е характерно, пише Фройд, че във всички тези състояние несъзнаваните афектни комплекси често не се проявяват открито, а в маскиран, извратен, „шифриран“ вид, подлагайки се на преработка, замествайки се с родствени образи или свързани с тях по някакъв частен признак асоциации.
Такова преработено влияние на комплексите може да има място в съновидението, случайните говорни или писмени грешки, а също така в патологичните състояния: при образуването на хистеричните симптоми, в които хистерикът често по обиколни пътища изразява изтласканите афектни представи — налудност, страхове и т.н.
Проследявайки продължителното протичане на „свободните асоциации“, насочвани от тези афектни комплекси, и анализирайки смисъла на посочените форми на тяхната непряка, маскирана проява, психоанализата води до това, че задържаните, изтласкани комплекси оживяват, стигат до съзнанието и се осмислят от болния и благодарение на това се изживяват от него чрез „отреагирането“. С такова изживяване, „отреагиране“ на изтласканите комплекси явно е свързан терапевтичният ефект на прилагания от Фройд психоаналитичен метод. Затова психоаналитичният метод е приложим за лекуване на онези форми на психични заболявания, в основата на които се намират функционални „психогенни“ фактори: хистерия, състояние на страх (фобии), натрапчиви състояния и т.н. С други думи, става въпрос за психоневрози.
За разбирането на клиничния аспект на теорията на психоанализата, на нейната терапевтична практика, трябва да се разгледат произходът и формирането на идеите на Фройд (като създател на психоанализата) във връзка с основните етапи от неговия живот.
Зигмунд Фройд е роден на 6 май 1856 г. във Фрайберг, Моравия (днес на територията на Чехословакия). Медицинско образование получава във Виена в Института по физиология към Виенския университет, където постъпва през 1876 г. В продължение на шест години той слуша лекциите на професор Ернст Брюке, в чиято лаборатория по физиология работи. Под ръководството на Брюке той изучава нервните клетки, изпълнява редица работи, свързани с тяхната анатомия, хистология, физиология, които предшествуват откриването на невроните. След това във Виенския институт по анатомия на мозъка под ръководството на професор Майнарт той провежда изследвания по сравнителна анатомия на мозъка. Едновременно с това през 1882 г. Фройд завършва медицинския факултет на Виенския университет и получава лекарска диплома.
Материалните затруднения го принуждават да се откаже от научна кариера и да се съгласи през 1882 г. да заеме лекарско място във Виенската народна болница. Там работи в психиатричното отделение на Майнарт, изучавайки органичните поражения на централната нервна система (афазията, детския паралич и др.).
Като лекар по нервни болести Фройд се опитва да намери ново терапевтично средство, изучавайки действието на кокаина.
През 1885 г. благодарение на своите изследвания на нервното разстройство на говора Фройд е поканен да чете лекции в Катедрата по невропатология във Виенския университет. Тук през 1885 г. Фройд получава стипендия от 600 флорина и я използува за пътуване до Париж, за да слуша там един курс от лекции на известния френски професор невропатолог Жан Мартен Шарко (J. M. Charcot) и за да работи известно време в неговата клиника „Салпетриер“.
Там у Фройд се създава интерес към хистерията. Той е поразен от изкуството на Шарко с помощта на хипноза и внушение пред очите на публиката да постига изчезване на хистеричните симптоми (парализи, локална загуба на чувствителността, загуба на обонянието, фобии). Шарко показва, че с помощта на внушението (в състояние на хипноза и в будно състояние) у болните от хистерия може произволно да се предизвикат психогенни парализи и други хистерични симптоми, за да може след това да демонстрира как лекарят също толкова произволно е в състояние да ги отстранява. Тези експерименти на Шарко правят огромно впечатление на Фройд. Неговото изследване на разликите между органичните и хистеричните*70 парализи показва, че той веднага е разбрал, че представите на Шарко за психичната детерминираност на хистерията откриват път за създаването на концепция за хистерията, изцяло основана върху психичния детерминизъм. След като през 1886 г. се връща във Виена, Фройд започва да разглежда възможността за лечение на хистерията чрез хипнотично внушение. Както споменахме, до декември 1887 г. Фройд не се решава да използува хипнозата, а метода на катарзиса, предложен от Бройер, е прилагал за лечение на хистерия едва през есента на 1889 г. след второто си посещение във Франция през 1889 г. Неговият биограф Джоунс пише, че това е било предизвикано от отрицателното отношение на Шарко към метода на Бройер.
[*70 Freud S. Quelqes considerations sur une etude comparative des paralyses motorices organiques. — Archives de Neurologie. 1893. Т. XXVI. pp. 29–43.]
През юли 1889 г. в Нанси, по време на престоя си при Бернхайм, Фройд изучава хипнозата с цел да усъвършенствува техниката си. Опитите с приложение на хипноза, на които той присъствува при Бернхайм в Нанси, изиграват огромна роля при откриването на психоанализата от Фройд. Тридесет и шест години по-късно в своята автобиография той пише, че именно на Бернхайм дължи „най-дълбокото си впечатление по повод на възможността за съществуването на мощни психични процеси, които остават скрити от съзнанието на хората“. По време на първия експеримент, свързан с постхипнотично внушение, Бернхайм дава инструкция на предварително хипнотизиран болен да изпълни след пробуждането си определено действие. Когато болният се събудил от хипнотичния сън, той реализирал заповедта на хипнотизатора, макар че не можел да си спомни мотива за своята постъпка. По време на втория експеримент Бернхайм разпитвал пациенти, които дълго се били намирали преди това в сомнамбулистичната фаза на хипноза. Изглеждало така, като че ли пациентите напълно били забравили за всичко, което ставало с тях в сомнамбулистичното състояние. Но Бернхайм демонстрирал възможност за „съживяване“ на техните спомени, използувайки чисто психологични методи на разпит: настойчивост, внушение, увещаване.
Данните От експериментите позволяват на Фройд да направи два важни извода. Първо, те доказвали, че определени представи могат да бъдат съдържание на психичния живот на човека, могат да определят неговите действия, да фигурират в процесите на паметта, макар че човек не ги съзнава. Следователно може да се смята, че пътуването до Нанси и срещата с Бернхайм се оказали за Фройд важен етап при изработката на схващането за несъзнаваното. Второ, била доказана възможността за отстраняване на постхипнотичната амнезия с помощта само на сугестията в състояние на бодърствуване, което доказвало чисто психогенната природа на постхипнотичната амнезия. Но ако тази амнезия се разглежда като един от основните признаци на развитието на хипнотичното състояние, то с това се потвърждавали представите на Бернхайм за изключително психологичния характер на хипнозата. Нито Шарко, нито Бернхайм обаче успели да интерпретират явлението хипноза с помощта на чисто психологични категории. За тях внушението се свеждало до определен неврофизиологичен механизъм, чието съдържание те не си представяли.
След като се връща във Виена от Париж през 1889 г., където заедно с Бернхайм присъствувал на конгреса на хипнозата, Фройд започва заедно с Бройер да разработва теория за хистерията и нейната психотерапия (1890–1894). Резултат на тази работа е споменатата по-горе съвместна монография „Изследване на хистерията“, публикувана през 1895 г. Този труд е претърпял само във Виена четири издания и е бил преведен на френски и на английски език. Четвъртата глава на тази книга — „За психотерапията на хистерията“, написана от Фройд, предлагаме за първи път на нашите читатели.
По лични съображения Бройер прекратява по-нататъшната си работа над терапията на хистерията. Фройд започва да мисли за особените междуличностни отношения, които се установяват между лекаря и болните и стига до извода, че тези отношения лежат в основата на лечението. Той продължава самостоятелно клиничните експерименти, като модифицира метода на хипнозата.
През 1895 г. Фройд пише „Проект на научната психология“, в който прави опит да обясни психичния живот на човека от позицията на механистичния анатомо-физиологичен детерминизъм. Това обяснение обаче не задоволило Фройд и докато е бил жив, този труд не е бил отпечатан (публикуван е на английски език едва 15 години след смъртта на автора).
През втората половина на XIX век естествознанието извежда психичните явления от устройството на тялото и извършващите се в него физиологични процеси. Фройд се опитва да открие причината за психичните явления в строежа на нервните клетки, с чиято неврохистология той се занимава при Е. Брюке, като мисли, че по този начин остава на твърда анатомо-физиологична почва. Но експерименталните факти на неврологичната клиника, в частност онези, които той е наблюдавал в клиниката Салпетриер на Шарко и в Нанси при Бернхайм, както и по време на практиката си в клиниката по нервни заболявания във Виена, го принудили да признае самостоятелната роля на психичната активност. Известно е, че такива големи изследователи лекари като Хелмхолц и Сеченов са признавали самостоятелната роля на психичното.
В труда си „Физиологична оптика“ Хелмхолц изследва развитието при детето на пространственото виждане и прави извода, че то трябва да приеме в главата му формата на инференциални процеси, макар че на тази възраст (1 година) детето не може съзнателно да разсъждава. В същото време образът на пространственото виждане и строящите се въз основа на него двигателни актове разкриват род разсъждения относно отдалечеността, посоката, големината и другите пространствени признаци на видимите предмети. Този образец обаче не може да се изведе от устройството на ретината на окото. Този разсъдъчен характер е изразен в сетивните актове на детето толкова убедително, че Хелмхолц правомерно определя пространствения образ като резултат от „несъзнавани умозаключения“ (unbewußte Schlüße).
По аналогичен начин, разглеждайки целесъобразното действие на човека, И. М. Сеченов посочва ролята на „несъзнаваните усещания или преживявания“.
Големият френски психоневролог П. Жане, ученик на Ж. Шарко, работил при него едновременно с Фройд, разглеждайки подбудите на своите пациенти, техните мотиви, създава понятието за „психична енергия“ като детерминанта на поведението на човека.
За да се разбере тази нова детерминанта на човешкото поведение, както и значението в нея на несъзнаваната мотивация (учението за която се е създавало в недрата на физиологията), е необходимо да разгледаме учението на холандския философ материалист Бенедикт Спиноза (1632 — 1677) за афектите и преживяванията на човека. Учението за афектите е изложено в неговото главно съчинение „Етика“ (1677). Противоположно на дуалистичното учение за човека на Рене Декарт (1596–1650) Спиноза развива монистичното учение за човека. В своето психологично съчинение „Трактат за страстите на душата“ (1649) Декарт смята, че материалният безжизнен механизъм на тялото се съчетава в човека с нематериалната мислеща и творяща душа. Съгласно монистичното учение на Спиноза субстанциална е само природата, явяваща се причина на самата себе си [causa sui), а психичното (мислене, воля, съзнание, страсти, афекти) няма субстанциална природа. По мнението на Спиноза човекът е цялостно природно същество, в което телесното (физиологичното) и психичното (мислене и страсти) се намират в единство и не могат да бъдат разделени на самостоятелни същности. Поведението на човека, според Спиноза се определя от стремежа за самосъхранение. Последното се явява могъща подбуждаща и мотивационна сила, заложена от природата във всяко същество. Спиноза развива идеята на Декарт за това, че страстите на душата се раждат от стремежите на тялото за самосъхранение, формулирайки движещото начало на човешкото поведение. Това начало е нагонът, т.е. психичното състояние, изразяващо неосъзната или малко осъзната потребност (мотив) на човека. По думите на Спиноза „този стремеж, когато той се отнася… и към душата, и към тялото, се нарича нагон (appetitus) което именно за това не е нищо друго освен самата същност на човека“. По такъв начин според Спиноза нагонът не е нищо друго освен психофизиологичен феномен.
Осъзнатата потребност се превръща в конкретно желание. „Желанието е нагон плюс неговото осъзнаване.“ Това, което Спиноза нарича „нагон“, сега се отнася към категорията на мотивацията, по-точно към несъзнаваните мотиви. И така, във феномена на мотивацията (на нагона, според Спиноза) се наблюдава единство на психичното и физиологичното, което може да даде ключа за разбирането и психофизиологичното регулиране на поведението на човека. Афект Спиноза нарича както състоянието на човешката душа, имаща смътни или ясни идеи, така и свързаното с това състояние на човешкото тяло. Оттук афектът, който едновременно е и душевно, и телесно състояние, представлява израз на стремежа на човека за самосъхранение. Според Спиноза основните афекти, на които е изложен човек, са три: удоволствие или радост, неудоволствие или печал, и желание, или въжделение. В действителност, съществуват много строго индивидуални афекти (чревоугодничество, пиянство, разврат, скъперничество, честолюбие и т.н,), които, след като възникнат в резултат на едни или други причини, могат да си взаимодействуват един с друг по различни начини, образувайки нови разновидности на афектите, страстите. Спиноза прави разлика между афект и страст. Всяка страст безусловно е афект, но не всеки афект е страст. Страст са само пасивните афекти, които са свързани с неясни идеи, възникващи въз основа на чувствено познание. Афектите-страсти могат да изпълнят цялото съзнание на човека, така че той да не може да им се противопостави, да изпадне под робството на страстите. В това се заключава могъществото и властта на природата над човека. Познавайки афектите, човек по-малко страда от нагоните и желанията, които произлизат от тях, тъй като той вече разбира афекта като звено във веригата на всеобщата световна детерминация. Тялото представлява динамична психофизиологична система. Душевните състояния, бурно протичащите емоционални преживявания във вид на афекти на радост и тъга увеличават или намаляват способността на тялото за действие: „Под афекти аз разбирам състояния corporis affectiones, които увеличават или намаляват способността на самото тяло за действие, помагат й или я ограничават, а заедно с това и идеите на тези състояния.“ Положителните афекти увеличават способността на тялото за действие и на душата — за познание. Спиноза пише за телесната същност на любовните афекти, т.е. на мотивите в съвременен аспект. Без чувства и афекти не може да има човешко поведение, то винаги разкрива определен афектен компонент.
В петте раздела на своята „Етика“ Спиноза формулира най-важните представи за мотивациите (афектите), определящи причините и механизмите за активно поведение на човека.
Физиологическата концепция за възникване на мотивациите (страсти, желания, въжделения) е била предложена през 1863 г. от Сеченов в „Рефлекси на главния мозък“. „…Страстта — пише Сеченов — принадлежи от гледна точка на своето развитие към засилените рефлекси. Началото на страстта се намира… в елементарните сетивни наслади на детето.“
Едновременно с развитието на страстните психични образувания се появяват желанията. Психичната страна на рефлекса, т.е. усещането, представата и др., независимо от смесения с нея страстен елемент, става по-ярка и по-ясна по пътя на асоциацията и анализа, а страстността, обратно — в много случаи изчезва, тъй като дори приятните впечатления, които често се повтарят, изчезват.
„Желанието за страстен психичен акт — същото, както и мисълта за обикновения — са първите две трети от рефлекса. Въжделеещата страна на желанието е на свой ред източник за страст, изразяваща се само отделно от насладата.“
Много важна е и гледната точка на Сеченов по отношение на психофизиологичната основа на любовта, отнасяща се към 1863 г. По-нататък ще бъде интересно да я сравним с концепцията на Фройд, публикувана през 1900 г. в „Тълкуване на сънищата“. На 5–6 години детето „отделя себе си от външния свят и, разбира се, несъзнавано вече се обича или, по правилно е да се каже, се обича в насладата“. По-късно момчето се влюбва в жена. „В любовта към жената има инстинктивен елемент — стремеж на половете. Това е нейното начало, защото любовта започва, както е известно, при момчето едва след настъпване на зрялост на половите органи. Не се наемам да реша въпроса дали момчето асоциира вече първите полови усещания с образа на жената неволно или тази асоциация е подготвена от предишно знание. Известно е само това, че при нашето възпитание на децата това последното става навярно при 9/10 от всички момчета. Въпреки всичко асоциацията съществува, и по какъвто и начин да се придобива тя, в нейната основа няма нищо произволно. По същия начин е трудно да се посочат защо ранните полови усещания се асоциират непременно с образа на една определена жена, а не с образа на друга или на всички… В такъв идеал, когато той започва силно да заема въображението, обикновено се влага всичко, което обичаш не само при жените, но дори и у рицарите. Когато накрая идеалът малко или повече е определен и момчето срещне жена, която прилича на този идеал, то, както се казва, пренася своята мечта върху тази жена, и започва да я обича в нея. Според нас той е асоциирал своя страстен идеал с реалния образ. Това именно е така наречената платоническа любов. В нея половият характер е доста бледен поради това, че редом с ярките, следователно страстни зрителни и слухови усещания се намират неопределили се още тъмни полови желания.“
Анализирайки по-нататък влюбеността, Сеченов прави един важен извод: Обичайки жената, мъжът обича в нея, собствено казано, своите наслаждения; но обективирайки ги, той смята, че всички причини на неговата наслада се намират в тази жена, и по такъв начин в неговото съзнание редом с представата за себе си застава и сияещият в цялата му красота образ на жената. Той трябва да я обича повече от себе си, защото аз никога няма да внеса в своя идеал тези от собствените си страстни усещания, които са неприятни за мен. В любимата жена е вложена само по-добрата част от моята наслада.
Притежаването на предмета на любовта според рефлекторната концепция на И. М. Сеченов води с течението на времето до изчезване на страстта: „Но ето че мъжът започва да притежава своя идеал. Страстта му избухва още по-живо, още по-ярко, защото мястото на тъмните и неопределени полови стремежи се заема сега от ярките, трепетни усещания на любовта, а и самата жена се появява в небивал до този момент блясък. Минава месец, година, две и обикновено страстта вече е затихнала, дори в онези щастливи случаи, когато действителността е съответствувала на идеалите и от двете страни. Защо е така? По силата на закона, според който яркостта на страстта се поддържа само с променливостта на образа. За година, две, при живот много близо един до друг сумата на възможните промени и от едната, и от другата страна отдавна се е изчерпала и яркостта на страстта е изчезнала. Но любовта не е унищожена: от честото повторение на рефлекса, в който психическо съдържание се явява надаряването на любимата с едни или други, или с всички свойства, образът й се съчетава, така да се каже с всички душевни движения на любовника и тя е станала наистина негова половина. Тази любов по навик се нарича дружба.“
Правейки анализ на желанието, Сеченов пише, че желанието се появява всеки път, когато страстният рефлекс остава без край, без удовлетворение. Желанието е, разбира се, не нещо друго, а страстната страна на мисълта. Желанието като усещане има винаги повече или по-малко мъчителен, отрицателен характер; напротив, усещанията, съпровождащи постъпката, т.е. удовлетворяването на страстното желание, имат винаги ярък, положителен характер.
Сеченов различава желание и искане. Ако в съзнанието във формата на мисъл е даден почти безстрастен психичен рефлекс, то страстната, стремителна страна, т.е. стремежът към задоволяване на страстта се нарича искане. Аз искам да направя това. При ясно изразена страстност същата страна на рефлекса ще бъде желание. Безстрастното искане е акт на самата воля, по своята мощ то е безгранично. Заедно с това, както видяхме от определението, искането има рефлекторна природа. От определени външни влияния се предизвикват последователно редове от асоциирани мисли и краят на рефлекса произтича логически от най-силната.
Разсъждавайки по-нататък за съотношението на искането и желанието, Сеченов стига до извода, че безстрастното искане, колкото и да е независимо от външните влияния, всъщност също зависи от тях толкова, колкото и всяко усещане. Там, където причината, намираща се в основата на искането, е неуловима, резултатът на искането няма характер на сила. Обратно, в борбата със силно и страстно желание, в която безстрастното искане излиза победител, в основата на последното се намира или мисъл с много страстен субстрат, или мисъл, която е станала много здрава от честотата на повтаряне на рефлекса, т. е, навик.
По такъв начин детерминанти на човешкото развитие и поведение в учението за рефлексите на главния мозък се явяват: 1) средата (способността на организма да възприема чрез рецепторите дразненията от околната среда и да взаимодействува с нея), и 2) мотивацията (афекти, страсти, желания, искания).
Желанията, стремежите, афектите, страстите и исканията стават в психоанализата на Фройд основни детерминанти на поведението. Според Фройд мотивът е една от главните психични реалности. Рефлекторната теория се стреми да сведе образа (основния предмет, на Gestalt-Psychologie) до следите от външните дразнители, действията — до рефлексите, мотивацията — до биологичните импулси.
През 1900 г. Фройд публикува своята главна монография „Тълкуване на сънищата“, която поставя началото на развитието на психоанализата и формулира учението за несъзнаваното. Фройд нарича психоанализа употребения от него метод на психотерапия, който е произлязъл от така наречения катартичен метод, оповестен съвместно с Бройер в „Изследвания на хистерията“ през 1895 г. Както вече споменахме, катартичната терапия е открита от Бройер през 1882 г., който благодарение на нея за първи път успява да излекува една болна от хистерия и предлага определено гледище за патогенезата на нейните симптоми. Под влияние на Бройер Фройд отново започва да прилага този метод и го изпробва върху много пациенти. Катартичният метод се основава на допускането, че по време на хипноза болният се пренася в онова психично състояние, при което за първи път се е появил невротичният симптом. Тогава у хипнотизирания възникват спомени, мисли и импулси, които до този момент се намират извън съзнанието. И когато при появата на интензивен афект той съобщава на лекаря своите душевни преживявания, невротичният симптом се оказва преодолян и връщането му става невъзможно. Двамата автори дават обяснение на този повтарящ се фактор в споменатата монография, виждайки в невротичните симптоми замяна на потиснатите и недостигнали до съзнанието психични процеси, т.е. конверсия (превръщането им в невроза. Терапевтичното влияние на своя метод авторите обясняват с изживяването на „приглушения“ до този момент афект, свързан с потиснати душевни актове (процес на „отреагиране“). Простата схема на психотерапията се усложнявала като правило всеки път, тъй като се оказвало, че в образуването на невротичния симптом участие е взимала не просто една травмираща представа, а цял ред такива представи. По такъв начин главният признак на този метод се състои в това, че при него терапевтичното влияние зависи не от внушената забрана на лекаря, а обратно — симптомите изчезват сами, ако психотерапевтът успява да даде друга насока на душевните процеси, които до този момент са водели до образуване на невротични симптоми.
Промените, внесени в катартичния метод на Бройер, отначало са се ограничавали, както споменахме по-горе, с промяна в техниката за проява на афектните преживявания. Но това довело до нови резултати, а по-нататък и до ново, макар и непротиворечащо на предишното, разбиране на психотерапията на неврозите. Внушението вече няма място в катартичния метод. Фройд предприема по-нататъшната стъпка, като се отказва и от хипнозата, като я заменя с метода на „свободните асоциации“. Прилагайки психоаналитичния метод, Фройд принуждава пациентите си да легнат удобно по гръб на дивана, а самият той сяда на стол зад тях, така че да не го виждат. Фройд избягва докосването до болния и всичко онова, което напомня за хипнозата. Психоаналитичният сеанс протича под формата на беседа между двама души, които са еднакво будни, при което болният се стреми да избегне каквото и да било мускулно напрежение и всяко отвличане на вниманието от собствените му душевни преживявания, върху които непрекъснато трябва да концентрира вниманието си. Тъй като независимо от умението на лекаря на хипноза се поддават не всички невротици, отказването от хипнозата обезпечава на психоанализата възможности за приложение на психотерапията върху неограничен брой пациенти.
Техниката на психоанализата на Фройд изисква от пациентите да концентрират вниманието си върху първите идващи им наум мисли. За тази цел те трябва да си дадат пълна свобода и да съобщават как постигат това например по време на разговора, преминавайки без каквато и да е последователност от една мисъл към друга. Преди да им поиска подробна картина на историята на заболяването, Фройд настоявал да му разкажат всичко, което им идва наум, дори и когато мислят, че това е маловажно или няма отношение към въпроса, че е безсмислено. Но особено настойчиво Фройд искал от тях да не оставят настрани нито една мисъл или нещо, което е възникнало в главата им, само защото се срамуват или им е неприятно да го кажат.
Събирайки този материал от мислите на пациентите, който обикновено се пренебрегва, Фройд прави едно наблюдение, станало решаващо за оформянето на психоаналитичната концепция. Още докато болният разказва историята на заболяването си в спомените се наблюдават пропуски — или поради това, че са били забравени фактическите събития, или защото са объркани времевите отношения или разкъсани причинните връзки, благодарение на което се наблюдават непонятни ефекти. Невротичната история на заболяването не минава без амнезия. Ако принудим разказващия болен да запълни пропуските на своята памет чрез напрегната работа на вниманието, то можем да забележим, че възникващите по този повод мисли се изместват със всички средства на критиката до такава степен, че в края на краищата на пациента наистина му става зле, когато се е появява споменът. От този факт Фройд прави заключение, че амнезията е резултат на процес, наречен от него изтласкване, като причина за който той разглежда неприятното усещане. Дълбинната несъзнавана психична енергия, предизвикала това изтласкване, се проявява във вид на съпротива срещу лечението. Изтласкването е един от видовете психологична защита. Отхвърляните обикновено под различни предлози мисли Фройд смята за „издънки“ на изтласканите психични образувания (мисли и душевни движения), техни изкривявания в резултат на съществуващата съпротива срещу възпроизвеждането им.
В „Тълкуване на сънищата“ Фройд пише, че колкото по-голяма е съпротивата, толкова по-дълбоко е това изопачаване. Ценността на терапевтичната техника на психоанализата се заключава именно във взаимоотношението между случайните мисли и изтласкания психичен материал. Ако владееш метод, който позволява да се проникне от тези случайни мисли до изтласканото, от изопаченията до изопаченото, тогава и без хипноза за съзнанието може да се направи достъпно това, което преди в психичния живот е било несъзнавано. Под несъзнавано Фройд разбира нереализираните нагони, които в резултат на конфликт с изискванията на социалните норми не са били допуснати до съзнанието, отчуждили са се с помощта на механизъм на изтласкване, разкривайки се в говорните грешки, съновиденията и др. Хипотезата за несъзнаваното и предизвиканите от нея деформации:
хистеричните симптоми, както и симптомите изобщо (погрешни действия, забравяне), а също така и съновиденията са реализация на желание. По такъв начин в дълбините на психиката на индивида съществуват несъзнавани психични сили (главна от които е либидото — сексуалният нагон), които Фройд разглежда като доминиращ мотив на човешкото поведение. Несъзнаваното се различава от съзнанието с това, че отразяваната от него реалност се слива с преживяванията на субекта, с неговите отношения към действителността, затова в несъзнаваното не е възможен произволен контрол на осъществяваните от субекта действия и оценка на техните резултати. В несъзнаваното действителността се преживява от субекта чрез такива форми на уподобяване, на отъждествяване на самия себе си с другите хора и явления, като непосредствено емоционално усещане, идентификация, емоционално заразяване, обединение на различни явления в един ред чрез вчувстване, а не чрез проява на логическите противоречия и дистинкции. Фройд подчертава, че в несъзнаваното миналото, настоящето и бъдещето съществуват, обединявайки се в един психичен акт, например в съновидението, Несъзнаваното намира своя първи израз в ранните форми на детското познание на действителността, в първобитното мислене, интуицията, афектите, паниката, хипнозата, съновиденията, привичните действия, субсензорното възприятие, непроизволното запомняне, а също така и в стремежите, чувствата и постъпките, причините за които не се съзнават от субекта.
С термина несъзнавано Фройд обозначава една особена област от психиката, която е съсредоточила в себе си вечните влечения, мотиви, стремежи, чийто смисъл се определя от инстинктите и е недостъпна за съзнанието.
Тази област от психиката неведнъж е описвана в художествената литература. Така например главният герой на Грин в романа „Бягаща по вълните“ Томас Харвей е очарован и пленен от Несбъднатото и — въпреки всичко — упорито се стреми към него. „Спомних си разговорите си с него за властта на Несбъднатото. Пътувайки от град на град, от страна в страна, аз се подчинявах на сила, която бе по-всемогъща от страстта или манията.
Рано или късно, на старини или в разцвета на силите ни, Несбъднатото ни зове, ние се оглеждаме, като се мъчим да разберем откъде е дошъл този зов. Тогава, като се събудим в своя свят, ние тягостно се сепваме и скъпейки се за всеки ден, се вглеждаме в живота, като с всичка сила се мъчим да разберем дали Несбъднатото е започнало да се сбъдва. Дали образът му не е станал по-ясен. Дали сега не е нужно само да протегнем ръка, за да хванем и задържим едва забележимите черти.“
Фройд посочва две форми на проява на несъзнаваното и промяна на действителността, които са по-близо до изкуството, отколкото сънят и неврозата, и говори за детската игра и фантазията наяве. „Не бива да се мисли — пише той, — че детето гледа на околния свят несериозно. Тъкмо обратно, то се отнася към играта много сериозно, внася в нея много одухотвореност. Противоположност на играта не е сериозността, а действителността. Детето прекрасно отличава, въпреки увлечението си, създадения от него свят от истинския и охотно търси опора за въображаемите обекти и отношения в осезаемите и видими предмети от действителния живот… Поетът прави същото, което и играещото дете, той създава свят, към който се отнася много сериозно, т.е. внася много увлечение, като в същото време рязко го отделя от действителността.“ Когато детето престане да играе, то обаче не иска да се откаже от тази наслада, която му е доставила играта. Но тъй като то не може да открие в действителността източник на това удоволствие, играта започва да се заменя от сънища наяве или от фантазии, на които много хора се предават в мечтите си, като си въобразяват осъществяването на своите любими еротични или някакви други влечения. Фройд отбелязва, че във фантазиите може да има мъчителни преживявания, които въпреки това доставят удоволствие. Това първо. И, второ, детето никога не се срамува от своите игри от възрастните, а възрастният се срамува от своите фантазии и ги крие от другите, той ги крие като свои съкровени тайни и по-охотно би си признал своите престъпления, отколкото да разкрие фантазиите си. Възможно е в резултат на това той да си мисли, че е единственият човек, който има подобни фантазии, и няма представа за широкото развитие на подобно творчество у другите хора. Трето, незадоволяването на желанието е подбуждащият стимул за фантазиите. Всяка фантазия, както и съновидението, е осъществяване на желанието, коректив на незадоволяващата ни действителност. Затова в основата на поетичното творчество, също както в основата на съня и на фантазията, се намират незадоволени желания, често такива, от които се срамуваме, които трябва да крием от самите себе си и които затова се изтласкват в областта на несъзнаваното.
Да систематизираме представата на Фройд за несъзнаваното. Според него психиката се образува от три „слоя“ — несъзнавано, подсъзнавано и съзнавано. Несъзнаваното е най-дълбокия! фундамент на психиката, определящ целия съзнателен живот на човека и дори съдбата на отделни личности и цели народи. Несъзнаваните нагони към наслада и смърт (инстинктът за агресия) са смисловото съдържание на всички емоции и преживявания. Подсъзнаваното (или предсъзнаваното) е особена гранична зона между съзнанието и несъзнаваното. В тази област проникват несъзнавани нагони и тук една особена психична „инстанция“, породена от обществения живот на човека, неговият Свръх-Аз (или съвест) ги подлага на строга цензура („цензурата“ на съзнанието). Съзнанието според Фройд е повърхностна проява на психиката на границата с външния свят и зависи преди всичко от несъзнаваните сили.
Но нека се върнем към психоаналитичния метод на лечение на невротичните заболявания.
Фройд разработва изкуството за тълкуване. Психоаналитичният метод се използува не само като метод на свободен разказ на пациентите за техните собствени преживявания (метод на „свободните асоциации“), но и като тълкуване на сънищата на болния, което разкрива най-простия подход към запознаването с несъзнаваното, с неговите непреднамерени действия, извършвани без какъвто и да било план, и погрешни действия в ежедневието (говорни грешки, забравяне и т.н.). В своя труд „Тълкуване на сънищата“ Фройд казва: След пълна интерпретация на съновидението се оказва, че то винаги се явява изпълнение на някакво желание. Същото може да се каже за фантазията („сън наяве“) и за всеки симптом като признак, сигнализиращ за желание. Фройд отделя специфичните особености на съновиденията: различие между формата, в която се проявява съновидението, и структурата, изразяваща тази проява. Първата е явното съдържание, втората — скритото съдържание. Между видимото и скритото се осъществява цялата работа на съновидението. Тук действуват механизми на сгъстяване и преместване, от една страна, на осъзнаване на смисъла на образите и вторична преработка — от друга. Сгъстяването е съвместяване на елементи, които в реалността са изолирани. В резултат на процеса на преместване на преден план се изнася един или друг незначителен детайл и само анализът може да покаже най-важната, най-значима страна на съновидението. Преместването е процес на последователно подреждане. Както сгъстяването, така и преместването маскира и деформира съдържанието на съновидението.
Фройд сравнява съновидението с ребус. То може да се разглежда от две страни: от една страна, това са неща, които ни се присънват („ребус“ произлиза от латинската дума „res“ — предмет, в буквален превод „ребус“ означава „през предметите“), от друга — то е подобно на онези представени в различни форми картинки гатанки, при които всяка отделна част означава дума, а думите, отгатвани една след друга, подредени и обединени, ни разкриват общия смисъл на съновидението. Фройд разкрива езика на съновиденията, който до този момент е зрим, но неразшифрован, и прави възможно неговото разбиране.
„Мислите и съдържанието на съновидението — пише Фройд в «Тълкуване на сънищата» — се появяват пред нас като две изображения на едно и също съдържание на два различни езика или, казано по-точно, съдържанието на съновидението се появява като превод на мисли на друг език, чиито знаци и правила ние трябва да изучим по пътя на сравнението с оригинала на този превод. Мислите на съновидението са ни понятни без по-нататъшни обяснения веднага след като ги научим. Съдържанието като че ли е съставено от йероглифи, отделните знаци на които е трябвало да бъдат преведени на езика на мислите. Ние несъмнено ще се заблудим, ако поискаме да прочетем тези знаци по тяхното очевидно значение, а не по вътрешния им смисъл… Правилното решаване на ребуса се появява само тогава, когато не предявяваме такива изисквания към цялото и към отделните му части, а се опитаме да заменим всеки негов елемент със сричка или дума, която се намира в някакво взаимоотношение с изобразения предмет. Думите, които се получават тогава, вече не са абсурдни, а могат в своето единство да въплътят прекрасни и дълбокомислени изречения. Такъв ребус е именно съновидението и нашите предшественици в областта на тълкуването на последното са допускали грешка, разглеждайки този ребус като композиция на художник.“
Психоанализата е talking cure, лечение чрез разговор, казва Фройд през септември 1909 г. в своите известни пет лекции за психоанализата: „Сама болната даде на този нов начин на лечение името talking cure, лечение с разговор, или го нарече на шега chimney sweeping, продухване на комини.“
В своя доклад пред II конгрес по психоанализа в Нюрнберг през 1910 г. Фройд сравнява психотерапевтичното осъзнаване на патогенните преживявания с магично съзаклягничество: „Психоневрозите представляват изопачени чрез замяна задоволявания на нагоните, чието съществуване болният трябва да скрие от себе си и от другите. Тяхното съществуване е основано на това изопачаване и неразбиране. Тези болезнени състояния не могат да съществуват, когато тяхната загадка се разкрие и това се приема от болния. Едва ли ще се намери нещо подобно в медицината. Само в приказките се говори за зли духове, чиято сила изчезва, когато ги назовеш с истинското им име, което те пазят в тайна.“
Преживяванията на пациента, които в резултат на изтласкването не могат да бъдат изразени от него чрез вътрешната или външната реч (т. е, осъзнати), намират изопачен израз в невротичните симптоми. Оттук: търсенето на загубения в изказването на пациента смисъл съставлява самата същност на създадения от Фройд метод на психоанализа. Затова той формулира изискването „изцеление чрез осъзнаване“.
Голяма роля в терапевтичния механизъм на психоанализата Фройд придава на трансфера (от лат. transfere — пренасям), С този термин той обозначава пренасянето на емоционалното отношение на пациента към важни за него хора върху личността на психотерапевта, пренасяне върху аналитика на афектните потребности на пациента. Трансферът е отношението между аналитика и пациента, изпълнено с дълбоко доверие и неограничена откровеност, които съществуват между майката и детето, между двама възрастни, които се обичат, между вярващия и божеството. Фройд пише, че чувството на любов, възхищение, уважение (позитивен трансфер), а също така на омраза, страх, отвращение (негативен трансфер) възникват спонтанно у пациента по време на психотерапевтичния сеанс при отсъствие в поведението на психотерапевта на обективни причини, с които би могло да бъде обяснено това. Важно е да се отбележи, че трансферът се разглежда като преносен феномен, присъщ на всички човешки отношения и проявяващ се не само в терапевтичния сеанс, но и в нашето ежедневие. Той подчертава, че въпреки възникването на отношението на трансфер да предполага наличието на два субекта, самото отношение се реализира само от един от членовете на двойката: детето, влюбения, вярващия, пациента. При това на втория член на двойката се придават всички необходими за реализирането на отношението качества. В действителност вторият член на двойката може да не притежава тези качества (Стендал е писал за това в своя трактат „За любовта“, като е нарекъл подобно отношение „стадий на изкристализиране“ на чувството). Колкото по-силен е стремежът за реализация на отношението, толкова по-голям може да бъде разривът между реалните и въображаемите качества на лекаря психоаналитик. Накрая е възможно състояние на трансфер, когато другият субект изцяло може да бъде продукт на въображението.
Историците са обърнали внимание на удивителното сходство между някои митове на Платон (428–348 преди новата ера) и определени положения на Фройд, претендиращи за това, че са извлечени от емпириката. Така читателят ще види, че трактовката (вж. „Тълкуване на сънищата“) на съновиденията на Фройд напълно съвпада с тяхната интерпретация от Платон като изпълнение на желанията. Платоновото учение за ероса като могъща сила, понятието за реминисценция (смътен спомен, припомняне), теорията за спомена („Федон“) съвпадат с психоаналитичните концепции на Фройд. Митът на Платон за кочияша-Разум, който се опитва да управлява колесницата, в която са впрегнати дивият, необуздан черен кон (чувствеността, въжделението) и белият кон (буйност, мъжество), устремен към възвишени цели („Федър“), съвпада с представите на Фройд за извечната тайна война между скритите в дълбините на психиката на индивида несъзнавани психични сили и съзнанието с неговите норми на социален живот. Разделянето от Фройд на психичните сили на Id (To), Ego (Аз), и Super-Ego (свръх-Аз), а също така извечният конфликт между тези сили може да се разглежда като схема, валидна и за Платон.
Има сходство и между представите на Фройд „за изтласкването“ от съзнанието на паметта за психичната травма и доктрината за болестта на Артур Шопенхауер (1787–1860), изложена в книгата му „Светът като воля и представа“ (1819), приемаща за основа на битието несъзнаваното. На несъзнаваната психика е посветено и фундаменталното произведение на Едуард Хартман (1842–1906) „Философия на несъзнаваното“ (1869), който приема за основа на битието несъзнаваното духовно начало. Представите на Фройд за несъзнаваното психично, съсредоточило в себе си вечните нагони, мотиви, стремежи, определяни от инстинктите, имат сходство с концепциите на Шопенхауер и Хербарт. Вече споменахме за влиянието върху представите на Фройд на Спиноза, Хелмхолц, Сеченов, които създават концепцията за несъзнаваните явления в психиката.
Но за първи път несъзнаваното става предмет на конкретно научно изследване едва в психоанализата от началото на 1900 г., когато Фройд формулира своето учение за несъзнаваната психика.
По такъв начин проблемът за мотивацията, обективната динамика на мотивите е основна задача на психоанализата. Трансферът (преносът) — основното условие за успешната психоанализа — представлява особено отношение между аналитика и пациента, родствено отношение към света като субект, което е характерно за първобитните народи, които одухотворяват природата (да си припомним чудесните митове на Древна Гърция), отношения, пълни с доверие и дълбока откровеност. С други думи, психоанализата е преди всичко средство за реализиране на субективността.
В края на XIX век П. Жане разглежда мотивите на своите пациенти като „психична енергия“, която се явява най-важната детерминанта на тяхното поведение. Фройд въвежда централното понятие „либидо“ (от лат. libido — влечение, желание), което о означава сексуален нагон, любовен инстинкт, сила на сексуална възбуда, несъзнавана психична енергия на индивида, представляваща сексуален инстинкт. Отначало Фройд разбира либидото като енергия, във вид на която сексуалният нагон се проявява в душевния живот на човека, обяснявайки с него причината за неврозите, психосексуалното развитие на нормалния човек, а също така неговата научна, художествена дейност (като сублимация на либидото). През 20-те години Фройд приравнява либидото към Ерос на Платон и разбира под либидо енергията на такива нагони като любов в широк смисъл на думата (полова любов, любов към родителите и децата, себелюбие, човеколюбие и т.н.). Според Фройд либидото е главната детерминанта на човешкото поведение.
Общата теория на функционалните системи постулира, че във всеки един момент съществуват няколко мотивации, но една от тях доминира, тъй като притежава най-голяма енергия. Съвпадението на възвратната аферентация от резултата с неговия модел в акцептора на резултата от действието, т.е. удовлетворяването на мотивацията, отменя нейния доминиращ характер. При неврозата се разбива механизмът, който позволява да се избере доминираща мотивация, определяща поведението, извършва се смяна на мотивацията при нейното задоволяване.
Осъзнаването на изтласканата психотравма от пациента от позициите на съвременната физиология на мозъка води до излекуване, защото откъснатото, „изтласкано“ преживяване (психотравма), което е съществувало в мозъка изолирано, се въвежда във връзка със структурите на мозъка и с това се възстановява механизмът на смяна на мотивациите и управление на дейността на индивида. Възстановява се мобилизиращата енергетична страна на мотивационните възбуди, която се осъществява с цял комплект медиатори. Мотивацията и обстоятелствените дразнители, активирайки мозъка, осигуряват използуването на още един компонент от аферентния синтез — извличане на съответния опит с помощта на механизма на паметта.
По такъв начин съгласно данните на съвременната физиология на мозъка мотивационната възбуда, като водещ компонент в стадия на аферентен синтез на функционалните системи на психическата дейност придава на тези системи афектна окраска със специално качество (влечение, стремеж, искане, желание и т.н.), а освен това и социална насоченост на поведението. Тук-е важно да се отбележи фактът, че мотивационната възбуда се проявява не само в стадия на аферентен синтез, в който тя заема централно място, но участвува в изграждането и на следващите стадии на поведение на индивида — взимане на решение и формиране на акцептора на резултата от действието. Формиращият се въз основа на доминиращото мотивационно възбуждане невронен апарат на поведение образува така наречения насочващ компонент на мотивационната възбуда. Даденият апарат, който се изгражда в съответствие с доминиращата мотивация, позволява на индивида да различава сред множеството дразнители онези, които са насочени към задоволяване на доминиращата в дадения момент потребност, интерес, стремеж, желание, искане. Естествено акцепторът на резултата от действието не само определя предвиждането на резултатите, но и осъществява тяхната оценка в конкретния фрагмент на поведение и по-нататъшното целенасочено търсене. Сега е показано експериментално как става това: мотивационната възбуда активира енграмата на акцептора на резултата от действието, формирана от предшествуващо обучение, по изпреварващ принцип като че ли „изтегля“ целия предшествуващ опит на субекта, насочен към задоволяване на даденото искане, желание, стремеж. За да може извличането на опита от паметта да достигне крайния резултат, са необходими тонически активиращи влияния на мотивационните центрове на хипоталамуса на кората на главния мозък. Само наличието на енергетични възходящи активиращи влияния на мотивационните центрове на хипоталамуса ще позволи на пусковите и обстоятелствени дразнители „да съживят енграмата“ на акцептора на резултата от действието до подкрепящото възбуждане, включително и да доведат субекта до задоволяване на неговата изходна доминираща потребност. Сега ни е известно, че ако експериментално разрушим мотивационните центрове на хипоталамуса при наличието на предварително изработени навици, условните и обстоятелствените дразнители предизвикват само двигателни реакции, които не завършват със задоволяване на желанието (потребностите).
Явно при неврозите мотивационната възбуда не може да осигури аферентен синтез, взимане на решение, формиране на апарата на „целта“ и целия поведенчески акт, смяна на мотивациите. Достатъчното равнище на мотивационна възбуда до голяма степен определя търсенето от индивида на удовлетворение, способно да отстрани причините, предизвикали мотивацията. Качествена, по-точно — творческа роля при формирането на целенасочени поведенчески действия играят процесите на активно взаимодействие на мотивационната възбуда с апарата на паметта, с възбуждането, предизвикано от въздействието на обстоятелствените и пусковите дразнители. С други думи, в процесите на аферентния синтез изходната мотивация взаимодействува с апарата за прогнозиране и оценка на резултатите от дейността, образуващ акцептора на резултата от действието.
Такава е концептуалната позиция на съвременната физиология на мозъка, която разглежда поведението на човека.
Още преди 80 години Фройд, разработвайки мотивационната психология, сочи, че нашите съкровени мисли се раждат не от други мисли, а от мотивиращата сфера на нашето съзнание, която обхваща всички наши влечения и потребности, интереси и подбуди, афекти и емоции. Зад мисълта трябва да стоят афектната и волевата тенденция. Именно затова Фройд е на мнение, че методическата психоанализа е „лечение с разговор“, включващо трансфера (пренасянето върху лекаря на нежните или враждебните чувства и стремежи).
В последно време физиологията на мозъка засяга проблема за връзката на несъзнаваното с функционалната асиметрия на мозъка. Както беше показано от Роджър Спери (Sperry R. W., 1966) при болни с мозъчни травми, съществува ляво и дясно мислене на мозъчното полукълбо. Лявото мислене се отличава от дясното с начина на обработка на информацията, кодирането и броенето й. Първото кодира и брои знаците символи, второто — иконичните знаци образи. Смята се, че иконичните мисловни процеси на дясното полукълбо притежават свойството симултанност и не са свързани с фиксацията на информацията в някакви определени пространствени и времеви координати. Това е така нареченият паралелен начин на обработка на информацията и нелокализирането й чрез структурна организация (холографски принцип). Знаците символи на лявото полукълбо притежават свойства за сукцесивност и дискретност, свързани с линейно последователния синтез, и се намират в здрава връзка с пространствените и времевите координати.. Процесите на мислене в дясното полукълбо при такива пациенти се оказват принципно неосъзнаваеми, тъй като за осъзнаването им е необходима фиксация на осъзнаваната информация в пространствени и времеви координати, което липсва в мисленето на дясното полукълбо.
От приведения кратък обзор читателят може да се убеди, че концептуалните представи на съвременната мотивационна физиология на мозъка доближават естествено научната база до клиничната концепция на психоанализата, позволяваща физиологически да се интерпретира нейната клинична практика.