Неврозите - Произход и лекуване - ПРЕДСТАВИ ЗА РАЗВИТИЕТО И РЕГРЕСИЯТА. ЕТИОЛОГИЯ

Уважаеми дами и господа. Открихме, че функцията на либидото изминава дълъг път на развитие, преди да започне да служи на размножаването по начин, наричан нормален. Сега бих искал да ви покажа какво значение има това обстоятелство за възникването на неврозите.
Предполагам, че в съответствие с теориите по обща патология можем да допуснем, че такова развитие крие в себе си два вида опасности — първо, опасност от задържане (Hemmung) и, второ — от регресия (Regression). Това означава, че при общата склонност на биологичните процеси към вариативност може да се случи така, че не всички подготвителни фази да бъдат преминати еднакво успешно и преодолени напълно. Някои компоненти на функцията се задържат дълго на тези ранни етапи и в общата картина на развитието ще се появи известно задържане на това развитие.
Сега ще се опитаме да потърсим аналози на дадените процеси в други области. Ако цял един народ напусне земите, които е населявал, за да търси нови места за заселване, както това неведнъж се е случвало в ранните периоди от историята на човечеството, несъмнено не всички хора биха пристигнали на новото място. Независимо от другите загуби е ставало и това, че неголеми групи от преселниците са се спирали по пътя и са се заселвали на тези спирки, докато основната маса от хора е продължавала по-нататък. Или да вземем едно друго сравнение, което е по-близо до нашия случай. Известно ви е, че при висшите бозайници мъжките полови жлези, които първоначално се намират дълбоко в коремната кухина, в определен момент от вътрешноутробния живот променят своето място и се озовават почти непосредствено под кожата на тазовия край. В резултат на това блуждаене при редица мъжки представители става така, че единият от тези два органа остава в тазовата кухина или засяда трайно в така наречения ингвинален канал, през който трябва да преминат и двата, или пък става така, че след преминаването на органите този канал остава отворен, а не зараства така, както би трябвало да стане, след като придвижването на половите жлези приключи.
По време на студентските си години, когато работех над първата си научна работа под ръководството на Брюке, аз разглеждах въпроса за произхода на задните нервни корени в гръбначния мозък на една риба с много архаично устройство. Открих, че нервните влакна на тези корени произлизат от големи клетки, които се намират в задния рог на сивото вещество. Това е нещо, което вече не се среща при други гръбначни животни. Скоро обаче открих, че същите нервни клетки се наблюдават и извън сивото вещество, по цялото протежение на така наречения спинален ганглий на задния корен. От това стигнах до извода, че клетките на тези ганглий са се придвижили от гръбначния мозък към корените на нервите. Филогенезата разкрива същото. Но при въпросната рибка целият път на промените е маркиран с остатъчните клетки. При по-внимателно вглеждане няма да ви е трудно да откриете слабите места на тези сравнения. Затова искаме направо да кажем, че за всеки отделен сексуален нагон допускаме, че е възможно някои негови компоненти да останат на по-ранен стадий на развитие, въпреки че останалите достигат крайната цел. Разбирате, че ние си представяме всеки един такъв нагон като започващ от момента на раждането и продължаващ и по-нататък процес, който в известна степен е изкуствено разложен от нас на следващи една след друга отделни части. Мисълта ви, че тези представи се нуждаят от по-нататъшно обяснение, е правилна, но опитът да направим това би ни отвел твърде далеч. Позволете ни да добавим още, че такова изоставане на един частичен нагон на по-ранен стадий на развитие трябва да бъде наречено фиксация (Fixierung) [на нагона].
Втората опасност на това стъпаловидно развитие се състои в това, че дори и онези компоненти, които са се развили по-нататък, могат лесно да се върнат по обратния път към един от по-ранните етапи, което ние наричаме регресия. Нагонът преживява регресия в случай че изпълнението на неговите функции, т.е. достигането на целта на неговото задоволяване, в по-късно или по-високоразвита форма се натъква на сериозни външни препятствия. Налага се предположението, че фиксацията и регресията не са напълно независими един от друг процеси. Колкото по-силни са фиксациите по пътя на развитието, толкова вероятността функцията да избегне външните трудности чрез регресия до равнището на тези фиксации е по-голяма. Толкова по-малка ще бъде нейната устойчивост спрямо външните препятствия. Представете си, че преселващият се народ изостави по пътя си големи групи хора. В такъв случай за продължаващите по-нататък ще бъде напълно естествено да се върнат до техните селища, ако бъдат нападнати и разбити или се сблъскат с прекалено силен противник. От друга страна, опасността да бъдат разбити е толкова по-голяма, колкото повече хора са изоставили по пътя си.
За разбирането на неврозите е много важно да не се забравя това отношение между фиксацията и регресията. Само така ще имате надеждна опора при търсенето на причините за възникването на неврозите, т.е. в изясняването на въпроса за тяхната етиология, с който скоро ще се заемем.
Нека като начало се спрем на регресията. От онова, което знаете за либидинозната функция, можете да предположите, че съществуват два вида регресия:
връщане към първите обекти на либидото, които, както вече знаем, са инцестни, и връщане към цялостната сексуална организация на по-ранните стадии. Двата вида се срещат при преносните неврози и играят важна роля в техния механизъм. Особено връщането към първите инцестуозни обекти на либидото. Това е черта, която при невротиците се повтаря направо с досадна регулярност. Доста повече неща могат да се кажат за регресиите на либидото, ако се обърнем към друга група неврози, така наречените нарцистични неврози, което нямаме намерение да правим сега. Този вид неврози ни позволява да съдим за други, още незасегнати процеси на развитие на либидинозната функция, като при това съответно ни показват и нови видове регресия. Аз мисля обаче, че сега преди всичко трябва да ви предпазя от това, да не бъркате регресия и изтласкване и да ви помогна да си изясните отношението между двата процеса. Изтласкването, както си спомняте, е процес, благодарение на който психичният акт, способен да бъде осъзнат, т.е. принадлежащ към системата на предсъзнаваното (Vbw), става несъзнаван, т.е. премества се в системата на несъзнаваното (Übw). За изтласкване говорим също, когато несъзнаваният душевен акт изобщо не и допуснат в системата на предсъзнаваното, а още на прага бива върнат обратно от цензурата. Следователно понятието „изтласкване“ няма никакво отношение към сексуалността; запомнете това, моля. Става дума за чисто психологичен процес, който можем да характеризираме още по-добре, ако го наречем топичен. По този начин искаме да кажем, че той се отнася до предполагаемите психични вместилища или — ако искаме да се откажем от тази груба помощна представа — до обособените психични системи, които изграждат душевния апарат.
След като направим горното сравнение, ние ще забележим, че до този момент сме употребявали думата „регресия“ не в нейния общ смисъл, а сме й придавали напълно специално значение. Ако й придадете общ смисъл — връщане от по-висока степен на развитие към по-ниска, то и изтласкването ще бъде отнесено към регресията, защото също може да бъде разглеждано като връщане към по-ранна и по-дълбинна (tiefere) степен в развитието на психичния акт. Обаче при изтласкването това движение в обратна посока не е определящо за нас, защото в динамичен смисъл говорим за изтласкване и тогава, когато един психичен акт бива задържан на по-ниско равнище на несъзнаваното. Изтласкването е топично-динамично понятие, а регресията — описателно. Понятието за регресия, което използувахме досега и чиято връзка с фиксацията разглеждахме, се отнася само до връщането на либидото към по-ранните стадии на неговото развитие, т.е. това понятие е съвършено различно и напълно независимо от изтласкването. Също така не можем да твърдим, че регресията на либидото е чисто психичен процес и не знаем на кое място в душевния апарат да я локализираме. Въпреки че има изключително силно влияние върху душевния живот, органичният фактор при нея е все пак най-изявеният.
Уважаеми господа, подобни обяснения навярно ви се струват малко сухи. Ще се обърнем към клиничните случаи, за да покажем приложението на нашите данни, което вероятно ще направи по-голямо впечатление. Вече знаете, че хистерията и натрапчивата невроза са двата основни представители на групата на неврозите на пренасяне. Въпреки че при хистерията може да се срещне регресия на либидото към първични инцестуозни обекти, и това е напълно закономерно, при нея почти не се наблюдава регресия към по-ниско равнище на сексуална организация. Но затова пък процесът на изтласкване има решаваща роля при хистерията. Ако ми позволите да допълня нашите досегашни достоверни сведения за тази невроза с една конструкция, мога да ви опиша фактическото положение на нещата по следния начин: обединяването на частичните нагони под примата на гениталиите е завършено, но резултатите му срещат съпротивата на свързаната със съзнанието система на предсъзнаваното. Гениталната организация е значима за несъзнаваното, но не и за предсъзнаваното и това отричане от страна на предсъзнаваното създава картина, която има определена прилика със състоянието преди установяването на гениталния примат. Но в същността си то е напълно различно. От двата вида регресия на либидото тази към по-ранна фаза на сексуална организация е много по-очебийна. При хистерията тя липсва, а цялостното ни разбиране за неврозите все още е твърде много повлияно от изследването на хистерията, с което започна неговото развитие. Затова значението на либидинозната регресия ни стана ясно много по-късно от значението на изтласкването. Трябва да бъдем готови за нови разширения и изменения на възгледите си, когато включим в разсъжденията си, освен хистерията и натрапчивата невроза, и другите — нарцистичните неврози.
При натрапчивата невроза, напротив, регресията на либидото към стадия на садистично-аналната организация е най-очебийният и определящ симптомообразуването факт. Тогава любовният импулс трябва да се маскира като садистичен. Натрапчивата представа: „Бих искал да те убия“ всъщност означава, ако я освободим от определени, но не случайни, а необходими добавки, нищо друго освен: „Бих искал да получа от теб любовна наслада.“ Добавете към това още и факта, че едновременно се е извършила регресия на обекта, така че импулсите се отнасят до най-близките и любими хора, и ще можете да си представите какъв ужас будят тези натрапчиви представи у болния и колко странни изглеждат те за съзнателното му възприятие. Изтласкването също има голямо значение за възникването на този вид неврози, но в такова кратко въведение, каквото е нашето, е трудно то да бъде изяснено. Ако няма изтласкване, регресията на либидото никога не би довела до невроза, а би завършила с перверзия. Сега виждате, че изтласкването е най-типичният за неврозата процес и я характеризира най-добре. Може би по-късно ще мога да изложа пред вас това, което знаем за механизма на перверзиите, и тогава ще разберете, че и тук нещата не са така прости, както би ни се искало.
Уважаеми господа. Според мен най-лесно ще се примирите с току-що чутото за фиксацията и регресията на либидото, ако го приемете като подготовка за изучаването на етиологията на неврозите. По този въпрос досега съм ви казал само едно — хората се разболяват от невроза, когато им е отнета възможността да задоволяват своето либидо, или, те се разболяват поради „принудителния отказ“ (Versagung), както се изразявам, и че симптомите заместват отказаното им удовлетворяване. Разбира се, това не означава, че всеки отказ от либидно удовлетворяване превръща хората в невротици, а само това, че във всички изследвани случаи на невроза е бил открит факторът на принудително отказване. С други думи, твърдението не е обратимо. Навярно също така сте разбрали, че това твърдение не разкрива всички тайни на етиологията на неврозите, а откроява само важното и задължително условие на заболяването.
На дадения етап не е известно дали при по-нататъшното обсъждане на това положение трябва да се обърне особено внимание на природата на принудителния отказ или на своеобразието на онзи, който му е подвластен. Принудителният отказ изключително рядко бива всестранен и абсолютен; за да стане патогенно действуващ, той трябва да засегне онази форма на задоволяване, която е единствено желана от личността, на която тя единствено е способна. Има много начини да се понася лишаването от либидно задоволяване, без да се стигне до заболяване. Познаваме хора, които са способни да се подложат на такова лишение без вреда за себе си. Те не са щастливи, измъчват се от копнежи, но не се разболяват. Също така трябва да се съобразяваме с факта, че сексуалните нагони са изключително пластични, ако мога така да се изразя. Те взаимно се заместват, единият поема интензивността на другия; когато действителността не позволява да се задоволи единият от тях, задоволяването на друг може да предложи пълна компенсация. Те са свързани помежду си подобно на мрежа от запълнени с течност канали въпреки подчинението им на примата на гениталиите, което малко трудно може да се обедини в цялостна представа. Също така частичните сексуални нагони, както и съставеното от тях сексуално желание, проявяват голяма способност да променят обекта си, да го заменят с друг, който е по-достъпен. Тази възможност за изместване, тази готовност да се задоволяват със сурогати трябва да противодействува мощно срещу патогенното влияние на принудителния отказ. Сред тези процеси на защита срещу заболяването поради лишение има един, който е добил особено обществено значение. Този заместител се състои в това, че сексуалният нагон се отказва от своята насоченост към физическа наслада, или размножаването, и приема друга цел, която е свързана генетично с предишната, но вече не може да се нарече сексуална. Тя трябва да бъде определена като социална. Ние наричаме този процес „сублимация“ (Sublimierung), като възприемаме всеобщата преценка, че социалните цели са по-висши от сексуалните, които по същество са егоистични. Между другото, сублимацията е само частен случай на прикрепяне на сексуалните нагони към други, несексуални. По-нататък ще имаме отново възможност да говорим за това в друга връзка.
Сега може би у вас се е създало впечатлението, че благодарение на всички тези средства, които помагат да се понесе лишението, то е загубило своето значение. Това не е така. То запазва своята патогенна сила. Като цяло средствата за противодействие се оказват недостатъчни. Количеството незадоволено либидо, което хората могат да понесат върху себе си, е ограничено. Пластичността или свободната подвижност на либидото далеч не при всички хора се запазва напълно и сублимацията може да освободи винаги само една определена част от либидото, а освен това при много хора способността да сублимират е съвсем слабо развита. Очевидно най-важното от тези значения е ограничението на подвижността на либидото, защото то прави удовлетворяването на индивида зависимо от много малко цели и обекти. Нека си припомним само, че като последица от непълното развитие на либидото се появяват изобилни, понякога многократни негови фиксации върху ранни фази от организацията и намирането на обекта, които най-често не могат да бъдат задоволени в реалността, и вие ще се убедите, че фиксацията на либидото е вторият мощен фактор, който заедно с лишението води до заболяване. В схематичен и съкратен вид може да се каже, че фиксацията на либидото е предразполагащият, вътрешен фактор в етиологията на неврозите, а лишението — случайният, външен фактор.
На това място ще се възползувам от случая и ще ви предпазя от това, да вземете страна в един напълно излишен спор. В науката е широко разпространено да се взема част от истината, тази част да се постави на мястото на цялото (генерализация) и в нейна полза да се атакува останалото, което е не по-малко вярно. По този начин от психоаналитичното движение са се отцепили вече няколко направления. Едното от тях признава само егоистичните нагони и отрича сексуалните, другото признава само влиянието на реалните житейски задачи, без да забелязва индивидуалното минало и т.н.*29 И тук възниква поводът за подобно противопоставяне и за постановката на проблема: екзогенни или ендогенни заболявания са неврозите, неизбежно следствие на определена конституция или продукт на определени вредни (травматични) преживявания, по-специално: дали те се предизвикват от фиксацията на либидото (и от останалите черти на сексуалната конституция) или от тежестта на лишението? Според мен този въпрос не е по-разумен от въпроса дали детето се създава чрез оплождане от бащата или чрез зачеване от майката. С пълно основание ще кажете, че и двете условия са еднакво необходими. При възникването на неврозите положението на нещата е ако не такова, то поне много сходно с това. От гледна точка на етиологията случаите на невротично заболяване образуват континуум, по протежението на който двата момента — сексуалната конституция и преживяването, или — ако предпочитате — фиксацията на либидото и лишението, се изменят така, че при нарастването на единия другият намалява. В единия край на редицата се намират екстремалните случаи, за които можете да кажете: при тези хора , развитието на либидото е толкова ненормално, че те щяха да се разболеят при всички случаи, каквото и да бяха преживели, колкото и животът да ги бе щадил. На другия край са случаите, за които ще имате обратната преценка — че те сигурно биха избегнали болестта, ако животът не ги бе поставил в това или онова положение. При случаите, които се намират по средата, по-голямата или по-малка степен на предразположеност на сексуалната конституция се наслагва върху по-голямата или по-малка степен на вредност на жизнените условия. Тяхната сексуална конституция не би довела до невроза; ако не бяха преживели определени неща, а тези преживявания не биха ги травмирали, ако либидото им бе развито, другояче. Бих могъл да призная известен превес на предразположението, но правомерността на признанието зависи от това колко широко схващаме понятието „неврастения“.
[*29 Тук се имат предвид отделилите се от школата на Фройд школи на Юнг и Адлер, носещи съответно названието „индивидуална психология“ и „аналитична психология“.]
Уважаеми господа! Искам да ви предложа да наричаме подобен род редове допълнителни редове (Ergänzungsreihen), и ви предупреждавам, че ще имаме повод да образуваме и други подобни редове.
Начинът, по който либидото упорито се придържа към определени насоки и обекти, неговата, така да се каже, прилепчивост, ни се струва самостоятелен, индивидуално изменчив, напълно неизвестно от какво зависещ фактор, чието значение за етиологията на неврозите ние, разбира се, повече няма да подценяваме. Но не бива и да надценяваме дълбочината на тази връзка. Същата тази „прилепчивост“ на либидото — по неизвестни причини — се среща много често и при нормални хора, а също така и се приема за определящ фактор при лица, които в известен смисъл са противоположни на невротиците — при перверзните. Още преди появата на психоанализата (Бине, 1888)*30 е било известно, че при анамнезата на перверзните твърде често е било установявано, че либидото е фиксирано върху някакво много ранно впечатление, свързано с отклоняваща се от нормата насоченост на нагона или подобен избор на обект, върху който либидото се е „заклещило“ за цял живот. Често пъти не може да се каже какво е направило това впечатление способно да окаже толкова интензивно привличащо действие върху либидото. Ще ви дам пример с един подобен случай от моя собствен опит. Един пациент, за когото гениталиите и останалите прелести на жената вече не означават нищо и който изпада в непреодолима сексуална възбуда само при вида на обут в обувка крак с определена форма, си спомня едно свое преживяване от детството, когато е бил на шест години. Това преживяване се оказало решаващо за фиксацията на либидото му. Той седял на малко столче до гувернантката, с която учел английски. През онзи ден неговата гувернантка — една мършава, грозна стара мома с воднистосини очи и чип нос, имала силни болки в крака и затова го била повдигнала върху възглавница. Кракът й бил обут в плюшен пантоф, а прасецът съвсем старателно завит. След един плах опит за нормален полов живот през пубертета такова мършаво, жилесто ходило като видяното тогава у гувернантката, се превръща в единствен сексуален обект за този мъж. Ако към него се прибавят и някои черти, напомнящи типа на английската гувернантка, той вече изпитва неудържимо влечение. Виждате по какъв начин чрез тази фиксация на либидото мъжът е станал не невротик, а перверзен, фетишист на крака,*31 както наричаме този вид перверзия. Виждате, че макар прекомерното, и при това преждевременно фиксиране на либидото да е задължителен момент при възникването на неврозите, кръгът на въздействието му далеч надхвърля тяхната сфера. Но само по себе си то не е решаващо, също както споменатото вече лишение.
[*30 Алфред Бине (1857–1911) — френски психолог. Основател на първото списание по психология във Франция и на психологична лаборатория.]
[*31 Вж. работата на Фройд „Фетишизъм“ в Зигмунд Фройд. Тайната на живота. София: Евразия, 1993, с. 367–364.]
Проблемът за етиологията на неврозите явно се усложнява. В действителност психоаналитичното изследване ни запознава с един нов фактор, който не е взет под внимание в нашия етиологичен ред и който най-добре може да се наблюдава в случаите, когато доброто самочувствие неочаквано се нарушава от невротично заболяване. При такива лица винаги се откриват признаци на сблъсък между желанията или, както сме свикнали да казваме, на психичен конфликт. Част от личността отстоява определени желания, а другата част се противопоставя на това и ги отклонява. Няма неврози без такъв конфликт. В това като че ли няма нищо особено. Вие знаете, че душевният ни живот непрекъснато се разтърсва от конфликти, които сме принудени да разрешаваме. Следователно, за да стане такъв един конфликт патогенен, трябва да бъдат налице особени условия. Можем да попитаме какви са тези условия, между кои душевни сили се разиграват тези патогенни конфликти, какво отношение има конфликтът към другите фактори, които се явяват причина за заболяването.
Мисля, че ще успея да ви дам изчерпателен отговор на тези въпроси, макар че той ще бъде схематичен. Този конфликт се предизвиква от принудителния отказ, когато лишеното от удовлетворяване либидо е принудено да търси други обекти и пътища за задоволяването си. Необходимо условие за конфликта е това, че другите пътища и обекти предизвикват недоволство на част от личността, така че се налага вето, което отначало прави невъзможен новия начин на задоволяване. Оттук по-нататък протича процесът на образуване на симптомите, който ще проследим по-късно. Отхвърлените либидинозни стремежи могат да постигнат целта си по заобиколни пътища, макар и отстъпвайки на протеста във вид на определени изопачения и смекчавания, Обиколните пътища са именно пътищата за образуване на симптомите, симптомите са новото и заместващо задоволяване, станало необходимо благодарение на факта на принудително лишение.
Значението на психичния конфликт може да бъде изразено по друг начин: за да стане външното лишение патогенно, към него трябва да се прибави и вътрешно. Естествено външното и вътрешното лишение се отнасят до различни обекти и средства за задоволяване. Външното отнема една възможност за задоволяване, вътрешното се стреми да отстрани друга, във връзка с която избухва конфликтът. Предпочитам този начин на изложение, защото той притежава скрито съдържание. Той намеква за това, че вътрешните задръжки навярно са произлезли в древните периоди на човешкото развитие поради реални външни препятствия.
Кои са силите, които се противопоставят на либидното желание — другата страна в патогенния конфликт? Най-общо казано, това са несексуалните подбуди. Обединяваме ги в понятието „азови нагони“*32 Психоанализата на неврозите на пренасяне не ни дава пряк достъп до по-нататъшното тяхно диференциране, в най-добрия случай се запознаваме с тях само отчасти благодарение на съпротивите, оказвани при анализа. Следователно патогенният конфликт е конфликт между азовите нагони и сексуалните нагони. В редица случаи ни се струва, че конфликтът може да бъде и между различни, чисто сексуални нагони. Но това по същество е едно и също, защото от двата намиращи се в конфликт сексуални нагона единият винаги е, така да се каже, изгоден за Аза, докато другият предизвиква съпротивата му. Така конфликтът си остава конфликт между А за и сексуалността.
[*32 При обяснението на патогенния конфликт Фройд пръв въвежда понятието за азовите нагони (Ich-Triebe) като мотивационен фактор, различаващ се от сексуалния нагон (либидото).]
Уважаеми господа! Когато психоанализата разглежда дадено душевно явление като продукт на сексуалните нагони, тя много често се сблъсква с упрека, че човек се състои не само от сексуалност, че в неговия душевен живот има и други подбуди и интереси освен сексуалните, че не трябва всичко да се обяснява със секса и т-н. Много е приятно мнението ти да съвпада понякога с това на противниците. Психоанализата никога не забравя, че има и несексуални нагони, тя се опира на рязкото разграничаване на сексуалните нагони от азовите нагони и още преди всички други възражения е твърдяла не че неврозите се появяват от сексуалността, а че те дължат своя произход на конфликта между Аза и сексуалността. Когато тя изучава ролята на сексуалните нагони в болестта и в живота, тя също така няма никакъв възможен мотив, ;за да оспорва съществуването и значението на азовите нагони. Само че съдбата й е такава, че трябва да се занимава предимно със сексуалните нагони, защото благодарение на неврозите на пренасяне те са станали най-достъпни за разглеждане и защото й се е наложило да изучи това, което другите са пренебрегвали.
Невярно е също така твърдението, че психоанализата изобщо не се е интересувала от несексуалната част на личността. Именно разделянето на Аза и сексуалността ни позволява особено ясно да разберем, че и азовите нагони преминават важен път на развитие, развитие, което не е напълно независимо от либидото и не може да стане без обратно въздействие върху него. Наистина ние познаваме доста по-малко развитието на Аза, отколкото развитието на либидото, защото само изучаването на нарцистичните неврози ни дава надежди да ни помогне в разбирането структурата на Аза. Обаче вече са налице заслужаващите внимание опити на Ференци (1913) да се построят теоретически етапите на развитие на Аза и поне на две места ние получихме твърди точки за опора, за да можем да съдим за неговото развитие. Не мислим, че либидинозните интереси на личността от самото начало се намират в противоречие с нейните интереси за самосъхранение. По-скоро Азът ще се стреми на всеки етап от развитието да остане в пълно съгласие със съответната сексуална организация и да я подчини на себе си. Смяната на отделните фази в развитието на либидото навярно се извършва по предварително установена програма, но не може да се отхвърли възможността за влияние на Аза върху този процес. Също така трябва да се допусне известен паралелизъм, определено съответствие между фазите в развитието на Аза и на либидото. Дори нарушаването на това съответствие би могло да бъде патогенен момент. За нас е важен въпросът как реагира Азът, когато либидото претърпи силна фиксация върху даден момент от развитието. Той би могъл да я допусне, ставайки в същата степен перверзен или, което е същото — инфантилен. Би могъл обаче и да не я приеме и тогава на мястото на фиксацията в Аза се появява процесът на изтласкване.
Стигнахме до извода, че третият фактор в етиологията на неврозите, склонността към конфликт зависи толкова от развитието на Аза, колкото и от развитието на либидото. С това нашето виждане за възникването на неврозите се задълбочава. Първото, най-общо условие за тях е принудителният отказ, на второ място е фиксацията на либидото, която го тласка в определени посоки, и на трето — склонността към конфликт, произтичаща от развитието на Аза, който отхвърля подобни проявления на либидото. Така че положението на нещата не е толкова объркано и трудно за разбиране, както може би ви се е струвало до този момент, съдейки от хода на разсъжденията ми. Но за съжаление това още не е всичко. Налага се да добавим нещо ново и да детайлизираме анализа си на вече познатото.
Искам да ви демонстрирам какво влияние има развитието на Аза върху възникването на конфликта и с това — на неврозата и затова ще ви дам един пример, който е изцяло съчинен, но в никакъв случай не е лишен от правдоподобност. Ще го нарека „В сутерена и на първия етаж“ по аналогия с една комедия на Нестрой. В сутерена живее портиерът, а на първия етаж — собственикът на къщата, богат и уважаван човек. И двамата имат деца. Нека допуснем, че дъщеричката на собственика може без надзор да играе с пролетарското дете. Лесно може да стане така, че игрите на децата да придобият неприличен, т.е. сексуален характер, те да започнат да играят на „баща и майка“, да се разглеждат по време на интимните си дейности и да дразнят гениталиите си. Момиченцето на портиера, което въпреки своите пет или шест години може би вече е имало възможност да наблюдава някои неща от сексуалния живот на възрастните, може да изиграе ролята на съблазнителка. Дори и да продължат много кратко, тези преживявания са достатъчни, за да активизират и при двете деца определени сексуални импулси, които няколко години след прекратяването на игрите ще се проявят в мастурбация. Дотук е общото. Крайният резултат ще бъде много различен при двете деца. Дъщерята на портиера ще продължи да мастурбира приблизително до появата на менструацията, после с лекота ще преустанови това, няколко години по-късно ще си намери приятел, може би ще роди дете, ще поеме по един или друг жизнен път, който в края на краищата може да я превърне в актриса или в завършена аристократка. Възможно е съдбата й да не е чак толкова блестяща, но при всички случаи преждевременните сексуални занимания няма да навредят на живота й, няма да доведат до появата на невроза. По друг начин стоят нещата при господарската дъщеря. Скоро, още като дете, тя ще започне да подозира, че е вършила нещо нередно, ще се откаже от задоволяването чрез мастурбация по-рано, но може би след тежка вътрешна борба, и въпреки това у нея ще остане да съществува известна потиснатост. Когато през девическите си години получи възможност да узнае нещо за човешката сексуалност, тя ще се отвърне от това с необяснимо отвращение и ще поиска да си остане невежа. Може би сега ще бъде завладяна от нова, непреодолима Потребност от мастурбация, за която няма да смее да се оплаче на никого. В годините, когато би могла да се хареса на някой мъж като жена, при нея ще се прояви невроза, която ще я лиши от брак и от всичките й житейски надежди. Ако с помощта на анализата се разбере неврозата, ще се окаже, че това добре възпитано и интелигентно момиче с високи стремежи напълно е изместило сексуалните чувства, а те, несъзнавани за нея, са заседнали върху жалките преживявания с приятелката от детските й години.
Различията в двете съдби, въпреки еднаквите преживявания, се дължат на това, че Азът на едното момиче е претърпял развитие, каквото липсва при другото. За дъщерята на портиера по-късните сексуални занимания са били също толкова естествени и безпроблемни, колкото и в детските години. Дъщерята на собственика е претърпяла въздействието на възпитанието и е усвоила неговите норми. От тях Азът й е формирал идеали за чистота и липса на полово желание у жената. Те не се съгласуват със сексуалните занимания, а интелектуалното образование е понижило интереса й към отредената й роля като жена. В резултат на по-високото морално и интелектуално развитие на Аза дъщерята на собственика е влязла в конфликт с изискванията на своята сексуалност.
Днес искам да се спра и върху още един момент от развитието на Аза — както поради това, че той ни открива нови неща, така и защото особено добре обосновава строгото разграничаване на азовите нагони от сексуалните, на което ние държим, но което разделение все още не е саморазбиращо се. Когато разглеждаме развитието на Аза и либидото, трябва да изтъкнем на преден план един момент, на който досега не е обръщано такова голямо внимание. И двете неща по същество са унаследени. Те в съкратен вид повтарят развитието, което е претърпяло човечеството в продължение на много дълъг период от време, започвайки от първобитните времена.*35 Според мен този филогенетичен произход на развитието на либидото е напълно очевиден. Нека да си припомним, че при един клас животни гениталният апарат се намира в тясна връзка с устата, а при друг е неотделим от отделителната система, при трети е свързан с двигателните органи, всички тези неща ще намерите прекрасно описани в интересната книга на В. Бьолше.*36 При животните, така да се каже, се откриват закрепени като сексуална организация всички видове перверзии. Но при човека филогенетичният аспект е отчасти забулен от обстоятелството, че онова, което всъщност е унаследено, трябва наново да се усвои в индивидуалното развитие, може би защото условията, които са го предизвикали, продължават да съществуват и да въздействуват върху всеки индивид поотделно. Бих казал, че някога те са оказали творческо влияние, а сега служат като провокиращ момент. Също така няма никакво съмнение, че ходът на предначертаното развитие при всеки един поотделно може да бъде нарушен и променен от нови външни влияния. Но ние познаваме силата, която е принудила човечеството да се развива по този начин и която днес продължава да оказва своя натиск в същата насока:
[*35 Фройд разпростира действието на биогенетичния закон на Мюлер-Хекел върху отношението между психическото развитие на индивида и цялото човечество. Неуместността на този подход е доказана с по-нататъшните изследвания на развитието на психиката в онтогенезата.]
[*36 W. Bolsche. Das Liebesleben in der Natur. Jena. 1911– 1913. 2. Bd.]
Това отново е принудителният отказ в реалността. ИЛИ ако я назовем с истинското й име: жизнената необходимост (Ананке).*37 Тази жизнена необходимост е била строга възпитателка и е направила твърде много за нас. Болните от невроза принадлежат към децата, при които строгостта е дала лоши резултати, но всяко възпитание крие такъв риск. Между другото, тази интерпретация на жизнената необходимост като двигател на развитието не бива да създава у нас предубеждение срещу значението на „вътрешните тенденции на развитие“, ако тяхното наличие се докаже.
[*37 В древногръцката митология — богиня на необходимостта и неизбежността; майка на мойрите. Между коленете на Ананке се върти вретено, чиято ос представлява мировата ос, а мойрите от време на време помагат на въртенето.]
Важно е също така да се отбележи, че сексуалните нагони и инстинктите за самосъхранение не реагират по един и същ начин на реалната необходимост. Инстинктите за самосъхранение и всичко, което е свързано с тях, по-лесно се поддават на възпитание. Те рано се научават да се подчиняват на необходимостта и да се развиват съобразно реалностите. Това е разбираемо, защото по друг начин те не могат да си осигурят нужните обекти. Без тези обекти индивидът ще загине. Сексуалните нагони по-трудно се възпитават, защото в началото те нямат нужда от обект. Тъй като се присъединяват към други функции на тялото, един вид като паразити, и по автоеротичен начин се задоволяват със собственото си тяло, те първоначално се изплъзват от възпитателното влияние на реалността и при по-голяма част от хората в известен смисъл запазват тази своя своенравност и неподатливост на влияние, тази „неразумност“ през целия им живот. Освен това податливостта на възпитание при младия човек обикновено приключва с пълното пробуждане на сексуалните му потребности. Педагозите знаят това и се съобразяват с него, но може би данните на психоанализата ще ги подтикнат да съсредоточат възпитателните си усилия върху първите години на детството, като се започне още от кърмаческата възраст. Много често мъничкият човек вече на четири или пет годишна възраст е напълно завършен и от този момент нататък постепенно проявява онова, което вече е заложено в него.
За да може напълно да се оцени значението на посочената разлика между двете групи нагони, ние трябва да започнем отдалеч и да приведем едно от онези разсъждения, което заслужава да бъде наречено икономическо. С това навлизаме в една от най-важните, но за съжаление и една от най-неясните области на психоанализата. Питаме се дали в работата на душевния апарат на човека може да се открие някаква главна цел и засега си отговаряме, че такава цел е получаването на удоволствие. Излиза, че цялата ни душевна дейност е насочена към постигането на удоволствие и отбягването на неудоволствието, че се регулира автоматично от принципа на удоволствието (Lustprinzip). Най-много от всичко на света ние бихме искали да знаем какви са условията за възникването на удоволствието и неудоволствието, но именно това не ни достига. Уверено можем да твърдим само това, че удоволствието по някакъв начин е свързано с намаляването, понижаването или угасването на въздействуващите върху душевния апарат дразнители, а неудоволствието — с тяхното увеличаване. Изследването на най-силното достъпно за човека удоволствие, удоволствието от половия акт, не оставя никакво съмнение по този въпрос. Понеже при такива преживявания на удоволствие става дума за съдбата на определено количество душевна възбуда или енергия, ние наричаме този вид разсъждения икономически. Ясно си даваме сметка, че можем да опишем задачите и функциите на душевния апарат и по друг начин, по-общо, отколкото като изтласкваме на преден план получаването на удоволствие. Можем да кажем, че целта на душевния апарат е да се справим-с атакуващите го отвън и отвътре дразнители, с възбудата, която те пораждат. За сексуалните нагони е напълно очевидно, че както в началото, така и в края на своето развитие те се стремят към получаване на наслада; те запазват тази своя първоначална функция без изменения. И другите азови нагони в началото също са насочени към това. Но под влиянието на наставницата необходимост влеченията на Аза бързо се научават да заместват принципа на удоволствието с някаква модификация. Задачата да се предотврати неудоволствието става за тях почти толкова важна, колкото и задачата да се получи удоволствие. Азът разбира, че неизбежно ще трябва да се откаже от непосредственото удовлетворяване, да отложи получаването на удоволствие, да преживее малко неудоволствия и дори да се откаже от определени източници на наслада. Възпитаният по такъв начин Аз е станал „разумен“, той не позволява повече на принципа на удоволствието да го владее напълно, а следва принципа на реалността (Realitätsprinzip), който всъщност също иска да получи удоволствие, макар отсрочено и по-малко, но затова пък сигурно, благодарение на съобразяването с реалността.
Преходът от принципа на удоволствието към принципа на реалността представлява един от най-важните успехи в развитието на Аза, Вече знаем, че сексуалните нагони късно и с неохота преминават през този етап от развитието на Аза, а по-късно ще чуем какви последствия за човека има това, че неговата сексуалност се задоволява с една толкова слаба връзка с външната реалност. И в заключение ще направя още една уместна забележка. След като Азът на човека има своя история на развитие, така както и либидото, няма да се изненадате, ако чуете, че съществуват и „регресии на Аза“, и ще поискате да разберете каква е ролята на подобно връщане на Аза към по-ранни фази от развитието при невротичните заболявания.