Неврозите - Произход и лекуване - СМИСЪЛЪТ НА СИМПТОМИТЕ

Уважаеми дами и господа. По време на предишната лекция ви говорих, че клиничната психиатрия обръща малко внимание на формата на проява и съдържанието на отделния симптом, а психоанализата започва именно от това и установява преди всичко, че симптомът е осмислен и е свързан с преживяванията на болния. Смисълът на невротичните симптоми е открит първоначално от П. Бройер благодарение на изучаването и успешното излекуване на един случай на хистерия, който оттогава насам е станал прочут (1880–1882). Вярно е, че Пиер Жане независимо [от него] е доказал същото. Дори на френския изследовател принадлежи литературният приоритет, защото Бройер е публикувал своето наблюдение едва след десет години в сътрудничество с мен (1893–1895). Всъщност за нас не би трябвало да има значение кой е извършил това откритие, защото вие знаете, че всяко откритие се прави повече от един път и нито едно откритие не се извършва отведнъж, а успехът никога не съпътствува заслугите. Америка не носи името на Колумб. Преди Бройер и Жане големият психиатър Льоре е изказал мнението, че дори делириумите на душевноболните биха се оказали смислени, ако можехме да ги преведем. Признавам, че много дълго време бях склонен да оценявам високо заслугата, на П. Жане за изясняването на невротичните симптоми, защото той ги схващаше като проява на idees inconscientes,*13 завладели болните. Но след това Жане започна да се изказва прекалено сдържано по този въпрос, като че ли искаше да покаже, че несъзнаваното е било за него само начин да се изрази, помощно понятие, unefaqon de parler,*14 под което не е разбирал нищо реално. Оттогава престанах да разбирам работите му, но мисля, че той излишно се отрече сам от голямата си заслуга.
[*13 Несъзнавани идеи (фр.).]
[*14 Начин на изразяване (фр.).]
И така, невротичните симптоми имат същия смисъл като грешките и сънищата и като тях са свързани с живота на хората, при които се проявяват. Бих искал да ви обясня с няколко примера този важен резултат от изследванията. Може само да се твърди, но не и да се докаже, че винаги и във всички случаи е така. Онзи, който се опита да придобие свой собствен опит, ще се убеди в това. Но по известни съображения ще взема тези примери не от областта на хистерията, а от сферата на друга, доста странна, но по принцип много близка до нея невроза, за която трябва да ви кажа няколко уводни думи. Това е така наречената натрапчива невроза. Тя не е толкова популярна, колкото всеизвестната хистерия. Тя, ако може да се изразя така, не е толкова предизвикателно шумна, проявява се по-скоро като лична работа на болния, отказва се почти напълно от телесни прояви и създава всичките си симптоми в душевната област, Натрапчивата невроза и хистерията са двете форми на невротично заболяване, върху чието изучаване започва формирането на психоанализата, в чието лечение нашата терапия достигна също така своя триумф, Но натрапчивата невроза, при която липсва онзи загадъчен скок от душевното в телесното, благодарение на психоаналитичното изследване ни стана всъщност по-ясна и по-достъпна от хистерията, а освен това установихме, че в нея по-ярко се проявяват някои екстремални черти на невротичното страдание.
Натрапчивата невроза се проявява в това, че болните са заети от мисли, от които те всъщност не се интересуват, усещат у себе си импулси, които им се струват чужди, и подбуди за действия, чието изпълнение не им доставя никакво удоволствие, но не могат да се откажат от него по никакъв начин. Мислите (натрапчивите представи) сами по себе си могат да бъдат безсмислени или просто безразлични за индивида, често съвсем глупави, но във всички случаи те са резултат от напрегната мисловна дейност, която изтощава болния и той й се отдава с голямо нежелание. Противно на волята си той е принуден да се занимава с умуване и мъдруване, като че ли става въпрос за неговите жизненоважни задачи. Импулсите, които болният усеща в себе си, могат да създават също така впечатление за нелепо детински, но в повечето случаи съдържанието им е ужасяващо — например подтик към тежко престъпление, така че той не само ги възприема като чужди, но бяга с ужас от тях и чрез забрани и ограничения на свободата си се предпазва от извършването им. При това в действителност те никога, нито веднъж не стигат до осъществяването си. В резултат на това бягството и повишеното внимание побеждават. Онова, което болният в действителност извършва, така наречените натрапчиви действия, са съвсем безобидни дреболии, най-често повторения и церемониални украсявания на действия от ежедневието, с което обаче такива необходими процедури като приготвяне за сън, миене, обличане, разходка и други се превръщат в мъчителни и трудно разрешими задачи. Болезнените представи, импулси и действия нямат еднакъв дял в отделните форми и случаи на натрапчива невроза; правилото по-скоро е един или друг от тези елементи да доминира в картината и да дава името на болестта, но общото между различните форми е очевидно.
Това, разбира се, е ужасно страдание. Предполагам, че най-необузданата психиатрична фантазия не би успяла да измисли нещо подобно и ако това не се наблюдаваше ежедневно, никой не би дръзнал да му повярва. Но не мислете, че ще окажете услуга на болния, ако започнете да го увещавате да не се занимава с тези глупави мисли, а да направи нещо разумно вместо своите глупости. Той самият би искал това, защото съзнанието му е напълно бистро, споделя вашето мнение за натрапчивите симптоми, дори сам го формулира преди вас. Само че той не може по друг начин; действията, осъществявани при натрапчивата невроза, притежават енергия, която сякаш не прилича на нищо от нормалния душевен живот. Болният може само едно: да замества, да заменя, да употреби една глупава мисъл с друга, която е малко по-умерена, да минава от една предпазливост към друга, от една ритуална мярка към друга. Той може да измества натрапчивостта, но не и да я премахва. Умението на симптомите да се преместят по-далеч от своята първоначална форма е главната характерна черта на това заболяване; освен това бие на очи фактът, че противоположностите (полярностите), с които е пълен душевният живот, в неговото състояние изпъкват с особена острота. Заедно с натрапчивите състояния с положително или отрицателно съдържание в интелектуалната област възниква съмнение, което постепенно разяжда увереността ни дори и в най-обикновените неща. Всичко това, взето заедно, води до все по-нарастваща нерешителност, отсъствие на енергия, до ограничаване на свободата. При това до момента на заболяването си болният от натрапчива невроза обикновено е бил много енергичен човек, често изключително упорит, умствените му възможности по правило надхвърлят средното равнище. Най-често нравственото му развитие е на голяма висота, отличава се с изключителна съвест, коректен е повече от обикновено. Сами разбирате, че е нужна огромна работа, за да може човек да се ориентира поне до известна степен в този противоречив ансамбъл от свойства на характера и болестни симптоми. Засега ние не се и стремим към нещо друго, освен да разберем някои от симптомите на това заболяване и да ги изтълкуваме.
Може би, имайки предвид нашето обсъждане, вие ще пожелаете преди всичко да научите какво е отношението на съвременната психиатрия към проблемите на натрапчивата невроза. Но това е безполезна работа. Психиатрията дава на различните натрапчиви състояния имена, но не казва нищо повече за тях. Затова тя подчертава, че носителите на тези симптоми са „дегенерати“ Това не може да ни задоволи, защото е оценка, присъда, а не обяснение. Трябва да знаем, че именно при хора с такава нагласа могат да се срещнат всевъзможни странности. Дори предполагаме, че лицата, при които се развиват такива симптоми, би трябвало да се различават по природата си от останалите хора. Но аз бих искал да попитам следното: дали тези хора са повече „дегенерати“ от останалите нервноболни, например болните от хистерия или болните от други психози. Очевидно и тази характеристика е доста обща. И може дори да се усъмним в нейната правилност, ако разберем, че такива симптоми се срещат при изключителни хора с висока и полезна за обществото работоспособност. Обикновено ние знаем малко неща от интимния живот на великите личности благодарение на тяхната собствена прикритост и лъжите на техните биографи, но понякога се срещат и фанатици по отношение на честността като Емил Зола и тогава научаваме колко много странни натрапчивости са го измъчвали през целия му живот.*15
[*15 Е. Тулуз. Емил Зола, медико-психологично изследване. Париж, 1896.]
И тук психиатрията е намерила изход, въвеждайки понятието degeneres superieurs. Това е прекрасно, но благодарение на психоанализата ние научихме, че тези странни натрапчиви симптоми могат задълго да бъдат отстранени подобно на недъзите при другите хора, които не са дегенерати. Самият аз неведнъж съм правил това.
Искам да ви дам два примера на анализ на натрапчив симптом, единият от които е по-стар и който не мога да заменя с по-добър, а с другия се сблъсках неотдавна. Ще се огранича само с тези два примера, защото при такова съобщение се налага да бъдем много обстоятелствени и да разглеждаме всички подробности.
Една почти 30-годишна жена, която страдаше от много тежки натрапчиви състояния и на която аз навярно щях да помогна, ако коварна случайност не беше унищожила резултатите от работата ми — може би някой път ще ви разкажа за това, — извършваше по няколко пъти на ден следното чудновато натрапчиво действие: изтичваше от своята стая в съседната, заставаше на определено място до масата, която се намираше по средата на стаята, извикваше със звънеца прислужницата, даваше й някакво незначително нареждане, а понякога я отпращаше, без да й даде никакво нареждане, и се връщаше обратно в стаята си. Това, разбира се, не е тежък болезнен симптом, но все пак той би могъл да предизвика любопитството ни. Обяснението се появи по най-естествен и категоричен начин без каквото и да било вмешателство от страна на лекаря. Не зная как бих могъл да стигна до някакво предположение за смисъла на този натрапчив комплекс, до някакво предположение относно неговото тълкуване. Всеки път когато питах болната защо прави това, какъв смисъл имат действията й, тя ми отговаряше следното: „Не зная.“ Но веднъж, след като бях успял да се преборя с едно нейно силно, принципно съмнение, тя се досети и ми разказа с какво е свързано натрапчивото действие. Преди повече от десет години тя се омъжила за човек, който бил доста по-възрастен от нея. Съпругът й се оказал импотентен през първата брачна нощ. Той много пъти идвал забързано от своята стая в нейната спалня, за да повтори опита си да осъществи полово сношение, но все не успявал. На сутринта той ядосано казал:
„Срамота е от прислужницата, когато започне да оправя леглото“, взел едно шише с червено мастило, което случайно се намирало в стаята, и го излял върху чаршафа, но не точно на това място, на което би трябвало да се намира такова петно. Отначало не разбрах какво общо има между този спомен и обсъжданото натрапчиво действие, тъй като намирах сходство само в повтарящото се влизане и излизане от стаята и още нещо в появата на прислужницата. Тогава пациентката ми ме заведе до масата във втората стая и ми показа голямо петно върху покривката. Тя ми обясни също така, че застава до масата така, че повиканото момиче непременно да види петното. Сега вече нямаше никакво съмнение за интимната връзка между сцената след първата брачна нощ и нейното сегашно натрапчиво действие. Но този пример е поучителен и още в много отношения.
Преди всичко става ясно, че пациентката ми се идентифицира с мъжа си. Тя изпълнява неговата роля, подражавайки на неговото влизане и излизане от една стая в друга. Придържайки се към това сравнение, ние трябва да приемем, че леглото и чаршафът са заместени от масата и покривката. Това би могло да ни се стори произволно, но ние ненапразно изучихме символиката на съновиденията. Именно в съновидението много често се появява маса, която обаче трябва да се тълкува като легло. Масата и леглото заедно съставляват брака, затова едното лесно заменя другото.
Това, че натрапчивото действие има смисъл, като че ли вече е доказано. То явно изобразява, повтаря онази значима сцена. Но никой не ни кара насила да се ограничим с тази външна прилика. Ако изследваме отношението между двете неща по-подробно, тогава навярно ще открием нещо по-дълбоко — целта на натрапчивото действие. Очевидно неговото ядро се явява повикването на прислужницата, на която тя показва петното като реакция на забележката на своя съпруг: „Срамота е от прислужницата.“ Той, чиято роля тя изпълнява, по такъв начин не се срамува от момичето. Съдейки по това, петното е на своето място. И така, ние виждаме, че тя не просто е повторила сцената, а я е продължила и я е поправила, като я е превърнала в правилна. Но с това тя поправя и нещо друго, което се е оказало толкова мъчително през онази нощ и е предизвикало употребата на червено мастило — импотентността. Натрапчивото действие казва следното: не, това не е вярно, той няма от какво да се срамува пред прислужницата, той не е импотентен. Както и в съновидението то изобразява това желание изпълнено в настоящото действие, то служи на намерението съпругът да се извиси над тогавашния си неуспех.
Тук се прибавя всичко, което бих могъл да ви разкажа за тази жена или, по-точно казано, всичко, което знаем за нея, ни насочва към подобно тълкуване на натрапчивото действие. Вече дълги години жената живее отделно от съпруга си и се бори с желанието да разтрогне брака си по съдебен ред. Но и дума не може да става за това тя да се освободи от съпруга си. Тя е принудена да му бъде вярна, оттеглила се е от света, за да не се поддаде на изкушение, във въображението си го възвеличава и извинява. И всъщност най-дълбоката тайна на болестта й е, че чрез нея тя го защищава от злите езици, оправдава раздялата си с него и му дава възможност да живее в уютно усамотение. Така анализът на едно безобидно натрапчиво действие ни извежда на прекия път към самото дълбинно ядро на заболяването, но в същото време ни разкрива значителна част от тайната на натрапчивата невроза изобщо. Охотно задържам вниманието ви върху този пример, защото в него се съединяват условия, които не се срещат всеки път. Тук болната веднага намери тълкуване на симптома без ръководството или намесата на аналитика и то стана възможно благодарение на връзката с преживяването, което се отнасяше не към забравен период от детството, както това става обикновено, а към случка от зрялата възраст на пациентката ми, която е оставила незаличими следи в паметта й. Всички възражения, които критиката обикновено отправя към нашите тълкувания на симптомите, са неуместни в този случай. Разбира се, нещата при нас не винаги са толкова добри.
И още нещо! Не ви ли направи впечатление как това незабележимо натрапчиво действие ни въведе в интимния живот на пациентката? Една жена едва ли може да разкаже нещо по-интимно от преживяванията си през своята първа брачна нощ и нима е случайно и незначително това, че ние стигнахме именно до толкова интимните полови отношения? Наистина това би могло да се дължи на избрания от мен пример. Нека да не бързаме да правим заключения и да се обърнем към втория, напълно различен пример за често срещано действие, а именно — ритуала преди лягане.
Една деветнадесетгодишна, женствена, надарена девойка, единствено дете в семейството, в което тя доста превъзхожда родителите си по образование и интелект, била весело и щастливо дете, но в последните години от живота си без видими причини развила невроза. Тя е много раздразнителна, особено срещу майка си, винаги е недоволна, потисната, склонна към нерешителност и съмнение и, накрая, признава, че не е в състояние повече да излиза сама и да се движи по площади и оживени големи улици. Няма да се занимаваме подробно със сложното й заболяване, изискващо две диагнози — агорафобия и натрапчива невроза, а ще се спрем само на ритуала преди лягане, с който тя тормозеше родителите си. Може да се каже, че в известен смисъл всеки нормален човек си има свой собствен ритуал преди лягане или се придържа към спазването на определени условия, без чието изпълнение не може да заспи. Всеки облича прехода от будно състояние към сън в определени форми, които повтаря по един и същи начин всяка вечер. Всичко, което иска здравият човек от условията за сън, може да бъде рационално разбрано, и ако външните обстоятелства изискват някои промени, той лесно им се подчинява. Но патологичният ритуал е упорит, той умее да постигне своето с цената на огромни жертви, прикрива се зад разумна обосновка и на пръв поглед се отклонява от нормалния само по прекалената грижливост в изпълнението. Но ако се вгледаме внимателно, ще забележим, че разумното прикритие е твърде несъвършено, че ритуалът включва изисквания, които излизат извън рамките на разумната обосновка, и други, които направо му противоречат. Като мотив за своите вечерни предохранителни мерки нашата пациентка изтъква факта, че за да заспи, й е нужен покой, и тя трябва да отстрани всички източници на шум. За тази цел тя постъпва по два начина: спира големия часовник в стаята си, а всички други часовници се изнасят от стаята, тя не може да търпи дори малкия си ръчен часовник, поставен върху нощното шкафче. Саксиите и вазите с цветя се поставят на бюрото, за да не би през нощта да паднат на земята и да я стреснат в съня й. Тя съзнава, че нуждата от тишина е само привидно оправдание за всички тези мерки. Тиктакането на малкия ръчен часовник не може да се чуе дори ако се намира на нощното шкафче, а всички ние знаем, че шумът от махалото на стенния часовник действува приспивно. Тя също така признава, че има много малка вероятност вазите и саксиите да паднат през нощта, ако останат на местата си. Другите правила от ритуала не се оправдават с нуждата от тишина. А изискването вратата между нейната стая и спалнята на родителите й да остане полуотворена, което тя постига, като поставя в процепа на вратата различни предмети, би могло да стане източник на нарушаващ тишината шум. Но най-важните изисквания се отнасят към самото легло. Дюшекът в горния край на леглото не бива да се допира до дървената табла. Възглавницата непременно трябва да е поставена под формата на ромб и пациентката ми поставя главата си точно върху надлъжния диагонал на ромба. Пухената завивка най-напред се тръсва така, че пухът да се събере в долния край, но после тя винаги го разпределя равномерно чрез потупване с ръце.
Позволете ми да пропусна останалите подробности от ритуала, някои от които са съвсем дребни. От тях няма да научим нищо ново и само ще се отклоним от целите си. Не пропускайте да обърнете обаче внимание на факта, че всичко това не протича съвсем гладко. При това нея не я напуска тревогата, че не всичко е направено както трябва. Всичко трябва да бъде проверено, повторено, съмнението възниква по повод ту на една, ту на друга предпазна мярка и в резултат на това минават около два часа, в продължение на които девойката не само че не може да заспи, но пречи и на изплашените си родители да заспят.
Анализът на тези изтезания не се осъществи толкова лесно, както в случая с натрапчивите действия на нашата пациентка от първия случай. Бях принуден да правя на момичето насочващи намеци и да предлагам тълкувания, които тя всеки път отклоняваше с решително „не“ или приемаше с презрително съмнение. Но след първата отрицателна реакция последва период, в който тя самата се зае с предложените й възможни тълкувания и подбираше подходящи за тях мисли, възпроизвеждаше спомени, установяваше връзка, докато, изхождайки от собствената си работа, не прие всички тези тълкувания. В процеса на всичко това тя все повече се отказваше от изпълнението на натрапчивите предпазни мерки и още преди лечението да беше приключило се отказа от целия ритуал. Вие трябва също така да знаете, че аналитичната работа, такава, каквато я провеждаме сега, направо изключва последователната обработка на отделния симптом до окончателното му изясняване. Нещо повече, постоянно си принуден да оставяш някоя тема с пълната увереност, че ще се върнеш към нея отново в друга връзка. Тълкуването на симптома, което сега ще ви съобщя, се явява по такъв начин синтез на резултатите, чието получаване, прекъсвано от друга работа, продължава седмици и месеци наред. Нашата пациентка започва постепенно да разбира, че по време на своята подготовка за сън тя е отстранявала часовниците като символ на женските гениталии. Часовниците, които символично могат да бъдат изтълкувани и по друг начин, придобиват тази генитална роля във връзка с периодичността на процесите и правилните интервали. Жената може да се похвали, че нейната менструация е точна като часовник. Но нашата пациентка особено силно се е страхувала, че тиктакането на часовниците може да попречи на съня й. Тиктакането на часовника може да се сравни с пулсирането на клитора при полова възбуда. Поради това неприятно за нея усещане тя наистина нееднократно се е събуждала, а сега този страх от ерекцията се изразява в изискването през нощта тиктакащите часовници да бъдат махнати от стаята. Саксиите и вазите, както и всички съдове, също са женски символи. Предпазната мярка, която тя взима, за да не се счупят, следователно не е лишена от смисъл. Известно ни е, че съществува широко разпространен обичай по време на годеж да се счупва някакъв съд или чиния. Всеки един от присъствуващите на годежа си взима парченце, което ние трябва да разбираме като обезщетение за неговите права върху годеницата от гледна точка на домоногамния морал. Относно тази част от ритуала при девойката се появи един спомен и няколко мисли. Веднъж като дете тя паднала с някакъв стъклен или глинен съд в ръце, порязала си пръстите и от раната изтекло много кръв. Когато пораснала и се запознала с въпросите на половия живот, у нея се зародила тревожната мисъл, че през първата брачна нощ тя няма да кърви и ще се окаже, че не е девствена. Нейните предпазни мерки относно вазите и саксиите означават отрицание на целия комплекс, свързан с девствеността и кървенето по време на първия полов акт, а също така отричане на страха от кървенето и противоположния [на него страх] — да няма кървене. С избягването на шума, за което уж беше предназначена, тази мярка имаше твърде малко общи неща. Главния смисъл на своя ритуал тя отгатна един прекрасен ден, когато изведнъж осъзна значението на правилото дюшекът да не докосва таблата на леглото. За нея дюшекът винаги е бил жената, казваше тя, а вертикалната дървена рамка — мъжът. По такъв начин тя е искала — по магически начин, позволяваме си да добавим — да раздели мъжа и жената, т.е. да раздели родителите си, да не им позволи да извършат съпружески акт. И по-рано тя се е опитвала да постигне това по по-пряк начин. Тя е симулирала страх или е използувала съществуващата склонност към страх, за да не разрешава да се затвори вратата между спалнята на родителите й и детската стая. Това изискване се е запазило и в сегашния й ритуал. По такъв начин тя си е създала възможност да подслушва родителите си, но използувайки тази възможност, веднъж тя страдала от безсъние, което продължило с месеци. Не напълно доволна от възможността да пречи на родителите си по такъв начин, тя понякога успявала да ги накара да я оставят да спи в съпружеското легло между двамата. Тогава „дюшекът“ и „таблата на леглото“ наистина не можели да се допират. Накрая, когато вече била толкова голяма, че не можела да спи удобно в леглото между двамата родители, чрез съзнателна симулация на страх успяла да накара майка й да й отстъпи своето място в съпружеското легло до баща й. Тази ситуация определено е станала начало на фантазията, чието последствие се усеща в ритуала.
Ако възглавницата е била жена, то тогава и изтръскването на завивката дотогава, докато всичкия пух не се събере в долния край и там не се образува подутина, също има своя смисъл. Това е забременяването на жената. Но тя не забравяла да изглади тази бременност, защото в продължение на дълги години се е страхувала, че половите сношения между родителите й ще предизвикат появата на второ дете и по този начин ще се появи конкурент. От друга страна, ако дюшекът е жената, майката, то възглавницата може да представлява единствено дъщерята. Защо тази възглавница е трябвало да бъде поставена под формата на ромб, а главата й — точно на неговия диагонал? Много лесно успях да й припомня, че ромбът е срещаният върху всички настенни рисунки руна за отвореното женско влагалище. В такъв случай тя самата играела ролята на мъжа, бащата, и с главата си заменяла мъжкия полов член (срв. обезглавяването като символ на кастрация).
Какви дивотии, ще кажете вие, пълнят главата на тази девица. Съгласен съм с вас, но не забравяйте, че не съм съчинил тези неща, а само съм ги изтълкувал. Такъв един ритуал преди лягане също е нещо странно и вие не можете да отречете съответствието между ритуала и фантазиите, които тълкуването ни открива. Но за мен е по-важно да насоча вниманието ви към това, че в ритуала се е отразила не една фантазия, а няколко, които обаче някъде имат свой център. А също така и към това, че предписанията на ритуала предават сексуалните желания ту положително, ту отрицателно, отчасти им дават израз, а отчасти ги отхвърлят.
От анализа на ритуала би могло да се научат повече неща, ако той бъде свързан с другите симптоми на болната. Но ние няма да тръгнем по този път. Задоволете се с указанието, че девойката се намира във властта на еротичната привързаност към бащата, чието начало се корени в ранните детски години. Възможно е именно поради тази причина тя да се отнася толкова враждебно към майката. Не можем също така да не забележим, че анализът на този симптом отново ни доведе до сексуалния живот на болната. Колкото по-често ние ще откриваме смисъла и намерението на невротичния симптом, толкова, може би, по-малко ще се учудваме от това.
И така, с тези два примера ви показах, че невротичните симптоми, също както погрешните действия и съновиденията, имат смисъл и се намират в интимни отношения с преживяванията на пациентите. Мога ли да разчитам, че ще ми повярвате за едно толкова важно нещо въз основа на два примера? Не. Но ще поискате ли от мен да ви разказвам примери дотогава, докато най-после решите, че сте убедени? Също не, защото при тази обстоятелственост, с която разглеждам всеки отделен случай, трябва да отделя за разглеждане само на едно положение от теорията на натрапчивата невроза цяла петчасова лекция. Така че ще се задоволя да ви дам само една илюстрация на моето твърдение, а за останалото можете да се отнесете към литературата, към класическото тълкуване на симптомите в първия случай на Бройер (хистерия), към фрапантните разкрития за толкова тъмните симптоми при така наречената dementia praecox*17 на К. Г. Юнг от времето, когато този учен беше още само психоаналитик и не се мъчеше да бъде пророк, и върху всички трудове, които се публикуват в списанията ни. Точно изследванията от този вид са напълно достатъчни. Анализът, тълкуването, преводът на невротичните симптоми така са завладели психоаналитиците, че отначало заради тях те занемариха другите невротични заболявания.
[*17 Ранно слабоумие — едно от наименованията на шизофренията.]
Който от вас се нагърби с това, несъмнено ще бъде силно впечатлен от огромното количество доказателствен материал. Но той ще се сблъска и с една трудност. Както видяхме, смисълът на симптома се намира във връзка с преживяванията на болния. Колкото по-индивидуално е изразен симптомът, толкова по-лесно той ще възстанови тази връзка. После възниква задачата да намерим за безсмислената идея и безцелното действие такава ситуация от миналото, в която тази идея би била оправдана, а действието — целесъобразно. Натрапчивото действие на нашата пациентка, която изтичва в стаята и звъни на прислужницата, е точно пример за такъв род симптоми. Но се срещат, и то много често, симптоми от съвсем друг характер. Те трябва да бъдат наречени „типични“ симптоми на заболяването, те са приблизително еднакви за всички случаи, при тях отсъствуват индивидуални различия или поне са толкова малко, че трудно могат да бъдат свързани с индивидуалните преживявания на болния и да бъдат отнесени към отделните преживени ситуации. Ще се върнем отново към натрапчивата невроза. В ритуала преди лягане на втората ни пациентка вече има много типични черти, но при това и достатъчно много индивидуални черти, за да може да се направи, така да се каже, историческо тълкуване. Но всички болни с натрапчиви състояния са склонни към повторение, ритмизиране и изолиране на действията. Болшинството от тях твърде много се мият. Болните, които страдат от агорафобия (топофобия, страх от пространства), която ние по-скоро сме склонни да не разглеждаме като натрапчива невроза, а като страхова хистерия (Angsthysterie), в своята картина на заболяването много често повтарят с измерително еднообразие едни и същи черти. Те се страхуват от затворени пространства, големи открити площи, дълги улици и алеи. Чувствуват се в безопасност, ако ги придружават техни познати или ако след тях върви кола и т.н. Но върху тази обща основа отделните болни наслагват своите индивидуални условия, капризи, които — иска ми се да кажа — в отделни случаи са напълно противоположни. Един се страхува само от тесни улици, друг — само от широки, един може да се движи само тогава, когато на улицата има малко хора, друг — когато са много. Също така и хистерията — при цялото си богатство на индивидуални черти — има в излишък общи типични симптоми, които явно не се поддават на обикновено историческо обяснение. Да не забравяме, че това са онези типични симптоми, по които ние се ориентираме при поставянето на диагнозата. Ако при даден случай на хистерия сме успели да установим връзката на типичен симптом с едно или няколко преживявания (например връзката на хистерично повръщане с многократно изпитано отвращение), ние се стъписваме, когато в друг случай анализът разкрие напълно различна поредица от привидно патогенни преживявания. Като че ли това повръщане на хистериците се дължи на неизвестни причини, а разкритите чрез анализа поводи от миналото само се използуват от тази вътрешна необходимост като претекст, ако случайно го има.
Така стигаме до печалния извод, че макар и да можем задоволително да обясним смисъла на индивидуалните невротични симптоми благодарение на връзката с преживяното, нашето изкуство ни изменя в много по-честите типични симптоми. Към това трябва да добавим и факта, че аз ви запознах далеч не с всички трудности, които възникват при последователно провеждане на историческо тълкуване на симптомите. Аз и не съм искал да правя това, защото макар и да имам намерение нищо да не разкрасявам и да не крия от вас, не мога да допусна от самото начало на нашите съвместни действия да останете безпомощни и обезкуражени. Вярно е, че ние поставихме само основите на разбирането за значението на симптомите, но ще се придържаме към придобитите знания и стъпка по стъпка ще се придвижваме напред към обяснението на все още неразбираемото. Ще се опитам да ви утеша с изказването, че едва ли може да се очаква фундаментално различие между двата вида симптоми. Ако индивидуалните симптоми толкова очевидно зависят от индивидуалните преживявания на болния, то за типичните симптоми остава възможността те да водят към преживяването, което само по себе си е типично, но е общо за всички хора. Други постоянно повтарящи се черти могат да бъдат общи реакции, натрапени на болния от природата на болезненото изменение, например повтарянето или съмнението при натрапчивата невроза. Накратко казано, нямаме никакво основание предварително да се отчайваме, нека да видим какво ще стане по-нататък.
И в теорията за съновиденията ние се сблъскваме с напълно аналогична трудност. В предишните ни беседи за съновиденията не можах да я разгледам. Явното съдържание на съновиденията е изключително разнообразно и индивидуално изменчиво и ние подробно показахме какво може да се получи от това съдържание благодарение на анализа. Но заедно с това се срещат съновидения, които също могат да бъдат наречени „типични“ — еднакви при всички хора съновидения с еднообразно съдържание, които поставят анализа пред същите трудности. Това са съновиденията за падане, летене, реене, плаване, състояние на скованост, за голота и други известни кошмарни съновидения, за които при отделните хора е възможно ту едно, ту друго тълкуване, без с това да може да бъде обяснена типичната им, еднообразна поява. Но и при тези съновидения се наблюдава един общ фон, оживяван от индивидуално променливи добавки, и по всяка вероятност те също ще се вместят в разбирането за съновидението, което придобихме въз основа на другите сънища — без принуда, чрез разширяване на нашите схващания.