Неврозите - Произход и лекуване - ПРЕНАСЯНЕТО

Уважаеми дами и господа! Тъй като вече приближаваме към края на нашите беседи, у вас възниква надежда, в която не бива да останете излъгани. Навярно си мислите, че не съм ви превел из дебрите на психоаналитичния материал, за да се разделя с вас, без да ви кажа нещо за терапията, на която се гради изобщо възможността да се занимавате с психоанализа. А и аз не мога да не засегна тази тема, защото при това вие нагледно ще се запознаете с един нов факт, без чието познаване списъкът на изучените от нас болести би останал доста непълен.
Зная, че не очаквате от мен ръководство по техника на провеждане на психоанализа с терапевтична цел. Искате само в най-общи линии да знаете по какъв начин въздействува психоаналитичната терапия и какво постига тя. И вие имате неоспоримото право да го научите. Но аз не искам да ви съобщавам това, а желая сами да се досетите какво е то.
Помислете! Запознахте се с най-съществените условия на заболяването, а също така с всички фактори, които действуват върху заболелия. Какво тук подлежи на терапевтично въздействие? На първо място имаме работа с наследствената предразположеност. Не говорим често за нея, защото други го правят доста енергично и ние няма какво да добавим. Но не мислете, че я подценяваме. Именно като терапевти ние доста осезателно усещаме нейната сила. Но така или иначе, тук , нищо не можем да променим. И за нас наследствената предразположеност е даденост, ограничаваща усилията ни. После идва ред на влиянието на ранните детски преживявания, които по време на анализа свикнахме да поставяме на първо място, Те се отнасят към миналото, не можем да ги заличим. После всичко онова, което обединихме в понятието „реално принудително лишение“, житейски неудачи, следствие от което се явяват липсата на любов, бедността, семейното неразбирателство, несполучливият избор на съпруг, неблагоприятните социални условия и строгите морални норми, под чийто гнет се намира личността. Тук като че ли има достатъчно възможности за ефективна терапия, но тя би трябвало да бъде като терапията, провеждана според виенската мълва от император Йосиф — намесата на могъщия благодетел, пред чиято воля се прекланят хората, отстранява трудностите. А кои сме ние, за да имаме право да включим такава благотворителна дейност като средство в нашата терапия? Самите ние сме бедни и безпомощни в обществено отношение, принудени да добиваме средства за съществуване със своята лекарска практика, дори не сме в състояние да отдаваме труда си и на лишените от средства хора, каквато възможност имат другите лекари, които работят с други лечебни методи. Нашата терапия е прекалено дълга и трудна за това. Но може би вие ще се заемете с един от изброените моменти и ще си помислите, че именно там ще откриете точка за приложението на нашето въздействие. Ако нравственото ограничение, налагано от обществото, взима участие в изпитваното от болния лишение, тогава лечението може да му придаде мъжество или да му покаже как да преодолее тези прегради, да получи удовлетворение и да оздравее, отказвайки се от идеала, на който обществото толкова държи, но така често го нарушава. Тоест, да оздравее, като „даде воля“ на своята сексуалност. Но по този начин аналитичната терапия може да бъде упрекната в това, че не служи на всеобщата нравственост. Това, което дава на един, тя го отнема от обществото.
Но, уважаеми дами и господа, кой ви е информирал толкова неправилно? Не може и дума да става, че съветът да се даде воля на сексуалността би могъл да изиграе някаква роля в аналитичната терапия. Дори само заради това, че, както ние самите констатирахме, у болния е налице упорит конфликт между либидинозните желания и изтласкването на сексуалното, между чувственото и аскетичното направление. Този конфликт няма да се преодолее, като помогнем на едното направление да победи другото. Виждаме, че аскетизмът при нервноболния е победил. Следствие на това се явява именно фактът, че потиснатият сексуален стремеж намира изход в симптомите. Ако направим обратното — осигурим победа на чувствеността, — то отстраненото изтласкване на сексуалността би трябвало да се замести от симптоми. Нито едно от двете решения не може да сложи край на вътрешния конфликт, всеки път единият компонент ще остава незадоволен. Много малко са случаите, в които конфликтът е толкова лабилен, че становището на лекаря да се окаже решаващо, и тези случаи всъщност не се нуждаят от аналитично лечение. Хора, върху които лекарят може да има такова влияние, биха намерили същия път и без него. Знаете, че когато страдащият от въздържането младеж се реши на извънбрачен полов живот или незадоволената съпруга потърси компенсация-при друг мъж, те обикновено не чакат разрешение от лекаря, най-малко пък от психоаналитика.
В тази ситуация обикновено се изпуска един съществен момент, а именно това, че патогенният конфликт на невротиците не може да се смесва с нормалната борба на душевните сили, възникнали въз основа на една и съща психологическа почва. Това е стълкновение на сили, едната от които е достигнала степента на предсъзнаваното и съзнателното, а другата се е задържала на степента на несъзнаваното. Затова конфликтът не може да бъде решен. Спорещите си приличат толкова, колкото бялата мечка и китът в известния пример. Решението може да бъде взето само тогава, когато те се срещнат на една и съща почва, Предполагам, че единствената задача на терапията е да направи това възможно.
А освен това искам да ви уверя, че вие грешите, ако мислите, че съветите и напътствията в житейските дела се явяват съставна част на аналитичното въздействие. Напротив, по възможност ние избягваме тази наставническа роля и повече от всичко искаме болният самостоятелно да взима своите решения. За тази цел ние настояваме всички жизненоважни решения — за избор на професия, различни служебни дела, сключване на брак или развод — да бъдат отложени от него по време на лечението и да ги поднови едва след неговото приключване. Ще се съгласите с мен, че нещата са много по-различни от това, което вие сте си представяли. Само при някои много млади или напълно безпомощни и неуравновесени пациенти ние не можем да осъществим това желателно ограничение. За тях ние трябва да съчетаваме задълженията си на лекар и възпитател. Тогава ние прекрасно разбираме цялата отговорност на нашето поведение и се държим с нужната предпазливост.
Но от горещите ми възражения, с които се защитавам от упрека, че при аналитичната терапия нервноболният бива напътствуван да си „отживее“, не бива да правите извода, че ние му въздействуваме в духа на обществената нравственост. Тази мисъл ни е не по-малко чужда. Вярно, ние не сме реформатори, а само наблюдатели, но неизбежно наблюдаваме с критично око, поради което не ни е възможно да вземем страната на общоприетия сексуален морал и да оценим високо начина, по който обществото се опитва да реши на практика проблемите на сексуалния живот. Бихме могли да докажем на обществото, че неговата нравственост струва повече жертви, отколкото собствената й цена, че методите му не са нито реални, нито разумни. Не пречим на пациентите си да слушат тази критика, приучаваме ги да обсъждат без предразсъдъци въпросите на сексуалността, както и всички останали въпроси, и ако те, добили самостоятелност след приключването на лечението, по собствена преценка заемат някаква средна позиция между пълната свобода и задължителния аскетизъм, тяхното решение ни най-малко не безпокои съвестта ни. Казваме си, че който успешно си е изработил правилно отношение към самия себе си, той завинаги е защитен от опасността да стане безнравствен, дори ако неговият критерий за нравственост се различава по някакъв начин от този на обществото. Впрочем ние се пазим да не надценяваме значението на въпроса за въздържането при лечението на неврозите. В много малко случаи патологичната ситуация на принудителен отказ със съответния застой на либидото може да се реши чрез лесно достижимия начин на половото общуване.
По такъв начин вие не можете да обясните терапевтичното въздействие на анализата чрез отстраняването на сексуалната незадоволеност. Потърсете друго обяснение. Мисля, че една моя забележка, докато отхвърлях предишното ви предположение, ви е навела на вярната следа. Ние, според вас, оказваме помощ с това, че заменяме несъзнаваното със съзнавано, трансформирайки несъзнаваното в съзнателно. Да, това е точно така. Приближавайки несъзнаваното до съзнаваното, ние отстраняваме изтласкванията, условията за симптомообразуването и превръщаме патогенния конфликт в нормален, който може да се разреши по някакъв начин. Ние предизвикваме у болния не нещо друго, а една психична промяна: доколкото тя е постигната, дотолкова е оказана помощ. Там, където изтласкването или аналогичният на него процес не могат да бъдат унищожени, там нашата терапия няма какво повече да прави.
Целта на нашите усилия може да бъде формулирана по различен начин: осъзнаване на несъзнаваното, унищожаване на изтласкванията, запълване на амнестичните пропуски — всичко това е едно и също. Но може би вие няма да се задоволите с това признание. Вие сте си представяли напълно различно оздравяването на нервноболния, а именно, че той става нов човек, след като е бил подложен на изтощителната работа на психоанализата, докато се оказва, че целият резултат се състои само в това, че при него несъзнаваното се оказва малко по-малко, а съзнаваното — малко повече, отколкото преди това. Но вие навярно подценявате значението на такава вътрешна промяна. Излекуваният нервноболен наистина се е превърнал в друг човек, но по същество той, разбира се, си е останал същият, т.е. станал е такъв, какъвто би могъл да стане в най-добрия случай при най-благоприятни условия. А това е твърде много. Ако по-късно научите колко труд и усилия са нужни, за да се осъществи дори една привидно незначителна промяна в душевния живот, ще се убедите в голямото значение на тази разлика в психичното равнище.
Ще се отклоня за момент, за да ви попитам дали знаете какво представлява каузалната терапия. Така се нарича методът, който е насочен не срещу проявите на болестта, а срещу нейните причини. Каузална ли е нашата психоаналитична терапия, или не? Отговорът не е лесен, но може би ще ни даде възможност да се убедим в ненужността на такъв въпрос. Доколкото аналитичната терапия не си поставя за първостепенна задача отстраняването на симптомите, тя действува като каузална. Но, от друга гледна точка, можете да кажете, че тя не е такава. Ние вече отдавна сме проследили причинната верига от изтласкванията чак до вродените нагони, тяхната относителна интензивност в конституцията и отклоненията в процеса на тяхното развитие. Да допуснем сега, че бихме могли по химически път да се намесим в този механизъм, повишавайки или понижавайки количеството на съществуващото либидо или усилвайки един нагон за сметка на друг. Тогава това би било каузална терапия в истинския смисъл на думата, за която нашият анализ би извършвал предварителната разузнавателна работа. Но както знаете, на дадения етап не може и дума да става за такова въздействие върху процесите на либидото. Нашата психотерапия оказва своето действие върху друго звено от веригата, не направо върху известните ни източници на явленията, но все пак върху достатъчно отдалечено от симптомите звено, станало достъпно за нас благодарение на изключителните обстоятелства.
И така, какво трябва да направим, за да заменим несъзнаваното при нашите пациенти със съзнавано? Някога си мислехме, че това е много просто — трябва само да разберем какво е останало несъзнавано и да го подскажем на болния. Но сега разбираме, че това е било недалновидно заблуждение. Нашето знание за несъзнаваното не е равнозначно на знанието, което има за него болният. Ако му съобщим нашето знание, той ще го притежава не вместо своето несъзнавано, а заедно с него и това променя нещата много малко. Ние трябва да си представим това несъзнавано по-скоро топически, да го открием в спомените на болния там, където то е възникнало благодарение на изтласкването. Това изтласкване трябва да бъде отстранено и тогава лесно може да стане заместване на несъзнаваното със съзнаваното. Как се отстранява такова изтласкване? Тук задачата ни преминава към втория стадий на решаване. Първо търсенето на изтласкването, после отстраняването на съпротивата, която поддържа това изтласкване.
Как да се отстрани съпротивата? Точно по същия начин: като я разберем, да я обясним на пациента. Съпротивата също произлиза от изтласкването — или от това, което искаме да унищожим, или от онова, което е имало своето място в миналото. Тя се създава с антикатхезиса, възникнал за изтласкване на неприличната подбуда. Сега правим същото, което искахме да направим от самото начало, отгатваме, намираме тълкуване и го съобщаваме. Но сега това се извършва своевременно. Антикатхезисът, или съпротивата, вече не принадлежи на несъзнаваното, а на Аза, който е наш сътрудник, и това става дори тогава, когато тя е неосъзнавана. Знаем, че тук става дума за двоен смисъл на думата „несъзнавано“: от една страна, като феномен, а от друга — като система. Това изглежда много трудно и неясно. Но в края на краищата става дума само за повторение, нали така? Ние отдавна сме готови за това. Очакваме, че болният ще се откаже от тази съпротива, ще изостави противодействието, ако му обясним неговия Аз с помощта на тълкуването. Какви са движещите сили, които ни съдействуват в този случай? Първо, стремежът на пациента да оздравее, който го кара да се подчини на съвместната ни работа, и, второ, неговият интелект, на който ние помагаме с нашето тълкуване. Няма никакво съмнение, че интелектът на болния по-лесно може да разпознае съпротивата и да намери обратния път за изтласканото, когато му дадем съответните предварителни предположения. Ако ви кажа: „Вижте небето, там лети балон“, вие ще го откриете много по-лесно, отколкото ако само поискам от вас да погледнете нагоре и да ми кажете виждате ли нещо. Така и студентът, който за пръв път поглежда през микроскопа, получава от преподавателя указание какво трябва да види, иначе изобщо няма да го забележи, макар че то е там и ясно се вижда.
А сега новият факт. При редица форми на невротично заболяване — хистерия, страхови състояния, натрапчиви неврози, предположението ни се потвърждава. Благодарение на такива търсения на изтласкването, разкриване на съпротивите и тълкуване на изтласканото наистина можем да решим задачата, т.е. да преодолеем съпротивата, да унищожим изтласкването и да превърнем несъзнаваното в съзнавано. При това у нас се оформя напълно ясна представа за това как в душата на пациента се води ожесточена борба за преодоляване на всяка съпротива, нормална душевна борба на една и съща психологична основа между мотивите, които искат да съхранят противодействието, и противоположните, които са готови да се откажат от него. Първите, това са старите мотиви, които някога са осъществили изтласкването, сред последните се намират отново появилите се, които, да се надяваме, ще решат изхода от конфликта в желаната от нас насока. Ние сме успели отново да съживим стария конфликт на изтласкването, подлагайки на преразглеждане завършилия тогава процес. В качеството на нов материал ние прибавяме, първо, предупреждението, че предишното решение е довело до заболяване, и обещанието, че другото решение ще разкрие пътя към оздравяването, второ, грандиозната промяна на всички обстоятелства от времето на първото изтласкване. Тогава Азът е бил слаб, инфантилен и може би е имал основание да забрани изискванията на либидото като опасни. Сега той е укрепнал и придобил опит, а освен това в лицето на лекаря разполага и с помощник. Така че можем да се надяваме, че ще доведем възобновения конфликт до по-добър изход, отколкото представлява изтласкването, и, както казахме, при хистериите, страховите неврози и натрапчивите състояния успехът принципно ни оправдава.
Но има други форми на заболявания, при които въпреки сходните условия нашите терапевтични мерки никога не довеждат до успех. И при тях става въпрос за първоначален конфликт между Аза и либидото, който е довел до изтласкване, макар че топично той може да се характеризира по друг начин, и тук може да се намерят участъци, в които в живота на болния е имало изтласквания, [и тук] прилагаме същите методи, готови сме да дадем същите обещания, оказваме същата помощ, съобщавайки очакваните прояви, и отново разликата във времето между настоящото и миналото изтласкване способствува за друг изход от конфликта. И все пак не успяваме да унищожим съпротивата и да отстраним изтласкването. Тези пациенти — параноиците, меланхолиците, страдащите от dementia praecox — остават като цяло незасегнати от психоаналитичната терапия и не я възприемат. Защо се получава така? Причината не е в липсата на интелект. Разбира се, от нашите пациенти се изисква определена степен на интелектуална работоспособност, но тя определено не е недостатъчна, например при параноиците, способни на доста остроумни комбинации. Съществуват и други сили, които способствуват за оздравяването: меланхолиците например в много голяма степен осъзнават, че са болни и затова толкова много страдат — нещо, което липсва при параноиците, — но от това те не стават по-достъпни. Тук е налице един непонятен факт, който затова предизвиква съмнение в това, разбираме ли ние в действителност всички условия за постигане на успех при другите неврози. Ако продължим заниманията си с хистерично болни и болни от натрапчиви неврози, скоро ще се натъкнем на един друг факт, за който изобщо не сме подготвени. След известно време забелязваме, че тези болни се държат напълно своеобразно по отношение на нас самите. Мислели сме си, че сме взели под внимание всички сили, с които се налага да се съобразяваме в процеса на лечението, напълно сме премислили ситуацията между нас и пациента, а след това се оказва, че в нея се е прокраднало нещо, което не е влизало в сметките ни. Това неочаквано ново нещо е само по себе си твърде многообразно. Отначало ще опиша по-честите и разбираеми форми на неговото проявление.
И така, забелязваме, че пациентът, за когото би трябвало да търсим изход от неговите болезнени конфликти, проявява особен интерес към личността на лекаря. Всичко, което е свързано с тази личност, му се струва по-значително от неговите собствени проблеми и го отвлича от болестта му. Общуването с него за известно време става много приятно. Той е особено любезен, търси всевъзможни начини да изрази благодарността си, проявява финес и достойнства, каквито често не сме очаквали. Лекарят също си създава благоприятно мнение за пациента и е благодарен на случая, който му е дал възможност да окаже помощ на такъв човек. Ако на лекаря е била предоставена възможност да побеседва с близките на пациента, той с удоволствие ще научи, че тази симпатия е взаимна. Вкъщи пациентът без почивка хвали лекаря, като превъзнася всичките му положителни качества. „Той е във възторг от вас, доверява ви се напълно. Всичко, което казвате, е за него като откровение“ — споделят близките. От време на време сред този хор се оказва някой по-наблюдателен, който заявява: „Вече става досадно, той не говори за нищо друго освен за вас.“
Иска ни се да се надяваме, че лекарят е достатъчно скромен, за да си обясни тази почит на пациента към него с надеждите, които той му отдава, с разширяването на интелектуалния му хоризонт чрез изненадващите и разкрепостяващи разкрития, които носи [неговото] лекуване. В такъв случай психоанализата напредва прекрасно, пациентът разбира всичко, което му се загатва, задълбочава се в поставяните от терапията задачи, спомените и асоциациите текат изобилно, лекарят се изненадва от уверените му и точни тълкувания и със задоволство констатира готовност, с която един болен може да възприема всички онези психологични новости, предизвикващи ожесточен отпор у здравите хора. На доброто разбирателство при аналитичната работа съответствува и обективно, признавано от всички подобрение на болестното състояние.
Но всички тези приятни неща не могат да продължат вечно. Настъпва ден, когато на небосклона се появяват облаци. В процеса на лечението се появяват определени трудности. Пациентът твърди, че нищо не му идва в главата. Ясно се вижда, че интересът му към работата е отслабнал, че с лека ръка пренебрегва правилото да съобщава всичко, което му идва наум, без да го подлага на критична преценка. Той като че ли не участвува в процеса на лечение, като че ли не е сключил никакво споразумение с лекаря. Очевидно го занимава нещо, което иска да запази в тайна. Тази ситуация е опасна за терапията. Ясно е, че сме изправени пред силна съпротива. Но какво е станало всъщност?
Ако сме в състояние да си изясним ситуацията, откриваме причината за смущенията в това, че пациентът е пренесъл върху личността на лекаря силни нежни чувства, за които не е получил основание нито от-поведението на лекаря, нито от създалите се по време на лечението отношения. В каква форма ще се изрази тази нежност и какви ще бъдат целите й, това, разбира се, зависи от личните отношения между двамата. Ако става дума за младо момиче и млад мъж, у нас ще се създаде впечатлението за нормална влюбеност, ще ни се види разбираемо едно младо момиче да се влюби в мъж, с когото често се усамотява и обсъжда интимни неща, и който спрямо него заема благоприятното положение на превъзхождащ помощник. Вероятно от вниманието ни ще убегне фактът, че при едно невротично момиче би трябвало по-скоро да се очаква нарушаване на способността за влюбване. Колкото по-малко личните отношения на лекаря и пациента приличат на този вариант, толкова по-странно ще ни се стори, че въпреки всичко ние непрекъснато намираме едно и също отношение в областта на чувствата. Допустимо е една все още млада, нещастна в брака си жена, да се увлече сериозно по своя все още свободен лекар и да вземе решение да се разведе, за да му принадлежи, или ако има обществени пречки, дори да е готова за тайна любовна връзка. Подобни неща се случват и извън психоанализата. Но при тези условия с учудване слушаме изказвания от страна на жени и момичета, които говорят за напълно определено отношение към терапевтичния проблем: те са знаели, че само любовта ще им възвърне здравето, от самото начало на лечението са очаквали, че тази връзка най-после ще ги дари с онова, от което животът досега ги е лишавал. Единствено тази надежда ги е подтиквала да проявяват толкова старание в лечението и да преодолеят всички трудности на споделянето. От себе си ще добавим следното: като по този начин лесно разберат всичко, което иначе се приема толкова трудно. Но подобно признание ни изненадва. То обърква всичките ни сметки. Възможно ли е в съображенията си да сме изпуснали най-важния фактор?
И наистина, колкото повече опит натрупвахме, толкова по-неизбежна ставаше тази посрамваща нашата ученост практика. При първите случаи си мислехме, че аналитичното лечение се е натъкнало на препятствия вследствие на случайно събитие, т,е. събитие, което не е влизало в плановете му и не е предизвикано от него. Но след като подобна нежна привързаност на пациента към лекаря се повтаряше закономерно във всеки нов случай, когато тя се проявяваше при най-неблагоприятните условия, при гротескни несъответствия между пациента и лекаря, при стари жени и към белобради лекари, дори там, където според нас не бе възможно никакво привличане, то ние бяхме принудени да изоставим предположението за случайния характер на смущението и да осъзнаем, че става въпрос за феномен, свързан най-тясно със същността на болестното състояние.
Наричаме новия факт, който с такава неохота признаваме, пренасяне (Übertragung). Имаме предвид пренасяне на чувствата върху личността на лекаря, защото не мислим, че ситуацията на лечението е можела да оправдае такова възникване на чувствата. По-скоро предполагаме, че готовността за тях произлиза от нещо друго, назряла е при болния и по време на лечението се е пренесла върху личността на лекаря, Пренасянето може да се прояви в бурно искане на любов или в по-умерени форми. Вместо желанието да бъде любима, у младото момиче може да възникне желанието да стане любима дъщеря на възрастния мъж, либидният стремеж може да се смекчи до предложение за неразделна платонична дружба. Някои жени умеят да сублимират пренасянето и да го моделират, докато то придобие приемлив вид; други са принудени да го изразят в суровата му, първична, често недопустима форма. Но всъщност става дума само за едно и също, не можем да сгрешим в очевидността на общия му източник.
Преди да си зададем въпроса къде да поставим този нов факт в нашите виждания, нека завършим описанието му. Как изглежда той при пациентите мъже? Тук би трябвало да се надяваме, че ще избегнем досадното вмешателство на различието и привличането между половете. Отговорът обаче гласи, че положението не е много по-различно от това при жените. Същата привързаност към лекаря, същото надценяване на качествата му, същото болеене за неговите интереси, същата ревност спрямо всичките му близки. Сублимираните форми на пренасянето между мъж и мъж са толкова по-чести и прекият сексуален интерес — толкова по-рядък, колкото повече откритата хомосексуалност отстъпва пред другите начини на използуване на този негов компонент. При своите пациенти мъже лекарят много по-често, отколкото при жените, наблюдава формата на пренасяне, която на пръв поглед като че ли противоречи на всичко описано по-горе — враждебното или негативно пренасяне.
Преди всичко трябва да си изясним, че пренасянето съществува при болния от самото начало на лечението и известно време представлява най-мощната сила, която помага на работата му. То не се чувствува и за него няма какво да се безпокоим, докато то въздействува благоприятно върху съвместно провеждания анализ. Но когато то се превръща в съпротива, трябва да му се обърне внимание и да признаем, че е променило отношението към лечението при две различни и противоположни условия: първо, ако във вид на нежни чувства то се е засилило до такава степен, до такава степен показва признаците за своя произход от сексуалните потребности, че е предизвикало срещу себе си вътрешна съпротива, и, второ, ако се състои от враждебни, а не само от нежни чувства. Като правило враждебните чувства се проявяват по-късно от нежните и след тях. Тяхното едновременно съществуване добре отразява амбивалентността на чувствата, която господствува при повечето наши интимни отношения към другите хора. Враждебните чувства, също както и нежните, означават чувствена привързаност, подобна на упоритостта, която предполага същата зависимост, каквато съдържа в себе си и послушанието, само че с обратен знак. За нас не може да има никакво съмнение, че враждебните чувства към лекаря заслужават названието „пренасяне“, защото ситуацията на лечението представлява напълно недостатъчен повод за тяхното възникване. Необходимостта да разберем негативното пренасяне ни убеждава, че не сме сбъркали в преценката на положителното или нежното пренасяне.
Откъде се взима пренасянето, какви трудности поражда то, как го преодоляваме и каква полза от него в края на краищата извличаме — всичко това подробно се обсъжда в техническите ръководства по психоанализа и днес аз мога само бегло да се спра на него. Изключено е да се подчиним на произлизащите от пренасянето изисквания на пациента, нелепо би било недружелюбно или възмутено да ги отклоняваме. Преодоляваме пренасянето, като посочваме на болния, че неговите чувства произлизат не от настоящата ситуация и се отнасят не до личността на лекаря, а повтарят това, което вече се е случвало с него. По такъв начин го принуждаваме да превърне повтарянето в спомен. Тогава пренасянето, без значение дали е нежно, или враждебно, което при всички случаи е изглеждало като най-голямата заплаха за лечението, става неговото най-добро оръжие, с чиято помощ се разкриват най-съкровените кътчета на душевния живот. Но аз бих искал да ви кажа няколко думи, за да разсея учудването ви по повод възникване на този неочакван феномен. Не бива да забравяме, че болестта на пациента, с чийто анализ се заемаме, не е нещо завършено, застинало, а продължава да расте и да се развива като живо същество. Началото на лечението не прекратява това развитие, но веднага щом лечението завладява болния, се оказва, че цялата нова дейност на болестта се насочва към едно, а именно — към отношението към лекаря. По такъв начин можем успешно да сравним пренасянето с камбийния слой, който се намира между дървесината и кората на дървото, от който възникват новообразуванията в тъканта и стволът нараства на дебелина. Веднага след като пренасянето придобива това значение, работата над спомените на болния отстъпва на заден план. Би било правилно да се каже, че сега имаме работа не с предишното заболяване на пациента, а с отново създадена и променена невроза, която е заменила първата. Лекарят следи от самото начало този нов вариант на старото заболяване, вижда неговото възникване и развитие и много добре се ориентира в него, защото самият той се намира в центъра като обект. Всички симптоми на болния са се лишили от първоначалното си значение и са се приспособили към новия смисъл, който има отношение към пренасянето. Или пък са останали само такива симптоми, които успешно са извършили подобна преработка. Но преодоляването на тази нова изкуствена невроза означава и освобождаване от болестта, която сме започнали да лекуваме, това е решаването на нашата терапевтична задача. Човекът, който е станал нормален по отношение на лекаря и се е освободил от действието на изтласканите нагони, остава такъв и в частния си живот, когато лекарят се е отстранил.
Такова изключително, централно значение на пренасянето се наблюдава при хистериите, страховите хистерии и натрапчивите неврози, които поради това справедливо са обединени под названието неврози на пренасянето. Който в процеса на аналитичната работа придобие пълно впечатление за пренасянето, той вече не може да се съмнява от какъв вид са потиснатите желания, намиращи израз в симптомите, и не изисква по-силно доказателство за либидния им характер. Можем да кажем, че убеждението ни в ролята на симптомите като заместител на либидното задоволяване окончателно се затвърди едва след осмислянето на пренасянето.
Сега имаме пълно основание да коригираме предишното си динамично разбиране за лечебния процес и да го съгласуваме с новото откритие. Когато болният трябва да преодолее нормалния конфликт със съпротивата, който сме му открили по време на анализа, той има нужда от мощен стимул, водещ до оздравяване. В противен случай той може отново да повтори предишния вариант и онова, което е достигнало до съзнанието му, отново да бъде изтласкано. Решаващо значение в тази борба тогава има не неговото интелектуално разбиране — то не е достатъчно дълбоко и свободно за такива обобщения, — а единствено неговото отношение към лекаря. Доколкото неговото пренасяне има положителен характер, то придава на лекаря авторитет, превръща се във вяра в неговите разкрития и възгледи. Ако липсва пренасяне или то е отрицателно, пациентът изобщо няма да се вслуша в аргументите на лекаря. Тук вярата повтаря историята на собствения си произход. Тя е произлязла от любовта и отначало не са й били нужни аргументи. Едва по-късно започва да им се отделя толкова внимание, че да се подлагат на критична преценка, дори когато идват от обичан човек. Без тази поддръжка аргументите никога не са означавали нещо, за повечето хора това е валидно през целия им живот. Откъм интелектуална страна човек е достъпен за въздействие само дотолкова, доколкото е способен за либидна привързаност към обекта, и ние имаме пълно основание да виждаме в степента на неговия нарцисизъм предел за възможността за влияние върху него дори с помощта на най-добрата аналитична техника и да се страхуваме от това ограничение.
Способността либидинозните привързаности да се разпространяват освен върху обектите и върху други хора трябва да се предполага у всеки нормален човек. Склонността към пренасяне при изброените невротични заболявания е само свръхразвитие на това присъщо за всички качество. Би било обаче много странно една толкова разпространена и важна човешка черта да не се забележи и оцени. И това наистина е направено. Бернхайм проницателно поставя в основата на учението за хипнотичните явления твърдението, че всички хора са по някакъв начин способни да се поддават на внушение. Неговото понятие за внушаемост не е нищо друго освен склонността към пренасяне. Но Бернхайм никога не успя да определи какво всъщност е внушението и как се постига то. Той не схвана зависимостта на suggestihilite*64 от сексуалността, от проявите на либидото. И трябва да отбележим, че в нашата техника се отказваме от хипнозата само за да открием отново внушението във вид на пренасяне.
[*64 Внушаемост (фр.).]
Сега завършвам и ви давам думата. Забелязвам, че у вас се надига едно възражение и че то би ви лишило от възможността да слушате, ако не ви дам възможност да кажете следното: „Значи накрая си признахте, че работите с помощта на внушението като хипнотизатор. Отдавна мислехме така. Но защо тогава ви беше нужен такъв заобиколен път през спомените от миналото, откриване на несъзнаваното, тълкуване и обратен превод на изопаченията, огромна загуба на труд, време и пари, след като внушението е единственото действено нещо? Защо направо не внушавате борба със симптомите, както правят това другите, честните хипнотизатори? И ако искате да се оправдаете с това, че по преминатия заобиколен път сте направили редица значителни психологични открития, скрити при използуването на непосредственото внушение, кой сега ще гарантира за верността на вашите открития? Не са ли и те също резултат на внушението, и то на непреднамереното, не можете ли и тук да втълпите на болните онова, което на вас ви се иска и ви изглежда правилно?“
Възражението ви е изключително интересно и ме задължава да отговоря. Но днес вече нямаме време за това. Следващия път ще го направя. Ще видите, че ще ви дам обяснение. Днес обаче трябва да приключа със започнатото. Обещах да ви обясня с помощта на пренасянето защо терапевтичните усилия не дават резултат при нарцистичните неврози.
Мога да го направя с няколко думи и ще видите колко просто се решава загадката и как добре се съгласува всичко. Наблюдението показва, че заболелите от нарцистична невроза не са способни да извършват пренасяне, или я притежават в недостатъчни количества. Те се отказват от лекаря не от враждебност, а поради равнодушие. Затова именно те не се поддават на неговото влияние, това, което той казва, не ги засяга, не им прави никакво впечатление; затова при тях не може да възникне онзи механизъм на оздравяване, който ние създаваме при другите неврози — възобновяване на патогенния конфликт и преодоляване на съпротивата на изтласкването. Те си остават такива, каквито са. Те вече неведнъж са предприемали самостоятелни опити да се излекуват, които са довели до патологични резултати, и тук ние нищо не можем да променим. Въз основа на нашите клинични впечатления и наблюденията над тези болни ние твърдяхме, че при тях трябва да отсъствува привързаност към обектите и че либидният обект трябва да се превърне в азово либидо. В резултат на този характерен признак ние ги отделихме от първата група невротици (болните от хистерия, страхова невроза и натрапчиви състояния). Поведението им по време на опитите за терапия поддържа нашето предположение. У тях признаците на пренасянето не се проявяват и затова подобни пациенти недостъпни за нашето въздействие, не могат да бъдат излекувани от нашата терапия.